— Той организира лов — прошепна Адел. Гласът й бе дрезгав от викането.

— Да — прошепна Никол, докато сълзите замрежваха погледа и. Помниш ли? Кралят дойде тогава на гости… Потеглиха на лов, като цяла армия… Не си ли спомняш?

— Ние бяхме войници — каза Адел.

— Да! Ти ме облече в дрехите на братовчед ми, а ти и няколко от придворните дами се облякохте като войници…

— Помня… — Адел бе изцяло пленена от спомена. — Имахме руло за вечеря…

С облени в сълзи страни Никол се взираше очаквателно в майка си.

— Никол! — каза Адел остро. — Каква е тази ужасна рокля? Една дама никога не носи вълна! Освен ако играе в някой пасторал… Веднага да облечеш нещо копринено, някаква лека рокля от папилон! Махни тази овча вълна!

— Да, maman! — каза послушно дъщерята и целуна майка си по бузата. — Гладна ли си? Искаш ли да ти донесат нещо в стаята?

Адел се облегна на стената зад матрака, като че напълно забравила присъствието на Жерар. Той предпазливо отмести ръката си.

— Изпрати ми нещо леко! Използвай днес синьо-белия лиможки порцелан. След като хапна ще си почина, а после ми изпрати главния готвач, искам да обсъдим менюто за следващата седмица. Кралицата сигурно ще ни посети, иска ми се да поднесем нещо особено… О! Ако дойдат онези италиански артисти, кажи им, че ще ги видя по-късно… Ще трябва да се срещна и с градинаря. Заради розите… Толкова много задължения имам, а съм много изморена!.. Никол, мислиш ли, че можеш малко да ми помогнеш?

— Разбира се, maman! Сега си почини, сама ще та донеса нещо за ядене. Ще поговоря й с градинаря…

— Вие й действате успокоително — каза Жерар. — Не съм я виждал отдавна толкова жизнена.

Никол шеташе из стаята привидно спокойна. Но чак свят й се виеше от тревога. Ето че майка й продължава да живее в един свят, в който пъргаво припкат насам-натам слугини и камериерки, които нямат друга работа, освен да се въртят около нея, да я събличат, да я обличат… Никол бе твърде малка и не бе имала време да свикне с този абсурден свят на безделие и леност. Но се съмняваше, че майка й някога ще може да заживее по друг начин.

Тя откачи от стената един тиган и започна да разбива яйцата за омлета.

«О, Клей! — помисли си тя, напрегнато бъркайки яйцата в купата. — Как бих могла да тръгна с теб на Запад?»

Никол изтри сълзите с опакото на ръката си. Сега майка й е тук. И има нужда от нея. Джени има нужда от нея. Близнаците… Тя отговаря за Айзък… Жерар и Адел, всички зависяг от нея!..

Има ли право да се самосъжалява? Не би ли трябвало да е благодарна, че не е самичка на този свят?!

Силното тропане от горния етаж й извести, че Адел губи търпение и очаква храната си.

В този миг вратата широко се отвори и студеният вихър връхлетя в стаята.

— Прощавай, Никол! — каза Айзък. — Не знаех, че имаш гости. Дойде човек с новите сита. Искам да ги видиш.

— Идвам веднага, Айзък! Сега свършвам!

— Човекът каза, че няма много време. Подушвал снежна буря. Искаше преди това да иде и до мелницата на Бейкъс…

От горния етаж се разнесе още по-силно чукане.

— Никол! — извика Адел остро. — Къде е камериерката ми? Какво стана със закуската? Никол!

Никол бързо подреди омлета на една табла и хукна покрай Айзък нагоре по стълбата.

Адел изгледа простата плетена табла от върбови пръчки, кафявата глазирана чиния и омлета с разтопено сирене отгоре.

— Какво е това? — Тя държеше препечената филийка с два пръста — Хляб? Селски хляб? Предпочитам кифлички.

Преди Никол да каже и дума, Адел хвърли филията в омлета си.

— Върни това на готвача и го предупреди! Втори път да не ми изпраща такава проста храна! — Тя взе каничката с чай и бавно изля чая върху плетения поднос. Чаят потече върху чаршафите.

Никол изведнъж осъзна колко е уморена. Тези чаршафи, ще трябва да се перат. На ръка… Трябва да се направи нещо за закуска. Трябва да убеди майка си да хапне… Само дано не започне да крещи отново! И Айзък я чака в мелницата.

Тя отнесе мокрия поднос долу.

— Никол! — Джени едва не събори Айзък, когато се втурна в стаята. — Близнаците са изчезнали! Казали на Люк, че ще бягат, не искали да живеят е лудата дама. О, Никол!

— Защо Люк не ги е спрял? — Никол тръсна подноса на кухненската маса. Адел започна отново да тропа по пода.

— Помислил, че е някаква шега. Той не знаел при нас да има някаква луда дама.

Никол вдигна безпомощно ръце.

— Айзък, събери другите и да тръгваме да ги търсим! Ще замръкнат някъде! — Тя се обърна към Жерар. — Бихте ли занесли нещо за ядене на майка ми?

Той вдигна едната си вежда:

— Боя се, че такава женска работа е под достойнството ми.

— Това вече е безобразие!

— Джени! — възпря я Никол. — Близнаците сега са по-важни. Аз ще й занеса малко хляб и сирене. Ще трябва да се задоволи е това. Тръгвайте, а аз ще ви последвам веднага! Моля те, Джени! — каза тя, когато видя какви погледи мята Джени на Жерар. — Имам нужда от твоята помощ! Малко ли ядове имам?

Джени и Айзък излязоха, а Никол сложи малко хляб и сирене и друг поднос. Адел продължаваше ожесточено да тропа. Никол не забеляза как Жерар я наблюдаваше, опрян на един от долапите.

Изпита угризения на съвестта, когато тръсна подноса в скута на майка си. По очите й видя колко е наскърбена. Още по-тягостно бе, че се налага да остави майка си сама, но нямаше как. Трябваше да приберат близнаците.

Тя излезе от къщата и започна да вика децата по име. Видя ги как тичат през двора към нея.

Седемнадесета глава

Никол погледна часовника на скрина до вратата и бавно отиде до кухненската маса. Само да не забрави да прибави след десет минути яйцата към тестото!

Близнаците си играеха кротко в единия ъгъл на стаята — Алекс с няколко изрязани от дърво фигурки на животни, а Манди с восъчната си кукла, облечена като селянка.

— Никол — попита Алекс — може ли след като се нахраним да поиграем навън?

Тя въздъхна.

— Може би, ако снегът престане. Помолете Айзък да ви помогне да направите снежен човек!

Близнаците се ухилиха доволно и се заеха отново с игрите си. Вратата се отвори и вихърът връхлетя, сякаш някой го молеше да угаси огъня в огнището.

— Това време не прилича на март! — каза Джени и протегна ръце към огъня. — Струва ми се, че никога няма да се запролети!

— Същото чувство имам и аз — промълви Никол. Тя стисна ръка в юмрук и започна да блъска силно по бухналото тесто.

Пролетта… Тогава тя и Клей ще тръгнат на Запад… Джени каза, че Вирджиния не е виждала такава студена и влажна зима. И този сняг — просто не можеха да си покажат носа навън, четирима възрастни и две деца, наблъскани в тази теснотия! Откакто дойдоха Адел и Жерар, Никол се бе срещнала с Клей само веднъж. Но дори и при този единствен път той й се стори разсеян, като че го гнетеше нещо.

— Добро утро! — Жерар се появи на стълбата.

Бяха направили разместване за спането. Той и Адел спяха горе, в леглото на близнаците, а на децата постилаха вечер сламени дюшеци на долния етаж. Джени и Никол спяха също горе, само една завеса ги делеше от съпружеската двойка.

— Добрутро — изсумтя Джени. — То май обед стана вече.

Жерар не й обърна внимание както обикновено. Двамата с Джени не се понасяха.

— Никол — каза той умоляващо. — Мислите ли, че може да се направи нещо и да не се вдига такава врява рано сутрин?

Никол бе твърде изтощена от готвене, чистене и грижите за толкова много хора, за да намери сили да му отговаря.

— Исках да ви кажа, че маншетите на люляковия ми жакет са се позамърсили. Дали ще успеете да го почистите? — Жерар протегна ръце и заразглежда ръкавите си. Жакетът му стигаше до коленете, пристегнат в талията с дебел черен шнур. Надолу полите на жакета се разтваряха като камбана върху тънките му бедра, напъхани в тесен панталон до коленете. Носеше копринени чорапи и пантофи от черен лак. Под жакета се подаваше жилетка от жълт сатен, избродирана на светлосини звезди, яката на бялата му копринена риза бе пристегната със зелена вратовръзка. Жерар бе направо шокиран — как така Никол да не знае какво означава зелената връзка.

— Това е белег, че принадлежа към френската аристокрация — обясни той. — Би трябвало поне в някои дребни неща да се отличава ме от простолюдието…

Силното блъскане на тавана накара Никол да остави тестото. Адел се бе събудила по-рано от обикновено.

— Остави, аз ще се кача при нея — каза Джени.

Никол се усмихна.

— Знаеш, че още не е свикнала с тебе.

— Пак ли ще крещи? — обади се Алекс страхливо.

— Не може ли ние да излезем навън? — попита бързо Манди.

— Не и не! Казах вече! Можете да излезете по-късно. — Никол взе един малък поднос, наля сладък ябълков сок в една чаша и тръгна нагоре.

— Добро утро, мила! — посрещна я майка й. — Изглеждаш ужасно днес! Да не си неразположена? — Адел говореше на френски, както обикновено.

В началото Никол се опита да говорят на английски, език, който Адел владееше отлично, но майка й отказа да отговаря на чуждия език.

— Само съм малко уморена, това е.

Адел я изгледа с присвити очи:

— О мила, онзи немски граф е виновен за всичко! Не биваше да танцуваш толкова много с него!

Нямаше никакъв смисъл да се опитва да възрази. Никол само кимна. Така е по-добре. В кратките мигове, когато майка й осъзнаваше действителността, започваше да крещи и веднага трябваше да й се даде успокоително, това бе единственият начин да я накарат да млъкне. Понякога Адел беше на границата между истерията и замечтаната унесеност. Тогава говореше за убийства и смърт, за времето в затвора, за приятелките си, които излизаха през вратата, за да не се върнат никога повече… За Никол тези минути на привидно спокойствие бяха най-мъчителни. Самата тя добре помнеше хората, за чиято екзекуция Адел говореше. Това бяха мили, жизнерадостни хора, които бяха познавали през целия си живот само лукс и красота. Като си помислеше за всички и тези изящни жени, поругани и обезглавени, Никол не можеше да се сдържи да не заплаче.