Трета глава

Беше вече началото на август 1794 г., когато малкото пощенско корабче влезе в пристанището на вирджинския бряг. Джени и Никол се бяха надвесили над перилата на десния борд и гледаха с копнеж към кея, зад който се тъмнееха гъсти гори. Чувстваха се като затворници, който най-после ще бъдат пуснати на свобода. През последните седмици от пътуването се говореше само за храна — за нещо прясно за ядене. Без да искат, непрекъснато започваха все едно и също: как ще напълнят цяла фруктиера с плодове, как ще има всякакви зеленчуци… И към всичко това масло и сметана! Джени постоянно мислеше за къпини — толкова много неща могат да се направят от тях, а Никол жадуваше за всичко свежо и зелено, което можеш да откъснеш от градината.

Запълваха безкрайните дни на пленничеството си с шиене, изпонашиха едва ли не всичките скъпи платове на рокли — било за Джейн, било за Никол. Сега Никол бе облечена в пола от муселин, цялата с избродирани по нея ситни виолетки и поръбена с виолетова панделка. Същата панделка бе вързана и в косите й. Носеше блуза с къс ръкав и топлите лъчи на залеза галеха голите й ръце.

За какво ли не си говореха двете през тези безконечни часове, докато шиеха и бродираха. На Никол се падна ролята на слушателка, защото тя нямаше желание да разговаря с никого за времето, в което я бяха разделили с родителите й, а още по-малко за ужасната раздяла с дядо й. На Джени тя разказа само за детството си в замъка, но описа замъка така, като че е обикновено имение. Охотно разказа за годината, прекарана с дядо й у мелничаря Мюлер. Джени истински се забавляваше, колко компетентно говори Никол за различните видове брашна и зърнени произведения.

През повечето време говореше Джени. Разказваше за детството си в планинската ферма, само на няколко мили от Ейръндел хол, така се казваше къщата на Клейтън. Била на десет години, когато се родил Клей. Джени разказваше как е носила момченцето на конче. По време на Американската революция Джени била почти на двадесет. Баща й, както и много други фермери във Вирджиния, насадил всичките си ниви с тютюн. И когато затворили английските пазари, фалирал. След това се преместил с Джени във Филаделфия. О, Джени ненавиждала този град. Когато баща й умрял, тя се върнала отново там, където бил нейният истински дом, във Вирджиния.

Заварила там един напълно променен Ейръндел хол. Родителите на Клей били починали от холера няколко години преди това. По-големият брат на Клей, Джеймс, се бил оженил за Елизабет Стрейтън, дъщерята на надзирателя на плантацията Армстронг. И тогава, докато Клей бил още в Англия, Джеймс и Елизабет загинали при злополука.

Момчето, което Джени знаела от едно време, вече не съществувало. На негово място сега тя намерила един амбициозен, непримирим млад мъж, който се изтрепвал от работа. Докато във Вирджиния плантациите фалирали една по една, Ейръндел хол процъфтявал и се разраствал все повече и повече.

— Ето там! — посочи Никол надолу към водата. — Това не е ли нашият капитан?

Човекът, за когото ставаше дума, седеше в малка гребна лодка и един от моряците гребеше с всички сили.

— Изглежда, като че бърза да избяга от кораба…

На няколко ярда от пощенското корабче бе пристигнала огромна фрегата, с по два реда оръдия и на двата борда. По широкия трап сновяха нагоре-надолу мъже, натоварени с тежки пакети и торби. Двете жени видяха как капитанът стигна до брега, преди още пощенският кораб да е навлязъл в плитчината на залива, маневрирайки едва-едва към входа на пристанището. Техният капитан се изкачи бързо към горната палуба на фрегатата.

Разстоянието беше голямо и оттук мъжете по палубата се виждаха съвсем дребни, ала Джени изведнъж извика уверено:

— Това там е Клей!

Никол се взря любопитно в мъжа, с когото капитанът разговаряше, но оттук той не се различаваше от останалите мъже по палубата.

— По какво го познахте?

Джени се закиска. Радваше се, че е най-сетне у дома.

— След като ви запозная с Клей, сама ще разберете по какво човек може да го разпознае. — Тя бързо се врътна и тръгна към каютата.

Никол напрегна очи да види мъжа, който сега бе неин съпруг, като несъзнателно въртеше златната халка на лявата си ръка.

Дори и през зрителната тръба мъжете изглеждаха дребни, но все пак можеше да добие смътна представа за човека, който разговаряше с капитана. Бе стъпил с единия си крак на бала памук, докато другият му крак бе на дъските на палубата. Дори и така, както се бе навел напред, подпрял лакти на свитото си коляно, той изглеждаше по-висок от капитана. Носеше светли, изпънати по крака панталони и черни кожени ботуши, които стигаха до коленете. Широк кожен колан бе препасан през кръста му, а ризата беше бяла, с навити до лактите ръкави. За лицето нищо не можеше да се каже, но Никол видя, че има кестенява коса, дълга, прихваната на врата отзад…

Никол свали тръбата от окото и се обърна към Джени, която пристигна отново задъхана.

— О, недейте! — възкликна Джени, като че Никол щеше да падне. Това изражение вече съм го виждала — фактът, че един мъж е висок и хубав, съвсем не е основание да паднете в неговата власт! Той ще побеснее от яд, като разбере какво е станало и ако вие не сте достатъчно силна, за да му противостоите, ще изкара вас виновна за всичко!

Никол изгледа придружителката си с грейнали очи:

— Но вие изобщо не ми споменахте, че е толкова хубав! — каза тя закачливо.

— Да, ама не съм казала и че е грозен. А сега искам от вас да се приберете в каютата си и да чакате там, защото, както го познавам, Клей ще бъде тук само след няколко минутки. Искам аз първо да говоря с него и да разбера какви му ги е наговорил този мошеник капитанът. Хайде, бързо долу!

Никол послушно се прибра в малката тъмна каюта. Изпитваше дори тъга, че се разделя с всичко това. През последните четиридесет дни тя и Джени бяха прекарали тук приятни часове.

Очите й точно посвикнаха с полумрака, когато вратата на каютата се отвори със замах. Един мъж, който явно не можеше да е друг освен Клейтън Армстронг, се втурна вътре. Широките му рамене изпълниха пространството и Никол изведнъж си помисли, че двамата като че ли се намират в някакъв шкаф.

Клейтън изобщо не се поспря, за да свикнат очите му с полумрака. Видя само очертанията на своята съпруга. Протегна дългата си ръка и тя се намери притисната до гърдите му.

Никол понечи да протестира, но устата му покри нейната. Дъхът му миришеше приятно, устните му бяха силни и жадни. Все пак тя успя да направи плах опит да го отблъсне. Ръцете му я стиснаха още по-здраво и той я повдигна към себе си така, че палците на краката й едва докосваха пода. Гърдите й бяха плътно притиснати о неговите. Тя почувства как сърцето й лудо заблъска по цялото й тяло.

Само веднъж в живота й я бяха целували по такъв начин — Франк, първият помощник… Но тази прегръдка сега не можеше да се сравнява с онзи ужас. Клейтън извърна към себе си лицето й, подпрял с длан тила й и тя почувства, че губи свяст, че потъва някъде. Обгърна с ръце врата му и го придърпа още по-близо до себе си. Дъхът му пареше бузата й.

Когато устните му се плъзнаха към ухото й, тя усети, че коленете й омекват. Езикът му докосна пулсиращата вена на врата й. Той изведнъж я подхвана с една ръка под коленете, вдигна я високо и притисна тялото й към себе си. Всичко се завъртя пред очите й. Тя протегна устни, изви глава назад премаляла. Отвръщаше на дивите му целувки, по-жадна от неговата жажда.

Клейтън я отнесе към леглото, като я притискаше все още здраво към гърдите си, и тя не намери нищо нередно в това. Единствената и мисъл, единственото й желание бе да го докосва, да го задържи близо до себе си. Без да откъсва устни от нейните, той я положи на леглото и преметна силния си крак през нея, продължавайки да гали трескаво голата й ръка. Когато ръката му докосна гърдите й през тънкия плат, тя простена и се изви цяла към него, за да бъде по-близо до тялото му.

— Бианка — шепнеше той в ухото й. — Сладка, сладка Бианка…

Никол не можа да се осъзнае веднага. Омаята на страстта й бе прекалено силна. Съвсем бавно в съзнанието й изплува действителността и мисълта къде е, коя е и коя не е.

— Моля ви — каза тя, като го отблъсна с ръка. — Но гласът й беше слаб и покорен.

— Няма нищо, любима — каза той с дълбок и звучен глас и дъхът му отново парна бузата й. Косата му бе нападала върху лицето й, имаше дъх на топла пръст, на земята, която тя толкова отдавна, още на кораба, мечтаеше да докосне.

Никол за миг затвори очи.

— Толкова дълго те чаках, сладка моя! — каза той. — Месеци, не, десетки години! Сега вече ще бъдем заедно завинаги…

Именно тези думи накараха Никол да се окопити. Това бяха думи на любов, предназначени за друга жена. Можеше някак си да си въобрази, че милувките, които бяха зашеметили съзнанието и, са предназначени за нея, ала думите бяха за друга.

— Клей — повика тихичко тя.

— Да, любима? — Той продължаваше да целува нежната кожа около ухото й. Едрото му силно тяло бе до нея, дори върху нея и незнайно защо тя имаше чувството, че е очаквала това цял живот. Беше толкова хубаво да го притегли към себе си… Дали няма да е по-добре да му разкрие истината едва утре?… Веднага отхвърли тази мисъл. Не бива да бъде такава егоистка!

— Клей, не съм Бианка. Аз съм Никол…

Добре, но не можеше да му обясни, че всъщност е негова съпруга.

Няколко мига още той продължи да я целува, но изведнъж вдигна рязко глава и тя усети как тялото му се изпъна, докато се взираше в нея в тъмнината. С един скок той стана от койката. Досега бе лежала в ръцете му, а сега те останаха празни. Но страшното щеше да последва едва сега…

Изглежда той се ориентираше добре в каютата или поне в подобни на това помещения — знаеше къде да потърси свещ. Малката каюта се изпълни със светлина.