— Пари! Ти си като съпруг, който дава на жена си пари вместо нежност. Клей няма нужда от пари. Той се нуждае от доказателство, че някой мисли за него. Трябва да има чувството, че не е сам на този свят.

Уес стоеше пред нея и я гледаше. Всички стояха и я гледаха, и Джени, и близнаците. Жерар бе притворил клепачи и те не трепваха.

— Всичкото това за чувствата на Клей са предположения, нали? — попита Уесли кротко. — Или ти просто пренасяш собствените си чувства върху него? Може би ти си тази, която се чувства самотна и има нужда от увереност, че някой мисли за нея?

Никол се опита да се усмихне.

— Не зная, Уес. Сега нямам време да мисля по този въпрос. С всяка секунда, която хабим за приказки, водата се вдига и се приближава до тютюните на Клей.

— О, боже!

Изведнъж Уес се хвърли върху Никол, прегърна я и я притисна към гърдите си.

— Ако намеря някога жена, която да ме обича и наполовина на обичта ти към Клей, ей така ще си я държа и никога няма да я пусна!

Никол се освободи от него и изтри ъгълчето на окото си.

— Нека да си запазя някои тайни, моля те! Но трябва да ти кажа, че несъмнено и ти би се държал така глупаво, както се държи Клей и аз… Хайде сега — гласът й стана остър — дайте да организираме работата! Да си донесъл случайно няколко лопати, или?

Джени развърза престилката си, окачи я на закачалката до вратата и взе мушамата на Уес.

— Ти накъде? — попита я Уесли.

— Ами докато седите и приказвате, ще свърша нещо! Ще взема някоя и друга дреха от Айзък. Не вярвам, че мога да сторя нещо с мокри поли из калта. А след това ще доведа Клей.

— Клей?! — извикаха Никол и Уес в един глас.

— Ами да, Клей! Вие двамата можа да го считате за болен човек, но аз по-добре зная. Клей може да мята лопата не по-зле от всеки друг, а има и все още няколко души, които ще поработят здравата за него. Хубаво беше и Травис да е тук сега!

Никол и Уес стояха и я гледаха изумени.

— Корени ли ще пускате? Никол, ела с мен до мелницата! А ти Уес набий колчета къде трябва да се копае.

Уесли хвана Никол за лакътя и я поведе към вратата:

— Хайде, чака ни много работа!

Двадесет и първа глава

Джени едва не получи удар, като видя Ейръндел хол. На покрива на верандата зееше дупка и цялата веранда бе наводнена. Вратата на къщата беше полуотворена — персийската пътека беше прогизнала по краищата. Джени влезе и се опита да затвори външната врата, но от влагата дървото се бе раздуло и тя остана да зее. Нави мократа пътека по-далеч от влагата и погледна с ужас издутите дъски на пода около нея. Тук плачеше за ново дюшеме!

Със стиснати устни се огледана около. Влагата бе обхванала всичко, миришеше на мухъл. Господи! Джени затвори очи и помоли мислено майката на Клей за прошка. Завтече се към библиотеката.

Отвори вратата, без да почука. Веднага забеляза, че тук поне нищо не е променено. Но и не беше чистено! Остана няколко секунди в рамката на вратата, докато очите й свикнаха с царящия вътре полумрак.

— Сигурно съм умрял и съм на небето! — Гласът беше тих, думите малко провлечени. — Моята красавица Джени с панталони! Да не създаваш някаква нова мода?

Джени отиде до писалището, запали лампата и завъртя пламъка високо. Стъписа се, когато видя Клей. Очите му зачервени, брадясал и мръсен. Приличаше на човек, който не се е мил от седмици.

— Джени, момичето ми! Би ли ми подала… моля те, това шишенце от писалището…

Джени се взираше в него по-скоро ужасено, отколкото с упрек.

— Ти откога не си ял?

— Ял? Защо да съм ял? Тук няма нищо за ядене… Ти не знаеш ли, драга, че моята скъпа съпруга излапва всичко? Ял… Защо трябва да съм ял… — Той се опита да стане, но му се видя трудно и се отказа.

Джени се спусна да му помогне.

— Вониш!

— Много благодаря, мила моя! Такова мило нещо отдавна никой не ми е казвал…

Помогна му да се изправи. Той залитна, но успя да се задържи на краката си.

— Искам сега да дойдеш с мене.

— Естествено! Ще те последвам където пожелаеш.

— Ще излезем малко навън, на дъжда може да поизтрезнееш, а и положително ще станеш по-чист. След това отиваме в кухнята.

— О, дадено — каза Клей. — Кухнята. Любимото място на жена ми. Горката Маги сега се трепе повече, отколкото когато готвеше за цяла армия. Ти разбра ли всъщност, че всички избягаха?

Джени леко го крепеше докато вървяха към страничната врата.

— Зная. Зная дори, че това твоето е най-отвратителният случай на самосъжаление, който съм виждала!

Навън дъждът ги заплиска безжалостно. Джени наведе глава, за да предпази лицето си. На Клей дъждът не правеше никакво впечатление.

В кухнята Джени раздуха жарта и нареди отгоре дървени въглища. Сложи тенджера е вода и направи кафе. Кухнята приличаше на склад за вехтории. Да не повярва човек, че едно време всичко блестеше от чистота. Сега беше запуснато, сякаш никой отдавна не влиза тук.

Джени настани Клей на един стол и хукна да търси Маги. Знаеше, че ще й трябва помощ, ако иска да изправи Клей на крака.

Час по-късно Маги и Джени продължаваха да правят черно кафе, бъркаха яйца, обръщаха филии. Маги не преставаше да мърмори.

— Това не е вече щастлив дом. Тази жена… пъха си носа във всичко. Тази жена… да й се кланяме и да й целуваме краката… — Маги млъкна и погледна остро Клей. — В началото й се смеехме. Но после какво не беше… Дори храната на работниците намали. Хората започнаха да бягат. Сигурно разбираха, че Клей няма да се поправи. Имали са… право.

Клей като че ли поизтрезня.

— Джени не се интересува от нашите проблеми, Маги! Хората, които живеят в рая, не искат да слушат за пъкъла!

— Този пъкъл ти сам си го избра… — започна Маги, явно готова да си каже приказката, която бе научила вече наизуст.

Джени сложи предупредително ръка на рамото й да млъкне.

— Клей — каза тя спокойно — изтрезня ли достатъчно, за да чуеш какво ще ти кажа?

Той вдигна очи от чинията с пържени яйца. Очите му бяха хлътнали, устните му — стиснати, една твърда черта, с още по-твърди, сковани ъгълчета. Изглеждаше по-възрастен, отколкото го помнеше Джени.

— Казвай, каквото имаш да казваш! — промълви глухо той.

— Знаеш ли какво ще докара този дъжд? Какво може да стане?

Смръщи чело, бутна настрани чинията си. Джени го натисна да седне на мястото си. Той се подчини и продължи да яде.

— Може да съм пиян, но пак не мога да забравя всичко, което ме сполетя… Май ще е по-точно да кажа, всичко, което сам надробих. 3ная. Зная какво може да причини този дъжд. Но не мислиш ли, че това е твърде подходящ край? Жена ми се скъса да прави дивотии, за да заграби плантацията, а сега, гледай ти, как и двамата ще я загубим…

— И си готов да го допуснеш?! — обърна се Джени като фурия. — Онзи Клей, когото аз зная, винаги се е борил. Преди очите си ми, когато три дена се борихте с Джеймс с онзи пожар.

— О, да, Джеймс — каза Клей тихо. — Тогава сърцето ми беше в тази работа.

— Виж какво — започна Джени яростно — на себе си може да си безразличен, но на други хора не си! Ей в този момент Уесли и Никол се трепят навън в дъжда и се опитват да отронят няколко морена от земята на Никол, за да спасят твоята реколта! А ти седиш тук и се въргаляш в егоистичната си гордост! — Джени усети, че чак пръски й излизаха от устата.

— Гордост? Нямам вече гордост аз… Свърши се, оставих я в една малка пещера.

— Стига вече! — изкрещя Джени. — Престани да мислиш само за себе си. Чуй какво ти говоря? Разбира ли поне една дума от онова, което ти казах? Уес каза на Никол, че реката може да те залее и тя измисли как да спасят реколтата. Твоята!

— Не могат нищо да спасят! Единственото спасение е да спре да вали! Или си въобразяват, че могат да заприщят реката с бараж?

— Не да заприщят, а да я пуснат да тече край твоите полета.

— Какви ги приказваш?

Маги приседна до Клей.

— Как иска Никол да спаси посевите на Клей?

Сега вече Джени имаше най-сетне аудитория!

— Нали знаеш острия завой на реката веднага след мелницата? — Тя не дочака отговор: — Е, Никол мисли дали не може там да се прокопае, може пък реката да потече по-лесно надолу и няма да наводни падината с твоя тютюн.

Клей се изпъна в стола, втренчил очи в нея. Разбираше много добре какво казва Джени. Забавената в серпантината вода трябваше да се освободи — тя си търсеше широко корито, да потече… Мина доста време, преди Клей да проговори.

— Тя ще загуби няколко моргена най-малко, ако реката потече нататък.

— И Уес това рече. — Джени наля и на двамата по още една чаша кафе. — Опита се да я разубеди, но тя каза… — Тя млъкна и погледна Клей. — Тя каза, че ти имаш нужда от някой, който ти вярва… Та да си сигурен, че някой мисли за тебе. Това е.

Клей скочи от стола и застана до прозореца. Навън не валеше, а плискаше, не се виждаше нищо, освен една сива, движеща се водна маса. Никол. Почти цяла година той пи, за да не мисли и да не чувства. Ето че не помогна. Секунда нямаше, все едно дали беше пиян или трезвен, да не мисли за нея… И колкото повече мислеше, толкова повече пиеше.

Джени е права. Потънал е в самосъжаление. Цял живот бе имал чувството, че държи всичко в ръцете си. Но не излезе така. Родителите му си отидоха, след тях изчезнаха Бет и Джеймс. Мислил бе, че иска Бианка… Бе твърде късно, когато разбра, че обича Никол. Нарани я, засегна я толкова много, че тя никога повече не би му се доверила…

Дъждът се изливаше по прозореца. Някъде навън, в студения порой тя работеше за него. Жертваше от земята си, от добивите си… Бе хвърлила хората си, за които отговаряше… Какво каза Джени? Да му покаже, че някой мисли за него.