— Вие сте я спасили! — прошепна Никол и впери очи в скута си. — Как бих могла да ви се отблагодаря!?

— Вие можете да се грижите за нас — каза Жерар бързо. — Изминахме дълъг път.

— Всичко, което притежавам, е ваше — каза Никол. — Предполагам, че сте много уморени и бихте искали да си починете.

— Един момент! — намеси се Джени. — Това не е цялата история. Какво стана с майката на Никол, след като баща ви я спаси? Защо напуснахте Франция? И откъде разбрахте къде живее Никол?

— Коя е тази жена? — изпъчи се Жерар. — Не ми е приятно прислугата да се държи така с мене! Моята съпруга е херцогиня де Левру!

— Революцията премахна всички титли — отвърна Никол. — В Америка всички са равни, а Джени е моя приятелка.

— Много жалко! — каза той, докато оглеждаше простичко наредената стая. Изведнъж се прозя и се надигна от масата. — Много съм изморен. Има ли в къщата ви прилична спалня?

— Не зная дали е прилична, но можем да ви предложим място за лягане! — каза Джени с враждебен тон. — На тавана спят близнаците и ние, трите жени. В мелницата оттатък има няколко свободни легла.

— Близнаците? — попита Жерар, докато разглеждаше с изненада роклята от финия вълнен плат на Никол. — Колко са големи?

— На шест.

— Не са ваши деца, така ли?

— Аз ги гледам.

Той се усмихна.

— Добре. Явно, ще трябва да се задоволя с мелницата. Не бих искал децата да ме будят.

Никол понечи да вземе наметката си, но Джени я спря.

— Върви при майка си и виж дали не й трябва нещо. Аз ще се погрижа за него.

С усмивка на благодарност Никол пожела на Жерар лека нощ и се качи на горния етаж. Намери майка си заспала. Бурята бе утихнала, от небето се сипеше бавно едър сняг. Взе топлата ръка на майка си в своите ръце и се унесе в спомени. Видя отново пред себе си красивата стройна жена — отиваха на бал в двореца. Парфюмирана и блестяща, тя вдигна дъщеричката си и я завъртя… Майка й… Красивата й майка, която вечер й четеше приказка… Колко я люлееше на люлката… А когато Никол стана на осем, майка й поръча на двете еднакви рокли. Колко се смяха, когато кралят се пошегува и попита дали не са близначки. Адел просто не остаряваше…

— Никол! — подвикна Джени. — Няма защо да седиш цяла нощ край леглото й. Май тя има нужда от покой.

— Аз няма да я смущавам.

— Да, но не можеш и да й помогнеш. Ако не спиш цяла нощ, утре пък съвсем няма да можеш да й бъдеш полезна.

Никол знаеше, че Джени има право. Но имаше чувството, че майка й може отново да изчезне. С огромно нежелание тя се надигна, целуна я и тръгна към леглото си.

Час преди зазоряване цялата къща бе разбудена от ужасяващи писъци, викове на ужас и стенания. Близнаците хукнаха разплакани към Джени, Никол изтича при майка си.

— Maman, аз съм! Никол! Никол!.. Твоята дъщеря. Maman, моля те, успокой се, та си в безопасност!..

Разширените от ужас очи на жената показваха, че до нея изобщо не достигат думите на Никол. Тя й говореше на френски, но думите й нямаха никакво въздействие. Майка й крещеше от страх, крещеше сякаш я разкъсваха на парчета.

Близнаците закриха с ръчички уши и се скриха в диплите на фланелената нощница на Джени.

— Доведете господин Готие! — извика Никол, като напразно се опитваше да задържи ръцете на Адел, която се боричкаше отчаяно с дъщеря си.

— Тука съм — каза Жерар. — Знаех си, че ще се разбуди така. Адел — извика той остро. Когато тя изобщо не реагира, я плесна силно по лицето. Тя моментално млъкна, премигна няколко пъти и рухна в ръцете на Жерар, хълцайки. Той я подържа малко така, после отново я сложи да легне. — Сега ще спи още около три часа — каза той, изправи се и тръгна обратно към вратата.

— Господин Готие! — повика го Никол. — Положително може да се направи нещо! Не можете просто да си тръгнете и да я оставите сама!

Мъжът се обърна и погледна Никол усмихнат.

— Нищо не можете да направите. Майка ви не е с всичкия си! — той сви рамене, като че това му е вече безразлично, и тръгна да излиза.

Никол грабна трескаво робата си от закачалката и се втурна след него.

— Не можете просто да заявите това и да си тръгнете! — проплака тя. — Майка ми е преживяла ужасни неща. Ако се посъвземе и се почувства по-сигурна в новата среда, положително ще възвърне разума си!

— Положително надали. Но може би.

Джени слезе след тях, близнаците не пускаха все още полите й. Разбра се, че трябва да отложат този разговор за по-късно. Да изчакат закуската, та близнаците да излязат навън.

Докато Джени нареждаше масата, Никол се обърна отново към Жерар:

— Моля ви, разкажете ми какво стана с майка ми, след като вашият баща я спаси?

— Всъщност тя никога не е била по-добре — каза той простичко. Всички си мислеха, че е много храбра, вървейки с вдигната глава към ешафода. Всъщност тя отдавна е загубила разсъдъка си. Прекарала месеци в затвора, всеки ден е трябвало да гледа как извеждат приятелите й един след друг, за да ги обезглавят. Просто в един момент умът й е отказал да приеме, че и нея я очаква същата участ.

— Но по-късно? Когато е била вече в безопасност? — Никол не питаше, а сякаш умоляваше. — Не се ли поуспокои?

Жерар разглеждаше задълбочено ноктите на ръцете си.

— Баща ми не е трябвало да я спасява! Изложихме се на голяма опасност, защото скрихме в къщата си една аристократка. В деня, когато баща ми я спаси от ешафода, тълпата бе на негова страна, но по-късно всеки би ни предал на Трибунала. Майка ми всяка нощ плачеше от страх. Писъците на Адел будеха съседите. Вярно, те не казаха на никого, че крием чужда жена, но ние непрекъснато се питахме колко ли време ще издържат да не получат наградата, обещана за залавянето на херцогинята.

Жерар сърбаше кафето, което Джени му бе поднесла, и гледаше изпитателно Никол. В светлината на утрото тя бе особено хубава, кожата й бе свежа, сякаш окъпана в роса. Тя го слушаше е блеснали от вълнение очи. Харесваше му това напрегнато очакване в погледа й…

— Когато научих, че старият херцог е бил заклан от въстаниците — продължи Жерар — отидох в мелницата, където се е крил. Исках да разбера дали е останал още някой от семейството. Жената на мелничаря ми разказа всичко, как убили и мъжа й заедно е херцога. Опита се да скрие, но полека-лека ми призна, че Адел има дъщеря, която е избягала в Англия. И когато решихме с разтревожените ми родители да махнем и Адел от Франция…

Никол стана и отиде до огнището.

— Не сте имали друг избор. Или е трябвало да я предадете на Комитета, или да я изведете от страната, под чуждо име, естествено.

Жерар се усмихна. Доведената му дъщеря бързо съобразяваше.

— Да, а има ли по-добро прикритие от истината? Венчаха ни набързо и тайно заминахме на меден месец в чужбина. В Англия намерих господин Мейлисън, той ми разказа, че сте работили при дъщеря му и че двете сте заминали за Америка. Мейлисън беше голям чудак — продължи Жерар. — Изприказва ми ги едни, и половината не му повярвах! Била сте омъжена за съпруга на дъщеря му. Много се чудех. Позволено ли е в тази страна човек да води две жени?

Джени изпръхтя предупредително, преди Никол да му отговори каквото и да е.

— Клейтън Армстронг сам създава законите в своите земи! — каза Джени презрително.

— Армстронг? Да, точно това беше името, което спомена Мейлисън. Той ли е вашият съпруг? По работа ли пътува?

— По работа! — заяде се Джени. — Хубаво щеше да е, ако пътува по работа. Не, Клей живее на отсрещния бряг в една голяма къща е една още по-голяма мръсница, докато съпругата му трябва да живее сама в тази колиба!

— Джени! — Гласът на Никол прозвуча остро. — Прекаляваш!

— Добре де, аз прекалявам, а ти пък премълчаваш. Само да поиска Клей нещо от тебе, ти клякаш и започваш: «Да, Клей! Моля те, Клей. Както ти кажеш, Клей!..»

— Джени! Не желая да слушам повече! Имаме гостенин, забрави ли?

— Нищо не съм забравила аз! — Джени им обърна гръб и бързо отиде към огнището.

Сетеше ли се за Клей и за начина, по който се бе отнесъл с Никол, побесняваше. Вече не знаеше дали трябва да се сърди повече на Клей и неговото поведение, или на Никол, която приемаше толкова спокойно всичко това. Джени имаше чувството, че Клей не заслужава Никол, че е време тя да сложи край на този брак и да си потърси друг мъж. Но споменеше ли само подобно нещо пред Никол, приятелката й просто отказваше да я слуша и заявяваше, че вярва на Клей и го обича…

Мислите й бяха прекъснати от острите писъци, пронизващи цялата къща. Бе страшно да слушаш — викове на безкраен ужас, идващи от свят, в който не можеш да протегнеш ръка за утеха. Никол и Джени стояха като вкаменени.

Бавно, с уморен поглед Жерар се надигна от масата.

— Плаши я новата обстановка. Щом посвикне с нея, все по-рядко ще плаче… — Той тръгна към стълбата.

— Смятате ли, че ще ме познае някога? — попита Никол.

— Кой би могъл да каже?! Имаше един период, в който изглеждаше напълно нормална, но напоследък непрекъснато я е страх. — Той отново сви рамене и се качи горе. Само след няколко секунди виковете заглъхнаха.

Никол тихичко също се качи горе. Жерар седеше на крайчеца на леглото, обвил с ръка раменете на Адел. Тя се бе вкопчила в него и въртеше безумни очи наоколо. Като видя Никол, очите й станаха още по-големи, но тя не издаде нито звук.

— Мамо — каза Никол. — Аз съм, твоята дъщеря Никол… — Говореше бавно и весело. — Помниш ли зайчето, което татко ми подари? Зайчето… помниш ли как избяга, как го търсихме?

Очите на Адел като че се поуспокоиха и загледаха съсредоточено Никол. Тя взе ръката на майка си в двете си ръце и продължи:

— Помниш ли ти какво направи? Помниш ли като пусна три зайчета вместо онова, изгубеното? Помниш ли как дядо ви се смя, че си играете като деца двамата?