Усети Клей преди още да го е чула. Тя се обърна светкавично и косите й се разпериха около пея. Стоеше като вкопана, премаляла. Тон мълчаливо разпери ръце.

Никол се хвърли към него, зарови лице във врата му, притискайки се безпаметна към него. Усещаше лицето му до бузата си, знаеше, че е мокро от сълзи като нейното.

Той я вдигна високо, вперил в нея изпитателен, тревожен поглед:

— Наред ли е всичко? — прошепна той.

Никол го притисна отново към гърдите си.

— Мислех си, че ще полудея! — каза той. — Не бих могъл да понеса отново целия този ужас.

— Защо отново? — каза тя, свита в него. — Аз сама съм си виновна, не биваше да бъда толкова наивна! Вече никога няма да бъда толкова лекомислена.

— Но следващия път вече няма да имаш никакъв избор — каза той натъртено.

— Какво значи това? Защо следващ път? — Никол се опитваше да срещне погледа му. Той само хвана лицето й и започна да го целува. Беше достатъчно да усети дъха му, за да й се завие свят. Толкова време, откакто не са били заедно!..

— Хей, хей!

Клей вдигна глава. Пред тях стояха Травис и Уес.

— Както виждам, намерил си я! — ухили се Уесли. — Не бих искал да пречим! Но все пак е по-добре да напуснем това зловонно място.

Клей кимна със сериозно лице. Тъмните му вежди образуваха черна линия над очите.

— А с този какво да правим? — попита Травис с разтреперан от ярост глас. Той посочи към Айзък, паднал в безсъзнание в тинята. Превръзката на крака му аленееше от прясна кръв. Долната му челюст бе подута, ударът явно е бил много силен.

— Айк! — Никол се откъсна от обятията на Клей и се озова светкавично до момчето.

— Как можа да направиш такова нещо! — извърна се тя към Травис с блеснали от гняв очи. — Той ми спаси живота! Не ти ли дойде на ум да попиташ защо е ранен в крака? Нали ако бях негова пленница, можех да му избягам при тая негова рана?

Травис погледна развеселен надолу към Никол:

— Да ти кажа, нямах време да му гледам краката. Заобиколих колибата и той изведнъж се нахвърли срещу мене с ножа. — Травис й намигна и добави: — Ама сега ми става ясно, че е трябвало да го погледна в краката, да се оттегля и да поразмисля…

— Извинявай — каза Никол. — Мисля, че нервите ми са твърде обтегнати. — Тя започна да размотава бързо кървавото платно от крака на Айзък. — Клей, би ли ми подал ризата си? Тук трябва нова превръзка…

Когато се обърна и вдигна очи да вземе ризата, Никол видя и тримата мъже голи до кръста, всеки подаващ ризата си.

— Много ви благодаря! — каза тя и преглътна сълзите си. Толкова хубаво бе да се върне у дома!

Петнадесета глава

Никол спря да шие, стиснала иглата в ръка, и за стотен път може би погледна навън през прозореца. Вече не се налагаше да се бори със сълзите си, защото сълзите й отдавна бяха пресъхнали.

Почти два месеца бяха минали, откакто видя Клей за последен път. През първата седмица беше напълно объркана, онемяла, замаяна. След това плака седмица наред. Тялото й бе изтръпнало — сякаш бяха отрязали част от него и то се опитваше сега да се справи без тази липсваща част.

Когато я взе от острова, Клей я отведе направо в мелницата. През цялото дълго пътуване надолу по реката към плантацията той я държа в ръцете си. Понякога я притискаше толкова силно, че тя не можеше да си поеме въздух. Но и не мислеше да протестира. Неговите ръце около тялото й — това бе всичко, което желаеше на този свят.

Когато стигнаха границата между плантациите, Клей нареди на Травис да спре най-напред шалупата до мостика на мелницата. Никол го погледна изненадано — бе твърдо убедена, че си отиват заедно вкъщи. Притисна я към себе си отчаяно и някак съдбовно, помогна й да слезе, скочи обратно в шалупата и не се обърна нито веднъж, докато Травис с мрачно лице насочи шалупата към кея на голямата къща.

Дни наред Никол го чакаше да дойде, изгледа си очите. Когато той не се появи, тя започна да си блъска главата, да търси някакво обяснение, някакво оправдание за него… Знаеше, че Бианка все още живее под покрива му. Навярно не е толкова лесно да се намери кораб, който да я отведе обратно в Англия…

Когато мина месец и от него нямаше никаква вест, дойдоха сълзите. Ту го обвиняваше, ту му прощаваше, ту го проклинаше… Мъчеше се да го разбере, отново го проклинаше… Излъга ли я, твърдейки, че я обича? Дали властта на Бианка над него не е по-силна, отколкото Никол бе предполагала? Не можеше да мисли ясно, беше прекалено разстроена.

— Никол! — каза Джени тихо, напоследък в къщата всички говореха само шепнешком. — Защо не вземеш близнаците, и да идете да нарежете малко имел? Май че ще завали сняг. Уес каза, че ще намине. Можем да украсим вече къщата за Коледа…

Никол бавно стана. Коледа… Не й се празнуваше никаква Коледа.



— Източната стена на къщата няма да пипаш! — каза Клей със закана в гласа.

Бианка го наблюдаваше със смесица от презрение и подигравка.

— Тази къща е прекалено малка. Добра е като за вратаря.

— В такъв случай бих те посъветвал да се върнеш в Англия.

— Твоето безобразничене няма да търпя! Или забрави братовчедите ми?

— Не е възможно да ги забравя, след като ти не пропускаш случай да ги споменеш. А сега изчезвай, имам работа! — Той я погледна над счетоводните си книги, видя я как вирна брадичка и излетя от кантората като буреносен облак.

Вратата се хлопна зад нея и Клей си наля чаша бренди. Не можеше да я понася! Беше му дошла до гуша. Това бе навярно най-ленивото създание, което някога бе срещат. По цял ден не правеше нищо друго, освен да ругае прислужниците, че не изпълнявали нарежданията й. Отначало Клей се опита, макар и неохотно, да ги прикани да й служат, но скоро се отказа. Какво му трябваше да се меси!

Излезе от кантората и тръгна към конюшните да оседлае коня си.

Вече два месеца беше с тази истинска вещица. Всеки божи ден се опитваше да си припомни благородните си подбуди — че търпи всичко това само за да спаси живота на Никол… Но всичко си има граници, дори и само измъчването! Бе имал много време да премисли всичко. Сега вече му се струваше, че е измислил някаква, макар и несигурна, възможност да се спаси от злите попълзновения на тази изнудвачка! Ще напусне Вирджиния с Никол. Това е. Ще издебнат момент, когато отсъствието им няма да бъде забелязано веднага, и ще тръгнат с коне на Запад. Край Мисисипи раздавали земя на преселници. Струваше си да види човек как е там — и реката, и земята.

За едно нещо Бианка имаше пълно право: за по-малко от година тя би фалирала. Може да се уреди Травис да изкупи плантацията, след като Бианка докара сметките на червено… И тогава вече Травис и Уес биха могли да принудят Бианка да напусне страната. Клей трябваше само да има грижата Никол да не попадне в ръцете на тази ужасна жена.

Насочи коня си към реката. От комина на къщата й се виеше дим. Отначало той странеше от нея, струваше му се, че не би могъл да понесе мъката да я вижда. През изминалия месец често заставаше на хълма, за да наблюдава тайно какво се върши оттатък. Жадуваше да иде при нея и да поговорят. Но не можеше да го направи, преди да има някакъв план. Сега вече можеше да предложи нещо.

В небето се завъртяха леки, огромни снежинки. Докато се взираше в отвъдния бряг, Клей дочу удари на чук. Различи някакъв мъж на покрива на мелницата, който пререждаше плочите.

Клей слезе от коня и го плесна силно по задницата — изгледа как животното препусна назад към конюшнята си. След това слезе до гребната лодка и се отправи към другия бряг.

Усмихнат, вперил очи към покрива, той се пресегна, взе чук от сандъка е инструменти, оставен до стълбата, и се покатери на покрива. Уесли го изгледа ококорено, засмя се и му протегна мълчаливо шепа пирони. Клей поставяше бързо, като машина острите пирони и ги набиваше в летвите. Беше му приятно да се позанимае с физически труд след безконечните пререкания с Бианка.

Вечерта вече настъпваше, когато двамата мъже се смъкнаха по стълбата потни и уморени. Приятна умора, да поработиш рамо до рамо с приятел…

Влязоха в мелницата — беше топло, очакваше ги чебур с вода. Навън снегът ставаше все по-гъст.

— От доста време не си се мяркал! — В гласа на Уесли имаше укор.

Клей не отговори. Свали ризата си и почна да мие лицето си.

— Джени казва, че седмици вече Никол всяка нощ плаче насън. Но това навярно не те засяга. Нали си имаш тази дебела двойница на Бет.

Клей го изгледа.

— Позволяваш си да съдиш за неща, които не знаеш.

— Ами ето сега възможност да ги узная, та дано разбера шантавото ти поведение.

Клей продължи да бърше лицето си безкрайно дълго.

— Цял живот се знаем с тебе, Уес. Направил ли съм някога нещо, което да ти даде повод за такава враждебност към мене?

— Досега не си. Дявол да го вземе, Клей! Та тя е едно красиво момиче, добросърдечно, любезно…

— Не е необходимо ти да ми го казваш — пресече го Клей. — Да не мислиш, че по своя воля страня от нея? Не ти ли е минавало през ум, че може да има някои неща, които не са в моя власт?

Уес го погледна мълчаливо. Беше приятел на Клей, би трябвало да му има повече доверие. Той сложи ръка на рамото му.

— Защо не влезеш? Никол обеща да опържи няколко шарана. Представяш ли си как ще се зарадват близнаците като те видят?

— Ти изглежда често гостуваш тук — каза Клей хладно.

Уесли се ухили:

— Ето така вече започваш да ми харесваш! Така е, драги! Ако ти не се грижиш за нея, друг ще го направи.

Клей се обърна, излезе от мелницата и тръгна към къщата. Не бе идвал тук откакто доведоха с Травис Никол. Не бе пристъпил още прага, и го лъхна топлотата, която цареше в този дом. Не беше само топлината, лъхаща от огромното огнище. Имаше нещо неуловимо, което човек усещаше не с кожата, а с душата си.