Тя вдигна ветрилото си — дар от самия крал, така че да се виждат само големите й тъмни очи. Погледът й потърси кентърбърийския архидякон.

Гледаше го в захлас. Сърцето й затуптя развълнувано. Усещаше това туптене в гърлото, между гърдите и между бедрата си. Лицето й пламна и тя замаха още по-енергично ветрилото. Джефри беше най-красивият мъж, когото някога бе виждала. Божичко, колко беше прекрасен! Овалното му лице беше съвършено изваяно, носът му бе прав и фин, а очите му — пронизващо сини. Челюстта му се очертаваше с волева извивка, скулите бяха високи и ясно очертани. Кожата му имаше лек загар и изглеждаше златиста, а не пепеляво бяла. Адел си спомни, че когато той влезе в залата, всички обърнаха очи към него, дори и мъжете.

Младият духовник бе висок, широкоплещест и много строен. Адел се помъчи да си представи скритото под дългата му роба тяло.

От Джефри лъхаше сила. Не беше някой изнежен, женствен, разглезен и егоистичен прелат. Досегашната му съдба, която беше добре известна, говореше по-убедително от всичко колко е решителен, умен и амбициозен. Адел знаеше, че са го пратили да отрасне в дивите уелски блата заедно с Роджър Монтгомъри дълго преди той да стане граф на Шрусбъри. Монтгомъри беше един от най-способните и влиятелни генерали на крал Уилям Първи също като Ролф де Уорън. През онези години двамата мъже още не бяха съперници, а приятели.

Избирайки Уелс за място, където да отрасне вторият му син, Ролф явно се ръководеше от факта, че този край още не беше раздиран от бунтове и размирици. Добре известно бе, че Джефри е спечелил рицарските си шпори на тринайсет години — същата година обаче той ги свали и отиде в манастир.

Адел потръпна при тази мисъл. Какво ли бе накарало тринайсет годишното момче да направи такъв избор?

Кариерата му беше зашеметяваща, защото той беше протеже на Кентърбърийския архиепископ, който беше сложен на този пост от Уилям Завоевателя и същевременно бе и приятел на Ролф де Уорън. Но Джефри нямаше да успее да се издигне толкова, ако не бе проявил блестящи дарби в учението. За три години стана личен секретар на Ланфран. Смъртта на архиепископа го завари като негов най-способен и доверен помощник. Получи поста архидякон само няколко седмици по-късно.

Адел преглътна и облиза пресъхналите си устни. Размърда се неловко. Повечето архидякони бяха ръкоположени за свещеници, но не и Джефри де Уорън. Това не беше чак толкова странно. Последният епископ на Карлайл не можеше да чете и пише на никой език и изобщо не знаеше латински. Даже отказа да вземе последното си причастие, преди да умре. Много църковни служители и миряни бяха шокирани от поведението му. Някои от тези духовни лица не одобряваха и Джефри де Уорън, въпреки че той беше много образован и набожен.

Адел беше сигурна, че е дал обичайния обет за целомъдрие при влизането си в манастира. Но дали се беше обрекъл на безбрачие? Това не й се струваше много вероятно. Защото от него лъхаше чувственост и мъжка сила.

Адел се изчерви. Знаеше, че е само една от многото жени, които в момента го гледат и се топят по него. Но това не я безпокоеше — тя нямаше съпернички нито в двора, нито другаде. Архидяконът обаче не беше показал по никакъв начин, че я желае. Адел се питаше не за пръв път дали Джефри не си пада по момчета подобно на самия крал.

След това въздъхна. Не й беше съдено да научи. Сгодена бе за брат му, Стивън де Уорън, един от най-знатните наследници в страната. Никога няма да изложи на риск предстоящия си брак.

Адел беше толкова погълната от мислите си, че не забеляза, че не се сещаше да откъсне очи от него. Внезапно архидяконът обърна глава и я прикова с погледа си. За един кратък миг се гледаха втренчено. По лицето на Джефри се появи сянка, може би от раздразнение, той рязко се обърна и се отдалечи.

Дъхът на Адел секна. Срещата на очите им беше толкова кратка и свърши толкова бързо, че на нея й се стори, че си я е въобразила. Сега той беше с гръб към нея.

Сърцето на Адел затуптя гръмко в гърдите й. Вдигна бързо ветрилото си и се помъчи да се овладее.

— Добре ли сте? — попита с присвити очи Хенри Ферарс, лорд Тютбъри.

На Адел и се прииска да се ритне, задето се държи като някое малко глупаво момиченце. Съумя да му отговори, но не мислеше нито за Ферарс, нито за някой друг от обожателите около нея.

Джефри де Уорън досега не й беше казал ни думица. Дори не беше я поздравявал вежливо. А откакто тя дойде в Лондон преди няколко месеца, пътищата им се бяха кръстосвали доста пъти заради годежа й с брат му. През ума й мина мисълта, че може би той нарочно я избягва — може би я желаеше като всички други.

Доведеният й брат Роджър, който беше толкова бял и светъл, колкото Адел мургава, си проби път сред тълпата и дръпна сестра си настрани.

— Всички забелязаха как го гледаш.

Адел се отърси от него. Махна с ветрилото, за да охлади пламналата си кръв.

— Добър ден, милорд. Колко си любезен… както винаги.

Погледът на Роджър я пронизваше.

Адел взе да си вее още по-усърдно.

— Какво прави той тук? — попита Роджър, гледайки Джефри. — Чух, че е бил повикан да дойде. И че брат му ще дойде с него.

Очите на Адел се разшириха и тя застина на място.

— Спокойно, не твоят любимец. Той се е върнал с Бранд.

Адел продължи да си вее, но вече с облекчение. Предпочиташе да не се среща със Стивън в двора. Погледът й пак се спря на архидякона, но при вида му ветрилото й само спря да се движи.

— Нещо става — каза Роджър. Лицето му се беше изопнало. — За бога! Кралят вече нищо не ми казва! Трябва да си върна благоволението му!

— В такъв случай действай, и то бързо, Роджър!

— А ти, скъпа сестрице, ти с какво ще се захванеш, докато ме няма?

Адел не му обърна внимание. На лицето й се появи усмивка.

— Скоро няма да има нужда да се безпокоя от властта на Ролф де Уорън над синовете му — изшептя дрезгаво. — Скоро ще бъда жена на сина му и ще знам всичко, което става.

Тъмните очи на брат й се впиха в нейните. Изведнъж ръката му се стрелна, сграбчи лакътя й и я притегли грубо. В залата беше толкова шумно и претъпкано, че никой не забеляза действията му. Но и да ги бяха видели, Роджър Бофор, граф Кент, не го беше грижа.

— Но ще мога ли да ти вярвам, скъпа?

Адел се разгневи. Черните й очи блеснаха и тя се изтръгна рязко от ръката на брат си.

— Времето ще покаже, нали?

На лицето му се появи отблъскващо изражение.

— Нямаме време, Адел. Всички инстинкти ми нашепват, че се мъти нещо. Защо е дошъл архидяконът? Защо са го повикали на лична аудиенция при краля? Защо пратиха другия брат на север? Нова война ли ни чака, в която отново никой няма да ме допусне да участвам?

Адел не помръдваше.

— Май си омагьосана от него. — Избухна Роджър. Адел знаеше, че не говори за годеника й. — Ще отречеш ли?

Сърцето на Адел подскочи чак в гърлото й.

— Всяка жена в тази зала е омагьосана от архидякона.

— Но ти не си като другите жени.

Адел вдигна ветрилото си и закри лице. Виждаха се само проблясващите й очи.

— Ще разбера какво става, скъпи братко.

— Направи го — предупреди я внимателно Роджър. — И внимавай да не се компрометираш.

Адел отметна глава назад, разкривайки дългата си хубава шия и се засмя.

— Никога няма да се компрометирам, скъпи мой. Ти би трябвало да знаеш това по-добре от всички.



Джефри съобщи за пристигането на кралските церемониал-майстори, въпреки че Руфъс най-вероятно вече беше узнал това, тъй като имаше повече шпиони от всеки друг. Архидяконът отиде да седне на масата в залата, за да изчака там кралското повикване. Но се оказа, че няма стол. Джефри беше уморен от продължителната езда. Чувстваше се самотен и заплашван от невидима опасност. Нямаше настроение за любезни и неискрени разговори. Появата му в двора винаги предизвикваше всеобщо любопитство, защото той идваше само когато го повикат и то за да води ожесточени битки с краля. Мислите му се насочиха към настъпващата нощ, тъй като беше изтощен. Ролф имаше няколко малки имения в Есекс. Едно от тях се намираше наблизо от другата страна на Темза. Джефри реши да прекара нощта там, вместо да се връща обратно в Кентърбъри.

Втората, но още по-важна причина да дойде в Лондон, беше неотложният разговор, който трябваше да проведе с баща си. Длъжен бе да му разкаже за всичко, което стана в Олнуик Баща му трябваше да узнае възможно най-бързо, че Стивън е уредил женитбата си за принцеса Мери. Джефри възнамеряваше да говори с Ролф де Уорън тази вечер, преди да тръгне за Есекс. Вече беше уведомил графа за пристигането си.

Представяше си топло меко легло. В този миг някаква жена се блъсна с гръб в него.

Тя залитна и той инстинктивно я подхвана. За миг мекото й тяло се притисна в неговото. Мигновено я позна. Не му беше нужно да я вижда, за да се сети коя е. Долови аромата й и я докосна. Тъй като бе мъж не по-малко от братята си, тялото му откликна тутакси. Жената се извърна, без да се отделя от ръцете му. Видя го и извика леко от изненада, на която той не повярва ни за миг.

Задържа я още един кратък миг. От толкова близо тя беше много по-привлекателна, отколкото отдалеч. Кожата й беше много матова, може би заради средиземноморските й предци. Веждите й приличаха на гъсти черни криле над издължените като бадем очи. Устата й беше голяма, с пълни и сочни устни. Над дясното й ъгълче имаше тъмна бенка. Жената беше много висока. Очите й го гледаха почти без да се вдигат. Имаше пищно тяло с големи гърди, което се очертаваше ясно под тънката копринена туника, която й стоеше като излята. Джефри пусна Адел Бофор, жената, за която брат му все още беше официално сгоден.

— Благодаря — изрече тя прегракнало. Парфюмът й беше едва загатнат, но все пак се долавяше уханието на мускус. Той навяваше мисли за горещи нощи, потни тела и лъст. — Благодарение на вас не си счупих глезена.

Той не отвърна на усмивката й.