Зарида тихо.

Накрая заспа от изтощение. Последните й мисли бяха за някакъв порутен замък със само една стая, която беше пълна с овце и прасета. Там беше и Стивън де Уорън, въпреки че нямаше никакво право на това.



— Май не си се наспал, братко? — попита Бранд, когато влезе в голямата зала.

Стивън не беше прекарал добре нощта. Сънят дълго му бе убягвал. Седеше не на дългата маса, а на един стол пред камината.

— Защо не си в параклиса с другите? — попита кисело брат си.

— Следвам твоя пример — заяви Бранд с усмивка. Облегна се на стената. — Освен това добре знаеш, че тази сутрин трябва да се върна в Лондон.

— Не казвай нищо за принцесата — нареди му Стивън. — По-нататък, ако Руфъс почне да те разпитва, се защити, като му кажеш, че когато си си тръгнал оттук, още не сме знаели коя е.

Бранд кимна мрачно.

— Най-добре да стоя настрана. Значи пращаш Джефри при татко да му съобщи за пленяването на принцесата?

— Да. Той ще пътува с теб — Стивън зарови глава в ръцете си. Чувстваше се много уморен. Въздъхна.

— Пази се — каза той на брат си. Бранд беше един сред приближените рицари на краля. Затова за него беше особено важно да остане верен на своя крал, като същевременно не заплашва интересите на Нортъмбърланд. Ходеше постоянно по ръба на пропастта като всички хора, верни на няколко господари. Затова се налагаше Бранд да се преструва, че не е знаел какво е станало тук през последните няколко дена. Джефри ще разкаже на баща им за пленяването на Мери, а Ролф ще постъпи така, както сметне за най-добре.

— Не се тревожи — каза Бранд. Киселото му изражение беше изчезнало. — Татко веднага ще се съгласи, че женитбата с принцесата е много по-изгодна за нас от брака с наследничката на Есекс. Само той може да убеди краля.

— Почти не се безпокоя по този въпрос, въпреки че с Руфъс понякога е трудно да се разбереш — отговори Стивън. Устните му се присвиха при мисълта за краля. — Какво не е наред, Стивън? — попита тихо Бранд. Сините му очи гледаха навъсено.

Стивън отвърна на погледа на най-младия си брат.

— Тя ще ме докара до лудост — изрече той също толкова тихо.

— И аз така си помислих — каза Бранд с усмивка и го потупа по ръката. — Не се бой. За нула време ще я вкараш в леглото — и ще я имаш толкова често, колкото ти се прииска.

— Това е само половината от проблема — промърмори Стивън. — Забеляза ли колко ме мрази?

— Смея да кажа, че не те мрази в леглото.

— Не знам защо, но тази мисъл не ми носи никакво утешение.

— Ще те приеме рано или късно. Няма друг избор.

— Но представата й за чест и достойнство е като на някой мъж! Досега не бях чул някоя жена да говори като нея — тя смята, че е предала своя крал!

— Чух я — призна Бранд. — Твърде необичайно, наистина.

На лицето на Стивън се появи сянка.

— Уморих се да водя тайни битки, братко. Писна ми от интригите. През нощта си мислех, че съм решил да се оженя не за принцеса, а за изпълнен с омраза враг.

— Всичко ще се промени, Стивън, щом ти се закълне пред олтара.

— Дали? — попита скептично той. — Или ще приютим скорпион сред нас?

— Да не си променил намерението си? — попита тихо Бранд.

Стивън отметна глава назад и се изсмя горчиво.

— О, не! Ценя мира, който тя ще ни донесе, повече от зестрата на Адел Бофор. Но за бога, Бранд, уморен съм.

Погледът на Бранд беше изпълнен със съчувствие.

— Ти си наследникът на татко — изрече той най-накрая. — Длъжен си да правиш това, което трябва, а женитбата с шотландска принцеса е възможно най-изгодният съюз за Нортъмбърланд.

— Прав си — каза Стивън след продължително мълчание. Но усмивката му беше твърде лека и мимолетна. Не беше изрекъл на глас най-лошите си страхове. Че ако Мери остане вярна на своя дълг, винаги ще му бъде жена против волята си. А той си спомняше твърде добре какво е да зависиш от милостта на могъщи мъже и да живееш сред неприятели. Твърде добре си спомняше какво е да си безсилен затворник.



Мери се събуди след зазоряване. Изабел я нямаше. Явно беше излязла рано, за да иде на утринната литургия в семейния параклис заедно с другите. Мери се почувства виновна. Имаше нужда от божията помощ. Нищо хубаво няма да я сполети, ако пропусне още няколко литургии.

Не бива да стои повече тук. Не бива да остава сама и да мисли за едно и също. Беше спала с дрехите си. Изми се бързо с водата от стомната и си среса косата. Докато се приготвяше да слезе долу, чу много гласове отвън. Сигурно семейството и свитата влизаха в залата, за да прекратят нощните пости.

Мери вирна брадичка. Очите й пламнаха. Сънят й беше помогнал да се посъвземе. Няма да е зле да се срещне с похитителя си и дори да хвърли в лицето му поредното предизвикателство. Това ще й се отрази много по-добре, отколкото да стои сама в стаята и да мисли постоянно за мрачното бъдеще или за кървавата война, която ще определи съдбата й.

Мери се измъкна от стаята и слезе по стълбите. Похитителят й още не беше заел мястото си на масата, въпреки че там седяха много негови васали. Той стоеше пред камината. Тя беше толкова висока, че полицата над нея беше наравно с брадичката му. Стивън я чу да влиза и се обърна рязко. Тъмният му поглед я прикова към стената. Мери спря. Не съумя да отвърне както и се искаше на погледа му. Потръпна от напрежение.

Той пристъпи наперено към нея. Носеше опънати по тялото черни панталони и високи до прасците ботуши с шпори, тъмнокафява туника и черно наметало над нея. И двете дрехи бяха поръбени с черно и златисто в долния край, на ръкавите и врата. Въпреки че дрехите му бяха изтъкани от хубава и скъпа вълна, те бяха твърде обикновени на вид. Коланът му беше дебел, тежък и от черна кожа. Златната тока беше покрита с няколко скъпоценни камъка. Това беше единствената му украса. Мери беше забелязала, че той не се интересува много как изглежда. Обаче дрехите не намаляваха впечатлението, което правеше, напротив. Всички разбираха кой е по действията и цялостното му излъчване.

Той спря пред нея.

— Добър ден, госпожице. Радвам се, че слезе при нас за закуска.

— Не обичам да ме държат затворена — изрече рязко Мери.

— Никой не обича — той я хвана за ръката. Тя се отдръпна и тръгна редом с него към масата. — Никой не те ограничава. Защо не дойде снощи на вечеря?

Мери се напрегна. Това не му хареса, но той прикри мислите си под маската на любезността.

— Не бях гладна. И за това ли ме обвиняваш?

Той втренчи поглед в нея. Мина доста време, преди да проговори.

— Виждам, че нощта не е смекчила душата ти.

— Нима смяташ, че една нощ ще ме накара да си променя мнението?

— Надявах се да осъзнаеш неизбежността на нашата женитба.

— Тук няма нищо неизбежно! — отсече Мери.

Той замлъкна за миг.

— Сигурна ли си?

Мери усети, че бузите й парят. Погледът му се плъзна по нея и откровено я разсъблече. Той отново беше хванал ръката й. Голямата му топла ръка обвиваше здраво китката й. Въздухът между тях трептеше.

— Никой мъж и никоя жена не може да се противи на съдбата — изрече тихо Стивън.

Мери се изви рязко, за да се освободи, но не постигна нищо.

— Не ми е писано да бъда с теб. Колко надменно от твоя страна да си въобразяваш, че съм орисана да живея с теб!

Той само я изгледа. Погледът му беше мрачен и загадъчен. Проникваше твърде дълбоко в нея. Мери беше принудена да отклони поглед и почервеня от гняв.

— Ако мислиш — каза тя тихо, когато успя най-сетне да проговори, — че щом ти се предадох в леглото, значи е съдено да ти бъда жена, то знай, че си полудял!

— Мисля, че може би си забравила какво е да лежиш под мен — изрече той бавно, докато гледаше лицето й.

Мери беше шокирана. Въобще не беше забравила уменията му в леглото, нито пък как се държа самата тя с него. Този път успя да се измъкне от хватката му.

— Как смееш да ми говориш така…

— Казвам истината. Не съм забравил какво е да бъда с теб, Мери, нито пък, че си сладка като мед — изрече той. Гласът му беше тих и интимен.

Мери не помръдна. Споменът как устните му се впиват в бедрата й опасно близко до мястото на съединяването им, й подейства като удар.

Стивън се усмихна.

— Скоро ще ти припомня каква е съдбата ти не с думи, а с дела — обеща й той.

Мери спря да диша. Задави се и преглътна с мъка. Запита се какво му е попречило да я вземе в леглото си снощи. Все едно, нямаше смисъл да знае.

— Ела — изрече той увещаващо. — Стига сме се карали.

Мери с мъка се върна в реалността. Този път му позволи да я отведе до масата и да я настани на подиума като почетен гост.

— Затворниците сигурно ядат със слугите — каза тя, за да го ядоса.

— Ти не само си с кралска кръв, но и скоро ще ми станеш жена. Затова се отнасям към теб както подобава — изрече спокойно Стивън. Побутна към нея комат топъл бял хляб и къс студено месо, останало от снощи.

Мери почти не забеляза жеста му. Джефри беше седнал от другата й страна. Стори й се, че е обградена отвсякъде. Въпреки че не докосваше тялото на норманина, усещаше топлината на бедрата му.

— Казах ти вече, баща ми никога няма да ме хвърли в ръцете ти — изрече тя пресипнало. — Твърде много ме обича, за да ме принесе в жертва.

Стивън я изгледа продължително и замислено.

— Наистина ли?

Мери се напрегна. Досети се от тона му, че Стивън се съмнява в думите й и се ядоса.

— Точно така! Запомни думите ми, норманино, и ще разбереш по-късно кой е бил прав и кой е грешал.

Очите му блеснаха. Мери забеляза, че се е навела към него от ярост. Веднага се дръпна назад. Разбра какво означава блясъкът в очите му. Той нямаше нищо общо с гнева и се дължеше на желанието му. Защо не дойде при мен снощи?

— Още ли смяташ, че ще успееш да ме надхитриш? — В ръката му се появи кама. Тя беше дълга и смъртоносна и не беше предназначена да служи при ядене. Стивън замахна светкавично и разряза хляба. След това го набоде като на шиш и й го подаде.