— Бърбън — отвърна Травис. — Идва от онази нова земя, Кентъки Един пътуващ търговец ни донесе миналата седмица няколко стомни.

Клей подаде отново чашата си на Джени.

— Ти по-полечка! Силно е!

— Нали е Коледа — подетата Клей е пресилена веселост. — Време за ядене, за пиене и за веселие! — Той вдигна чашата за поздрав към Бианка, която бавно обикаляше около масата и с явно — и огромно както изглежда — неудоволствие си сипваше от сервираните блюда.

Всички млъкнаха — на стълбата застана Никол. Бе облечена в рокля от сапфиреносиньо кадифе. Дълбоко деколтирана, с голи рамене. Беше пуснала черната си коса и тя падаше свободно по раменете й. Бе преплела в нея тъмносини панделки, обсипани със стотици речни перли.

Клей стоеше мълчалив. Тя избягваше изпълнения му е копнеж, поглед. Съвсем не му ставаше по-леко от това, че тя има основание да му се сърди.

Уесли пристъпи и й предложи ръката си.

— Възможността да се наслаждавам на тази прекрасна гледка е най-хубавия ми коледен подарък. Не съм ли прав, Клей?

Клей остана мълчалив, но се разнесе сиропираният гласец на Бианка.

— Колко е хубава! Предполагам, че и тя е от платовете, които ти и Джени… Които бяха купувани за мене.

Травис скочи.

— Тази жена трябва да бъде научена на обноски, Клей! Ако ти на можеш, остави това на мене!

— Не възразявам — каза Клей и отново си наля бърбън.

— Заповядайте! — обади се Никол, като все още отбягваше погледа на Клей. — Опитайте яйчения пунш! Аз ще доведа близнаците. Те са във воденицата и разглеждат новите ви Витлеемски ясли… След минутка съм тук.

Клей остави празната чаша и тръгна с нея към вратата. Тя точно си вземаше наметката от закачалката.

— Не искам да се доближаваш до мене — каза тихичко Никол. Моля те, остани тук!

Клей се направи, като че не е разбрал, отвори й вратата и я последва навън. Никол вирна брадичка и се отдалечи е бързи крачка вървеше така, като че него изобщо го няма.

— Нослето ти е чудесно, но ако не престанеш да го вириш, може да се спънеш.

Тя рязко спря и се обърна към него.

— За тебе всичко това е шега, така ли? Онова, което за мене е въпрос на живот и смърт, ти използваш като повод да ми се подиграваш. Този път няма да успееш да ме накараш да спра гнева си. Твърде много обиди и унижения се натрупаха.

Очите й — огромни и потъмнели от гняв — пламтяха. Бе стиснала устни, долната устна съвсем бе изчезнала и беше останала само една горна устна, сочна и сластна. Той се приведе да я целуне.

— Никога не съм искал да те нараня — каза тихо той. — А най-малкото пък да те унизя.

— Може би не нарочно, но от глупост навярно ти успя да натрупаш цяла планина от обиди и унижения! Още в първите пет минути на нашето познанство ти ме нарече никаквица. Позволи ми да гледам домакинството ти, но щом се появи твоята драгоценна Бианка, ме изхвърли през борда.

— Престани! — заповяда той и я хвана за раменете. — Зная, че нашата връзка не бе съвсем обикновена, но…

— Обикновена?! — каза тя саркастично. — Не мисля, че изобщо е имало връзка! Ти ме караш да се чувствам наистина като лека жена. Свирваш с пръсти и аз дотичвам.

— Бих искал да е така наистина!

Тя промърмори нещо — навярно пак някаква френска ругатня, изфуча и го ритна с все сила по пищяла.

Смаян, Клей я пусна и се наведе машинално да разтрива удареното място. Накуцвайки я настигна и я хвана за ръката.

— Сега обаче ще ме изслушаш!

— Да слушам? Както тогава, когато ми разказа за Бет? Или когато ме молеше да се омъжа «истински» за тебе? Толкова наивна ли ме смяташ? Че мога да ти повярвам и трети път?! И като ти падна в ръцете, отново да се върнеш при твоята скъпа Бианка, защото си ми се наситил? Никоя жена не се е унижавала за мъжа когото обича толкова, колкото аз се унижих… За тебе!

— Така-а… — Клей стискаше още по-силно ръката й, докато с другата си ръка несъзнателно подреждаше кичурите на косата й. — Зная, че си живяла с много мъка. Но мислиш ли, че не е същото и с мене?

— Горкичкият ми! — засмя се тя. — Да се задоволява само с две жени в леглото си…

Той стисна зъби.

— Знаеш каква жена е Бианка. Да се приближиш само на половин метър от нея, и става зелена от ужас.

Очите на Никол се разшириха, гласът й стана креслив от безпомощен гняв:

— Та какво? Да не би да очакваш да те съжалявам?!

— Искам да ми вярваш! Искам твоята любов. Не можеш ли да престанеш поне за миг да ме ругаеш и да размислиш! Може да има някаква основателна причина да не ти се обаждам. Нима искам твърде много от тебе след всичко онова, което изживяхме заедно Никол? Възможно е да съм направил някои неща, които та дават повод да не ми вярваш, но аз те обичам! Това нищо ли не означава?

— Защо… — прошепна тя и стисна клепачи, за да спре сълзите си. Защо… ме изостави, без думичка да ми кажеш? Просто ме захвърли като че си приключил с мене. Докато бях на острова през цялото вре ме си мислех само как скоро ще се върна у дома, при тебе в Ейръндел хол…

Той я притегли към себе си и усета как сълзите мокрят ризата му.

— Айзък не ти ли каза за своята братовчедка?

Айзък… Времето, прекарано на острова, се бе заличило напълно от съзнанието й.

— Исках да то обясня веднага, но не можех. Толкова се страхувах че няма да имам сили да проговоря…

Никол се опита да вдигне глава, но той я натисна отново върху рамото си.

— Страхувал си се? След като аз бях вече в безопасност, Ейб беше избягал? Какво има да се страхуваш от Айзък?

— Бианка е братовчедка на Айзък. Това е била една от причини ида пристигне в Америка. Обещала на Ейб да му даде от моите говеда, ако те отвлече, докато бракът ни бъде разтрогнат. Една от дъщерите на Илайа разказала на Уесли за това…

— И Бианка сама ти каза къде съм?… Той я стисна още по-силно за рамото.

— Каза ми. Да. Сама ми каза. Но на каква цена? Предупреди ме че ако не се оженя за нея, някой от многобройните й роднини ще се погрижи да бъдеш върната във Франция…

Той усети как Никол замря на гърдите му. За нея тази вест бе не по-малко ужасна, отколкото за него.

— Но защо!.. Защо не ми го каза? Защо ме остави така изведнъж?

— Защото ти положително щеше да дойдеш в Ейръндел хол и да поискаш обяснение от Бианка. Щеше да я изгониш, да й посочиш вратата, дори и да те чака връщане във Франция.

— Това щеше да е единственото правилно решение в случая.

— Не, не можех да рискувам да те загубя!

Никол се отдръпна от него и поклати горчиво глава.

— Защо ми го казваш сега? Защо не продължаваш да се криеш зад масивния гръб на Бианка?

— Говорих с Айзък, след като ти го взе в мелницата. Той ми каза как си тръгнала веднага с тях, защото са ти казали, че аз съм в опасност. Не беше ли нормално и аз да постъпя така, след като знаех, че е заложен на карта твоят живот?

— Ела да влезем и да поговорим с Бианка!

— Не! — Изрече го твърдо и категорично. — Не искам да рискувам живота ти, не разбираш ли? Не, това няма да рискувам!

— Значи ми предлагаш до края на живота ни да се виждаме само веднъж годишно по Коледа, за да осигурим на Бианка онова, което желае? — Гневът отново я задави.

Клей погали страната й.

— Имаш остър език. Но повече ми харесва, когато не го използваш като бич срещу мене.

— Може би ти трябва истински камшик, за се вразумиш! Ти май наистина изпитваш страх от тази жена?

— По дяволите! Слушах те достатъчно търпеливо! Но ми писна от твоите подмятания и упреци! Не изпитвам никакъв страх от Бианка. Трябваше да употребя цялото си самообладание, за да не убия тази вещица. Но знаех, че тук става дума не за мене, а за твоя живот! Само ако я пипнех, щеше да е свършено с тебе.

— Айзък ми каза, че Ейб е напуснал Вирджиния. Сигурен ли си, че тя има и други родственици? Може да е излъгала.

Уес е разпитвал отново момичето на Саймънс. Малката казала, че майка й е роднина на Бианка, а тази майка има стотина братовчеди.

— Стотина, добре. Но колко от тях биха се съгласили да направят онова, което иска Бианка?

— О, за пари хората всичко правят — каза Клей горчиво. — А Бианка разполага с цялата плантация.

Никол обгърна гърдите му и се притисна силно към него.

— Какво да правим? Трябва да рискуваме. Може би тя само блъфира.

— Възможно е. Но знам ли? Цели два месеца се лутах, докато най-сетне стигнах до някакво решение. Заминаваме с тебе на Запад. Ще напуснем Вирджиния и ще заживеем под чуждо име.

— Да напуснем Вирджиния? Но твоят дом е тук! Кой ще гледа плантацията?

— Бианка, предполагам — каза той глухо. — Предложих й цялото си имущество, но не, трябвал й съпруг, който да и го стопанисва.

— Трябва й моят съпруг! — възкликна Никол гневно.

— Да, твоят. Сега и завинаги. Но мисля, че трябва да вървим. Можем ли да се срещнем утре при нашата пещера? Ще намериш ли пътя сама?

— Да — каза Никол колебливо.

— Нямаш ми доверие, така ли?

— Не зная, Клей. Всеки път, когато ти повярвам, когато повярвам в нашия съвместен живот, все се случва нещо ужасно. Не бих могла да понеса отново такъв удар. Не можеш да си представиш колко ужасни бяха за мене тези три месеца. Тази неизвестност, тези мъчителни въпроси: защо, какво стана, как стана…

— Трябваше да ти кажа. Сега разбирам това. Но ми трябваше време да размисля… Ти поне не си била принудена да прекараш цялото това безкрайно време с Бианка. Знаеш ли, че сега си е наумила да разруши част от къщата и да пристрои ново крило. Ако й позволя, би превърне дома ни в някаква грандоманска безвкусица, лъскава и претрупана.

— Но ако ти й препишеш имуществото си, тя ще може да прави с къщата каквото пожелае.