Тя се дръпна така, сякаш я беше ударил. Той вече намекваше за времето, когато ще му е омръзнала и той ще я пусне да си върви. Очите я засмъдява от напора на сълзите.

— Значи трябва да се радвам, че няма да ме изхвърлиш навън без пукнат грош? О, колко си благороден!

Мери понечи да избяга. Той я стисна здраво за китката и я принуди да се обърне с лице към него. Изрече съвсем тихо:

— Спомни си, че мъжът не може да се съвокуплява сам, а ти желаеше да бъдеш с мен не по-малко от другите жени, с които съм спал досега. Всъщност желаеше ме повече от всички тях.

Мери извика нечленоразделно и опита да се освободи. Не успя.

— Кажи ми коя си — изрече той. Очите му бяха потъмнели и пламтяха. — И ти участваше наравно с мен в това дело, госпожице. Ако искаш, забрави го, но аз няма да го забравя.

— Връщам се горе. Вече не съм гладна — обяви Мери с достойнство. Болеше я от истината. Не си позволи да ревне, въпреки че сълзите напираха в очите й. Нямаше място за сълзи в този безмилостен сблъсък.

— Но съм много уморена. Извинете ме, ще си вървя!

Стивън впери поглед в нея. Накрая каза:

— Върви тогава в женската дневна. Ще наредя да ти донесат закуска. И помни, госпожице, искам примирие. А за мир се искат двама.

6

Мери помисли да не му се подчини, но накрая се втурна към женската дневна, сякаш тя можеше да й послужи за убежище. Затвори вратата и задъхана се облегна на нея. Главата й бучеше. Мислеше само за последната им схватка от изминалата [???]

Наистина го мразеше. Той я обезчести най-нагло, каза й, че не вярва тя да е Мейри Синклеър, обаче продължи любовната игра и я доведе до неизбежната развръзка. Беше безжалостен, суетен и самодоволен. Мери беше сигурна, че той никога не би изнасилил своята английска годеница. Не би изнасилил даже дъщерята на някой незначителен английски рицар. Разликата се състоеше в това, че тя е варварка и шотландка.

„Варварка и шотландка, да, но и принцеса“, напомни си Мери. Ако той знаеше истината, че тя е дъщеря на Малкълм, нямаше да я вкара в леглото си. Мери беше сигурна в това. Напомни си, че загубата на девствеността й няма значение и че напълно съзнателно е избрала да се пожертва, вместо да разкрие коя е.

„Но какво ме очаква сега?“, помисли си тя отчаяно. „Когато му омръзна и той ме пусне на свобода, какво да правя тогава?“ Някак по-лесно беше да си представи как се връща вкъщи при Дъг преди последната нощ. Как ще го погледне отново в очите? Ами ако забременее? Мери замръзна от ужас при тази мисъл.

Тихо почукване по вратата напомни на Мери, че Де Уорън й обеща да прати закуска. Каза на слугинята да влезе. Изненада се, когато заедно с нея в стаята се промъкна и малката му сестра Изабел.

Вчера се срещна с нея. Като се има предвид в какво отчаяно положение се намираше, Мери почти не обърна внимание на детето. Отговаряше механично на любопитните й и малко досадни въпроси. Сега, след излизането на слугинята, остана сама с момичето. За пръв път й обърна истинско внимание. Изабел беше много хубаво дете. Мери реши, че някой ден тя ще се превърне в поразително красива жена.

— Имаш ли нещо против да остана тук? — попита Изабел с любезна усмивка.

Нищо чудно компанията й да се окаже много приятна. Мери се отпусна в стола. Едва сега усети, че е съвсем изтощена и едва ли не смазана от всичко, което се случи, да не говорим пък за безсънната нощ. Мисленето я изморяваше.

— Нямам нищо против — всъщност имаше нужда не от компания, а от приятелка. — Ще закусиш ли с мен? — В гласа й се долови нотка на надежда.

Изабел се усмихна и се приближи. Поклати глава.

— Вече ядох. — Тя оглеждаше Мери, без да се прикрива. — Но с удоволствие ще постоя с теб.

Мери се усмихна.

— Много си красива — каза момичето.

— Ти си поне два пъти по-красива — рече Мери искрено, като си отчупи от топлия хляб.

Изабел тръсна глава от удоволствие.

— Всички казват, че съм голяма красавица. Как мислиш, вярно ли е?

Очите на Мери се разшириха.

— Истинската красота идва отвътре — чу се да казва. Цитираше дословно майка си. След това се засмя. — Но ти наистина си голяма красавица. Обаче майка ми винаги е казвала, че е греховно да си суетна.

— Коя е майка ти? Много ли е благочестива?

Мери се стресна. Изабел я гледаше право в очите, без да мига. Мери се запита дали момичето нарочно подпитва, или просто по природа е любопитно.

— На колко години си, Изабел?

— Смея да кажа, че не съм много по-малка от теб — изрече припряно Изабел. — На десет години съм.

Мери знаеше, че Изабел не иска да я обиди, но ръстът й, който винаги караше хората да я смятат за по-малка, отколкото беше в действителност, постоянно я дразнеше.

— След няколко месеца ставам на седемнадесет. Много по-голяма съм от теб.

— Достатъчно голяма, за да си омъжена.

— Нямам си още мъж — Мери си спомни за похитителя си за пръв път, откакто Изабел влезе в стаята.

— Много си дребна, почти колкото мен. Отдалеч някой би те помислил за дете.

— А ти си доста висока за възрастта си.

— Сигурно мъжът ми ще бъде много по-нисък от мен — Изабел се засмя при тази мисъл. — Но не ме интересува как ще изглежда, стига да е могъщ и силен.

Мери погледна втренчено Изабел. Сърцето й подскочи от изненада. Двете с Изабел си приличаха.

— Стивън е могъщ и силен — изрече свенливо Изабел.

Мери не отговори. Дори не чу Изабел. Зави й се свят. Вярно беше. Двете с Изабел много си приличаха на външен вид. Не само че бяха еднакво крехка и високи, но и двете бяха хубави и дългокоси. Мери си помисли, че ако стои в сянка и надалеч, никой няма да ги различи една от друга, не и ако пристегне малките си гърди и носи дрехите на Изабел.

— Какво става… да не ти е лошо?

Мери трепереше от възбуда и страх. Загледа се невиждащо в Изабел.

— Извинявай?

Беше длъжна да избяга.

Изабел повтори въпроса си, но Мери не я слушаше. Знаеше, че не просто е длъжна да избяга. Това беше въпрос на живот и смърт. Защото след известно време, ден-два или най-много седмица, Стивън де Уорън ще научи от своя човек Уил или от другите си шпиони за изчезването на дъщерята на Малкълм. Веднага ще разбере, че тя е шотландска принцеса.

— Мадам?

Мери се съвзе.

— Извинявай, не спах добре снощи и ми е трудно да се съсредоточа — каза тя, като същевременно обмисляше трескаво новопоявилата се възможност. Ще трябва някак да вземе назаем дрехи от Изабел и да слезе в двора. Май няма начин да го направи, тъй като ще се наложи да мине покрай похитителя си или покрай братята му, но може би ще успее да излезе заедно с Изабел. Веднъж да стигне до двора без придружител, като всички я мислят за малкото момиче, ще успее да избяга.

Трябва да успее.

Изабел я питаше с лека усмивка:

— Брат ми ли не ти харесва?

Мери забеляза, че Изабел очаква отговор. С усилие си припомни въпроса й. След това разбра намека на детето — че след последната нощ, която тя прекара в стаята на Стивън, трябва да е обикнала поне малко похитителя си.

— Не, Изабел, съжалявам, че ти го казвам, но не го харесвам!

Изабел се изненада.

— Как е възможно? Всички слугини, които познавам, му се молят да ги приеме в леглото си. И винаги след това са много доволни. Така е, молят се отново да им обърне внимание.

Мери скръсти здраво ръце на гърдите си.

— Предполагам, че той… Стивън… често води дами в леглото си.

— Много често — каза Изабел, вече без да се усмихва. — Но не дами, а само кухненски прислужници и проститутки. Ти си различна.

Мери не каза нищо. Отиде до прозореца и погледна навън. Реши да се опита да избяга веднага. Притисна още по-силно ръце към тялото си.

— Не намираш ли, че Стивън е хубав?

Мери не пожела да отговори. Представи си с нежелание как Стивън прегръща страстно някаква уличница и с мъка пропъди видението. Стисна грапавия каменен ръб. Стоеше с гръб към Изабел.

— Изабел, щом сме еднакви на ръст, ще ти е възможно ли да ми дадеш някоя дреха, в която да изглеждам по-прилично, отколкото в тези жалки парцали, които нося сега?

Изабел примигна.

Сърцето на Мери затупа гръмко. Усети, че не е постъпила никак хитро. Но толкова искаше да избяга, че не се сдържа. А Изабел светна от радост.

— Разбира се! Как не се сетих! Ти си дама, а никоя дама няма да търпи дълго тези мръсни дрехи. С удоволствие ще ти дам нещо.

Мери беше облечена в светлосиня туника и сребрист пояс, сребристи панталони и тъмносини пантофи. Пурпурното й наметало бе подплатено с катеричи кожи. Двете с Изабел слязоха бавно по стълбата. Мери съжаляваше, че използва момичето толкова безскрупулно. Изабел беше умна, духовита и вироглава. Приличаше по характер доста на самата Мери. Имаше още много прилики между тях двете, защото и Изабел беше отраснала с много братя и бяха любимки на могъщите си родители. Мери си помисли, че при други обстоятелства сигурно щяха да станат истински приятелки. Но това, разбира се, бе невъзможно.

Мери се напрегна. Норманинът беше долу, чуваше ясно гласа му. Беше зает с делата по управлението на владенията си. При него бяха шамбеланът, управителят и двамата му братя. Мери се вслуша във високия му, малко дрезгав глас. Явно разговаряше в момента с някакъв арендатор, който го молеше за малка отстъпка.

Ще й позволят ли да излезе от замъка заедно с Изабел?

Малко окуражаване, и Изабел предложи да й покаже понито си, което случайно беше от Хебридите. Това бяха група северни острови, които принадлежаха на Шотландия. Там бе пратен на заточение чичото на Мери, Доналд Бейн. Мери прие предложението на момичето. Несъмнено това ще се окаже единственият й шанс да избяга преди смрачаване. Мери не желаеше да мисли повече за това, което я очакваше, ако не успее да се измъкне. Стори й се, че в гърдите й е заседнала голяма буца.