— Първо Бранд, сега и ти — изрече гневно Стивън. Думите на Джефри му напомниха доста неприятно за трудното положение, в което беше изпаднал. — Не съм някое глупаво момченце, за да ме мъмрите така. Лейди Бофор ще застане с мен пред олтара на Коледа.

В този миг, преди Джефри да успее да отговори, някакъв шум накара и двамата братя да се обърнат към стъпалата. Стивън подскочи в стола си, когато пленницата му залитна иззад завоя и замръзна на място, без да откъсва поглед от него. Явно беше загубила равновесие, докато се е била прилепила към стената и е подслушвала. Тя гледаше само него. Щеше да бъде мъртъв, ако погледите имаха способността да убиват.

Стивън се усмихна бавно. Неусетно и за себе си се беше изправил. Усети прилива на кръв в слабините си. Припомни си най-ярките детайли от изминалата нощ. Как само го бе предизвиквала, а после как се подчини на волята му. Никак не беше доволен от това, което виждаше.

— Шпионираше ли брат ми и мен, госпожице? — Той понечи да слезе от подиума.

Тя се изправи и опря гръб в стената.

— Не.

Стивън все още се усмихваше. Това бе усмивката, която се появяваше на лицето му тогава, когато се намираше пред някой особено опасен враг. Спря пред нея. Погледите им се сблъскаха.

— О-о, момичето от снощи — отбеляза Джефри с явен интерес, докато ги гледаше двамата. — Никога не си правил по-добър избор, Стивън. Тя е истинска красавица.

Стивън изгледа мрачно брат си през рамо.

— Напълно съм съгласен с теб — гласът не прикриваше чувствата му.

Мери стисна юмруци и потрепера. Вбеси се, че той я обсъжда така, сякаш нея я няма. Но се разяри най-вече от това, което узна току-що — че надменният норманин е сгоден за друга.

— Той няма да ни запознае — изрече любезно Джефри и я подтикна да го погледне. Блясъкът в очите му съвсем не беше толкова учтив. — Несъмнено се страхува, че ще ни сравните и той ще ви падне в очите. — Джефри й се усмихна.

Мери го изгледа вбесено. Той не я измами и за миг. Мъжът носеше дългата черна роба на прелат, но в него нямаше нищо свято. Никой мъж, посветен на бога, нямаше такова лице, нито пък гледаше така. Несъмнено, той беше женкар и разполагаше с голяма власт. Същевременно беше и Де Уорън, което автоматично го превръщаше във враг.

— Не е нужно да ви сравнявам, за да ми падне в очите — отсече тя. Погледът й отново се върна върху Стивън.

Джефри се стресна и се разсмя. Стивън също се развесели.

— Снощи имаше доста добро мнение за мен, госпожице. Мери стана аленочервена.

— Ти доказа, че си един звяр във всяко отношение, норманино — изсъска тя. Беше бясна. — Само един звяр би говорил така с мен пред чужди хора.

Тя му обърна надменно гръб. Беше слязла на долния етаж, защото се беше събудила и не й се спеше повече. Още по-малко й се стоеше в леглото — сякаш очаква норманинът да й достави ново удоволствие. Всъщност почти не беше спала. Само се преструваше, че спи, след като той най-сетне я остави на мира. Стивън спа дълбоко и беззвучно до нея.

Никога не се беше срамувала толкова от себе си. Когато тя дойде при него, целомъдрието й беше непокътнато. Тогава възнамеряваше да му окаже съпротива. Ако я беше изнасилил, тя щеше да има всички основания да се гордее със себе си, но съвсем не беше станало това. Съпротивата й беше почти символична. Той я съблазни без никакви затруднения. Докато норманинът спеше, а после излезе от стаята, Мери беше преследвана от натрапчивите спомени за най-малките подробности на тяхната любовна нощ, колкото и да се мъчеше да ги изтрие от паметта си. Не искаше да изпитва повторно това, което той беше събудил у нея, но бе невъзможно да спре да мисли за миналото.

Мери усещаше, че е провалила страната си и краля, че е провалила и двамата си родители, че е провалила Дъг и себе си.

Все пак не беше загубила съвсем войната — той още не знаеше, че тя е дъщеря на крал Малкълм. Закле се, че никога няма да узнае, дори ако това означава, че ще трябва да споделя леглото му и занапред. Постара се да не мисли за тази възможност, не смееше да мисли за нея. Вместо това трябва да се съсредоточи върху задачата как да оцелее.

Мери усети погледа на Стивън. Кожата я засърбя. Пак се озова срещу него. Погледът му беше ясен и съсредоточен. Тя пламна въпреки гнева си.

Адел Бофор. Яростта, която я обзе, нямаше нищо общо с гнева, който изпитваше по-рано. Адел Бофор. Коя беше тази Адел Бофор? Те говориха за нея с голямо уважение. Очевидно беше и красива, и богата наследница. О, как й се искаше да му каже, че е дъщеря на крал Малкълм, че е принцеса и много по-значителна фигура от която и да е английска мома!

Стивън заговори и привлече вниманието й.

— Наричай ме, както искаш, госпожице. Имаш възможност да намериш най-добрия или най-лошия изход от ситуацията. Това няма да промени намеренията ми. Ти успя само да събудиш интереса ми. Предлагам ти да се възползваш от това.

— Ти, разбира се, получи това, което искаше — изрече Мери неуверено. — По-силен си от мен и явно имаш много по-голям опит. Но това не променя моите намерения. Няма да ти стана любовница, въпреки онова, което се случи снощи. Твоя затворничка съм и нищо повече. Принуждаваш ме насила да понасям твоето ухажване. Запомни това, норманино.

— Предпочитам да си спомням някои действия, не думите.

Самодоволството му беше непоносимо.

— Тогава сигурно си спомняш всички мои постъпки! Нима бях покорната играчка, която ти се искаше, норманино.

Той я погледна.

Тя се усмихна, в случай че той не я е разбрал.

— Снощи ти спечели само една битка. А големият въпрос е коя съм, нали. Вярвам, че накрая ще спечеля тази война.

Кръвта нахлу в лицето на Стивън. Джефри, който стоеше над него на подиума и се преструваше, че не ги чува, се задави.

Мери трепереше, но не беше в състояние да се спре. Победата беше толкова сладка.

— Никога — заяви му тя. — Никога няма да получиш отговорите, които искаш, поне не от моите уста.

Мина доста време, преди Стивън да се овладее. Стискаше зъби, свил ръце в юмруци. Лицето му беше потъмняло. Мери не желаеше да се свива унизено пред него, въпреки че сърцето й се гърчеше от страх. Всеки друг мъж отдавна би я набил за дързостта и нахалството й. Вече съжаляваше за дръзките си думи.

— Госпожице — каза Джефри, който междувременно беше слязъл от подиума и беше застанал до Стивън. Мери видя, че той е хванал здраво ръката на брат си. — Престанете. Брат ми не бие дори кучетата си, но се страхувам, че го предизвикахте твърде много.

Стивън изрева, преди Мери да отговори:

— Не! Остави я да говори каквото си иска — той се усмихваше свирепо. — Много ме удивявате, госпожице. Но не се бой. Не е важно, че не завладях разума ви, нали завладях тялото ви. Боят е прекалено слабо наказание за вас. Сещам се за много по-интересни и забавни наказания.

Мери пребледня.

— Госпожице? — попита той предизвикателно.

Тя остана неподвижна за миг. Спомняше си как бе завладял тялото й. Представяше си изтънчените мъчения, които той ще й наложи. Изведнъж й се стори, че се задушава и не успя да отговори.

— Какво криеш? — попита Стивън.

Мери не каза нищо. Още размишляваше над думите му.

Но Стивън вече се беше овладял напълно. Погледна брат си.

— Престани да се хилиш глупаво, Джеф. Тази дама отказа да ми разкрие коя е и предпочете вместо това да ми отдаде девствеността си. Сигурно някой лорд от границата ще поиска да ми отмъсти. Както знаеш, имам доста други работи за вършене.

Джефри се изненада.

— Та ти не си толкова безразсъден. Защо си сторил това?

Стивън не му отговори. Внезапно вдигна ръка към Мери.

— Временно примирие, госпожице. Обявявам временно примирие.

Гласът му прозвуча властно. Много по-опасен беше погледът му. Той беше станал ласкав и съблазнителен, може би защото Стивън си беше спомнил, изминалата нощ. Въпреки че не се усмихваше, той несъмнено беше твърде привлекателен, и то много повече от братята си. Мери се загледа в ръката му. През ума й мина светкавичната мисъл, че има възможност да приеме предложението му за мир и да престане да се държи предизвикателно. Защо да не го стори?

Сякаш прочел мислите й, Стивън пристъпи към нея и след миг сграбчи ръката й.

— Предай се — заубеждава я той. — Вместо да се бориш с мен и да загубиш, защо не се подчиниш? Дори в тоя миг предвкусвам удоволствието да се намирам пак в прегръдките ти… и вярвам, че ти изпитваш същите чувства. Ще ти доставя наслада независимо от това, колко си горда. И двамата го знаем.

— Май дори в този момент се опитваш да ме съблазниш!

Стивън се изправи. Високото му тяло се извиси заплашително над нея.

— И какво от това? Какво те дразни толкова? Че ме желаеш така, както аз желая теб? Ако ми се подчиниш, ще прекараш много по-приятно тук, в Олнуик.

— Вярно е, че те желая — изрече бавно Мери, — но много повече те мразя, нормандски мръсник такъв!

Той я стисна още по-силно. На лицето му се появи някакво подобие на усмивка.

— Много по-приятно ми е, когато произнасяш името ми.

Беше съвсем ясно за какво намеква.

— Коя предпочиташ повече да произнася името ти — аз или Адел Бофор? — изсъска Мери.

Стивън замръзна на място.

— Тя никога не е произнасяла името ми с удоволствие за разлика от теб.

— Така ли? — Мери трепереше от обида и гняв. — Значи тя е твърде добра за теб, за да я изнасилиш? Ти насилваш само слугините, които си отвлякъл, нали, сър? Дори когато те не са това, което изглеждат? Или пък ме насили, защото съм шотландка? Затова ли отне девствеността ми, без да те е грижа за последствията? Аз съм шотландка, а твоята богата наследница е англичанка!

Червенина обля скулите му.

— Не те изнасилих, затова престани да се държиш толкова неприятно и лицемерно. Станалото станало. Не съжалявам за постъпките си. Съжалявам обаче за цената, която трябва да платя. Когато му дойде времето, ще ти заплатя добре. Не се тревожи за това.