— Роднини сме… така е.

Очите на Бианка се напълниха с гневни сълзи.

— Вие ме подведохте! Накарахте ме да говоря, слушахте ме, и през всичкото това време сте й съчувствали. — Тя понечи да стане, но сами се огледа безпомощно. Бе твърде тежка, за да се изправи сама.

Жерар докосна рамото й с умоляващ поглед.

— Моля ви! Това, че съм родственик на Никол не означава, че одобрявам постъпките й. Съвсем не е така! Аз съм гост в нейния дом и тя не ми позволява дори за миг да забравя, че живея от нейните подаяния.

Бианка запремига бързо-бързо, за да прогони сълзите.

— Тогава вие разбирате, че тя съвсем не е онова хрисимо ангелче, за каквото всички я смятат. Ожени се за годеника ми. Опита се да заграби плантацията и Ейръндел хол. А всички смятат, че аз съм постъпила несправедливо с нея!

— Какво разбирате под това «всички»? Американците навярно. Но какво можете да очаквате от тези примитивни хора?

— Банда неграмотници — усмихна се Бианка. — Никой не иска да види, че тази безсрамна Никол върти любов с Уесли Станфорд.

— И с Айзък Саймънс! — допълни Жерар с гримаса на отвращение. — По цели часове прекарва с този селски дръвник. — В далечина та се чу звън на камбана. Приканваха полосите работници на обяд.

— Трябва да вървя — каза Бианка. — Не бихме ли могли… пак да се видим?

Жерар трябваше здраво да се напъне, за да я вдигне от земята. Той бързо облече жакета си.

— И да искате, не бихте могли да ми забраните да ви видя отново. Нека ми бъде позволено да кажа, че за първи път, откакто съм в Америка, имам чувството, че съм срещнал приятел.

— Така е — каза Бианка тихо. — И аз имам същото усещане. Жерар вдигна ръката й към устните си и я целуна с много чувство.

— И така, какво ще кажете за утре?

— Тук. Можем да обядваме. Ще донеса кошница за пикник.

Жерар бързо кимна и се отдалечи.

Двадесета глава

Бианка дълго гледа след него. Едно тъй благородно създание — толкова тактичен, толкова възпитан, толкова безкрайно различен от тези ужасни американци! Тя хвърли поглед към своя дом и изпъшка при мисълта за голямото разстояние, което трябва да извърви пеша. Клейтън бе виновен за всичко! Поиска му човек, който да я разхожда с каляската из плантацията, но той само се изсмя — да не си въобразява тя, че ще прокарва пътища само защото я мързи да повърви пеша?

Бианка не престана да мисли за Жерар през целия дълъг, уморителен път до дома. Защо се бе омъжила за такъв див и необразован човек като Клейтън? С човек като Жерар би могла да бъде щастлива… Опита се да произнесе няколко пъти името му на глас — просто се топеше като сметана в устата й. Да, по-друго би било да живее с него. Той никога не би й се подигравал, никога не би се държал грубо с нея.

Още с влизането вкъщи приповдигнатото й настроение се изпари. Къщата беше невероятно запусната. Не бе чистена основно година и повече. Всичко бе в паяжини. По масите имаше нахвърляни книга, вази с изсъхнали цветя, дрехи дори. Подовете бяха потъмнели и захабени. При всяка стъпка от килимите се вдигаше прах.

Бианка се бе опитала да си назначи щаб от прислужници, но Клейтън винаги разваляше постигнатото. За всяко нещо взимаше страната на прислугата и подкопаваше авторитета й. След някой и друг месец Бианка се отказа да се разправя повече, да назначава и обучава нови прислужници — Клейтън пак щеше да я подиграе, че не може да кара хората да търпят отвратителните й превземки. Бианка му бе изкрещяла, че той нищо не разбира от управляването на един дом, но както винаги Клейтън се направи, че изобщо не я чува.

— О, моята скъпа съпруга! — посрещна я Клейтън. Стоеше облегнат на перилата на стълбата точно пред вратата на трапезарията. Почти не личеше, че някога ризата му е била бяла — беше толкова мръсна и окъсана. Разкопчана до кръста, небрежно напъхана в панталона му. По високите му ботуши се беше напластила и засъхнала кал. В ръката си държеше — както винаги — неизменната чаша бърбън. От месеци не го бе виждала без чаша в ръката.

— Така и предполагах, че камбаната за обяд ще те накара да се довлечеш — каза Клей и потърка небръснатата си буза.

— Отвращаваш ме! — каза тя презрително и влезе в трапезарията Масата беше сервирана. Маги бе една от малкото прислужници, които останаха при Клей. Бианка седна, разгърна салфетката на скута си и заоглежда различните супници и плата.

— Какъв апетит! — заяде се Клей откъм вратата. — Ако погледнеш някой мъж с такъв поглед, би станал завинаги твой. Но тебе мъжете не те интересуват, нали? Ти се интересуваш само от себе си и от манджите.

Бианка се поколеба, преди да си сложи трети път меласа в чини ята си.

— Ти изобщо не ме познаваш. Може би ще та бъде интересно да узнаеш, че има мъже, които ме намират твърде привлекателна.

Клейтън изпръхтя и отпи яка глътка от своя бърбън.

— Не ми се вярва да се намери такъв глупак! Боя се, че аз съм единственият, който си бе въобразил такова нещо.

Бианка продължаваше да дъвче съсредоточено.

— Ти чу ли, че твоята прехвалена Никол е спала с Айзък Саймънс? — Тя се усмихна на внезапната промяна в изражението на Клейтън. — Тя винаги си е била курва! Продължаваше да се среща с теб, след като ти вече живееше с мене. Такива жени като нея без мъж не могат, все едно какъв е, само мъж да е. Бас държа, че е спала и с Ейб. Излиза, че аз съм им била нещо като сводница, като ги пратих двамката на онзи остров…

— Не ти вярвам! — каза Клей с едва доловим глас. — Айзък е още момче.

— А ти какъв беше на шестнадесет години? Всъщност, след като вече не е омъжена за тебе, нека си прави каквото й е угодно, да се влачи с когото намери за добре. Обзалагам се, че ти си я научил на някои от твоите креватни трикове и сега тя упражнява невинния Айзък.

— Дръж си устата! — Клейтън запрати чашата към главата й. Но или бе твърде пиян, или тя успя да се наведе много бързо, във всеки случай чашата не попадна в целта.

Той излезе тичешком от къщата, мина край кабинета си и се запъти към конюшните. Напоследък рядко влизаше в кабинета. Отнесе под мишница шише бърбън и тръгна надолу към реката.

Седна до самата вода и облегна гръб на близкото дърво. Беше доволен, че оттук не се вижда нито мелницата, нито къщата. Достатъчно му беше да гледа сочните зелени растения по нивите й. Питаше се дали тя мисли понякога за него, ако изобщо го помни… Сега Никол живее с онзи дребен французин, по когото са пощръклели повечето жени във Вирджиния, нали Маги му разказа… За Айзък не искаше да мисли. Не е възможно! Бианка има извратени представи.

Клейтън отпи голяма глътна бърбън. Сега вече му трябваха все по-големи количества, за да може да забрави. Понякога се събуждаше нощем все от един и същи тягостен сън — родителите му, Бет и Джеймс го обвиняваха, че е забравил плантацията и е съсипал всичко, което те са направили. На сутринта се събуждаше изпълнен с добри намерения, с нови надежди и планове за бъдещето. Но после срещаше Бианка, виждаше занемарената къща и изоставените си ниви…

От другия бряг на реката долетяха смехове, чу дори крясъците на близнаците. Той машинално посегна към уискито — дано притъпи слуха му, да го позамае, да го отърве от мислете му…

Не забеляза, че се заоблачи. Денят преваляше, облаците ставаха все по-тъмни, надвиснали и настръхнали. В далечината просветна светкавица. Захлади се. Подухна вятър и изду разкопчаната му риза. Житните ниви промениха цвета си. Стоплен от алкохола, Клей не помръдна дори когато закапаха първите тежки капки дъжд. Изведнъж дъждът се усили. Зачука по шапката му, събра се в широката периферия и се изля като от чучур по лицето му. Клей стоеше неподвижно. Мократа риза полепна по тялото му. Седеше и си пиеше.

Никол изпъшка, гледайки през прозореца. Цели два дни този дъжд не престана. Ситното барабанене по покрива не спря нито за миг. Бяха спрели мелницата, реката придойде мътна, не можеха вече да контролират притока на вода. Айзък я уверяваше, че за реколтата няма никаква опасност, стига реката да не залее и каменните тераси. Досега поне не бяха пострадали, въпреки че реката продължаваше да подкопава и отнася хумуса.

Никол трепна — някой блъскаше е все сила по вратата.

— Уесли! — скочи тя, радостна, че го вижда отново. — Мокър си до кости! Влизай!

Той съблече мушамата и я изтърси от дъждовната вода до вратата. Джени пое дрехата и я окачи да съхне.

— Как можа да тръгнеш в това време! — скара му се Джени. — Трудно ли мина реката?

— Не питай! Да ти се намира малко топло кафе? Съвсем измръзнах.

Никол му подаде голяма чаша кафе и той я изгълта набързо пред огъня. Жерар седеше в другия край на стаята и мълчаливо поглеждаше към двамата. Уес чу гласовете на близнаците на горния етаж, сигурно бяха при майката на Никол, която той бе виждал само веднъж.

— Хайде, очакваме отговор! — подкани го Джени. — Какво те вода насам?

— Всъщност бях тръгнал към Клей. Ако дъждът не престане, ще има наводнение.

— Наводнение!? — изтръпна Никол. — Ще пострада ли плантацията на Клей?

Джени я изгледа с тежък поглед.

— По-добре попитай дали нашата земя ще пострада.

Уесли погледна Никол мрачно.

— Земята на Клей винаги е била застрашена от наводнение, особено нивите в долината. Когато бяхме още деца, преживяхме едно такова наводнение. Но тогава господин Армстронг беше засял и цялата си земя по хълма.

— Не те разбрах?

Уесли клекна, взе един въглен и започна да рисува в пепелта границите на плантацията на Клей, земята на Никол и реката. Малки под мелницата реката правеше остър завой към плантацията Армстронг. Там брегът беше съвсем нисък, водата изцяло изпълваше коритото. Откъм страната на Никол брегът бе стръмен и висок, а земята на Клей беше тлъста и плодородна. Само че придойдеше ли реката, щеше да се превърне в езеро.