— Хорас — каза той — доведи кучетата!

Клей се извърна с гръб към тях. Не можеше да овладее гнева си.

Ядосваше се на себе си, задето я беше изпуснал от очи дори за минута. Ядосваше се на нея, че пак го е оставила, един господ знае какво пак й е хрумнало!.. Но най-силно го вбесяваше собствената му безпомощност. Възможно е тя да е и на десетина крачки, и на петдесет мили от тук, а той просто представа нямаше откъде да започне е издирването.

Никой не обърна внимание на Бианка, която си седеше настрани и се усмихваше е неизменната пълна чиния в ръка. Бе направила каквото трябва, сега може да се прибере доволна. Защото й дойде до гуша хората току да подпитват коя е и защо живее в дома на Клейтън Армстронг…

Отначало кучетата се объркаха от следите на толкова много хора. Мятаха се така, сякаш навсякъде надушваха следите на Никол — напълно възможно беше да е именно така.

Докато Хорас направляваше кучетата, Клей се зае да разпитва хората. Разговаряше с всеки мъж, е всяка жена, с всяко дете в огромната плантация. Но резултатът оставаше все същия — никой не можеше да си спомни да я е виждал тази сутрин. Един прислужник притича услужливо и каза, че й е сервирал бъркани яйца, но не си спомняше да я е видял след това.

Когато се стъмни, мъжете взеха запалени факли — едни продължиха да претърсват гората, четирима тръгнаха със собствените си лодки нагоре и надолу по реката, викайки, непрекъснато името на Никол. Прегледаха и отсрещния бряг, никаква следа от нея.

Когато настъпи утрото, мъжете започнаха да се връщат един по един. Отбягваха изгарящия поглед на Клей.

— Клей! Клей!..

Той вдигна рязко глава. Към него задъхано тичаше с вдигнат поли и килнато на една странна боне Ейми Евънс.

— Жена ти я нямало? Така ли?

— Знаеш ли нещо за нея? — погледна я уплашено Клей. Очите им бяха хлътнали, лицето му тъмнееше от наболата брада.

Ейми притисна ръка към гърдите си. Не можеше да си поеме да от тичането.

Снощи дойде у нас някакъв мъж и пита дали сме виждали жена ти. Бен и аз казахме, че не сме. Но тази сутрин на закуска Дебора най-голямата ми, каза, че видяла Никол с Ейбрахам Саймънс на кея.

— Кога? — попита Клей и хвана дребничката закръглена жена за рамото.

Вчера сутрин. Изпратила бях Дебора до лодката, че си бях оставила там шала, нещо ми се видя студено… Та казва, че видяла как Ейб държал Никол за ръка и я водел надолу към реката. Дебора много мрази този човек, затова не се приближила към тях, промъкнала се само до лодката, взела шала и дори не се обърнала да го погледне.

— Видяла ли е Дебора Никол да се качва на шалупата на Саймънс?

— Не, не е. Нали знаеш, че не се вижда от кипарисите. Дебора бързала за надбягванията… Дори не й направило впечатление, ама днес на закуска се сети, като ни чу да говорим с Бен, че жената изчезнала.

Клей гледаше вторачено жената. Ако Никол се е качила на лодката, значи е все още жива… Не се е удавила… Слава богу! А може да има десетки причини да тръгне с Ейб Саймънс. Достатъчно е само да й каже някой, че трябва да се помогне някъде, и като нищо ще тръгне веднага с него…

Ръцете на Клей се впиха в яките рамене на Ейми. Той се наведе и я целуна звучно по устата.

— Благодаря ти! — въздъхна той и очите му просветнаха.

— Няма защо, Клей! — отвърна Ейми засмяна.

Клейтън я пусна и се обърна — приятелите и съседите стояха безмълвни зад гърба му. През тази нощ никой не бе мигнал.

— Давай да вървим! — каза Травис и тупна Клей по рамото. — Сигурно жената на Илайа пак чака бебе и Ейб е извикал първата срещната жена.

Клей и Травис размениха погледи. И двамата не вярваха, че е така. Илайа беше побъркан човек и съвсем не беше безобиден. А Ейб бе озлобен, вечно сърдит млад човек, който често изливаше злобата и завистта си върху богатството на съседите.

Клей вече тръгваше, когато някой докосна ръката му — зад него стоеше Джени. Подаде му кошница с храна.

— Вземи това — каза тя необичайно тихо. За първи път, откакто я знаеше, бузите й не бяха румени, лицето й беше свито от мъка.

Клей пое кошницата и стисна ръката й с благодарност. Погледна Травис и Уес, застанали един до друг. Само кимна и тримата поеха към шалупата на Клей. Уесли изтърча най-напред до тяхната лодка, а когато се присъедини към Клей и брат си, носеше два пистолета, втъкнати в пояса му. Мъжете освободиха мълчаливо лодката и се насочиха към фермата на Саймънс.

През целия ден Никол се люшкаше между съня и безсъзнанието. Когато дойде на себе си, видя над главата си дървета, които хвърляха върху нея странни шарки от сенки и слънчеви петна. Айзък я бе сложил да легне върху стари чували и някакви парцали. Бавното плъзгане на лодката и тъпата болка в челюстта й я замайваха и тя забравяше за въжетата около глезените и китките, и за кърпата, която момчето бе вързало на устата й.

Речните канали във Вирджиния са като широка, простираща се на километри мрежа. Малката лодка ту влизаше, ту излизаше от разни канали, истински воден лабиринт. Понякога се провираха едва-едва през тесни и дълбоки води — двамата мъже трябваше да разделят храстите с гребла, за да може шалупата да се провре.

— Къде отиваме, Ейб? — попита Айзък.

Ейб само се усмихна тайнствено. Нямаше намерение да информира брат си за целта на тяхното пътуване. Бе открил малкия остров преди години и оттогава все си мислеше, че някой ден ще му свърши работа. Когато качиха жената в лодката, Ейб първоначално я насочи към фермата и свали там баща си. Знаеше, че плантаторите ще цъфнат там, търсейки Никол и стария Илайа ще ги задържи, доколкото е възможно. Не че Илайа би излъгал и би казал, че не знае нищо за отвличането. Но щяха да минат часове, докато някой успее да разбере нещо от несвързаните му приказки. Ейб се усмихна на собствената си хитрост. Остава само да заблуди и малкия.

Той хвърли поглед към жената, която лежеше тихо и безпомощно върху парцалите. Усмихна се и облиза устни. Слънцето вече залязваше, когато Ейб насочи лодката към брега. Айзък вдигна глава и се намръщи. Цял час откакто бяха отминали и последната къща. Водите, в които бяха навлезли сега, представляваха зеленикава тиня, застояла и зловонна.

— Давай да се махаме! — каза Айзък. — В тая воня не се издържа.

— Точно както съм го намислил. Скочи във водата и докарай гребната лодка, ей я вързана там. Давай! — заповяда Ейб, когато Айзък отвори уста да възрази.

Айзък бе просто навикнал да се подчинява на по-големия си брат. Изпитваше ужас от тази мътилка. Още докато се оглеждаше, една дълга змия се плъзна по пускащата мехури повърхност. Айзък скочи от лодката и зеленикавокафявата тиня обхвана глезените му. Продължи да гази през калта, тя стигаше вече до коленете му, и отвърза малката гребна лодка. Прехвърли се в нея и я докара умело с греблата точно откъм левия борд на шалупата. Ейб стоеше на палубата е Никол на ръце. Подаде я долу на брат си и след това сам скочи при тях.

— Сложи я на дъното и се хващай за греблата! — нареди той. — Имаме още път!

Айзък направи каквото му заповядаха и подпря Никол с единия си крак. Безпокоеше го страха в очите й и му се искаше да я успокои. Ейбрахам изсумтя:

— И хич недей да се точиш, малкия! Тя много добре знае на кой ще е!

Айзък сведе очи. Изведнъж си спомни как Никол и Клей седяха под онова дърво… Нямаше представа какво крои брат му.

Не беше лесно да се придвижват в гъстата кал. На няколко пъти Айзък трябваше да спира, за да освободи греблата от топките кал, натрупана по тях. Мракът ставаше все по-гъст. Надвисналите над водата клони спираха и малкото светлина, идваща от небето. Айзьк погледна нагоре — струваше му се, че дърветата сякаш нарочно а свеждат над тях, като че искат да ги погълнат.

— Чувай, Ейб! Тази вода не ми харесва. Не можем да я оставим на такова място! Що не я върнем във фермата?

— Защото ще я намерят, затова! А да съм казвал, че ще я оставим тук? Внимавай сега, насочи лодката към онзи бряг!

Айзък престана да гребе и заби веслото като прът, за да избута лодката към брега. Ейб скочи и започна да рови в храстите, докато намери скрития там фенер. Ухили се доволен — беше си на мястото, никой не го е пипал. Той бързо запали фенера.

— Върви сега след мене! — каза той и остави Айк сам да свали Никол от лодката. — Давай де!

— Само след няколко секунди още и ще те отвържа — прошепна Айзък, като взе Никол на ръце.

Тя кимна, останала без сили, и опря глава на рамото му. Ейб държеше фенера високо — в светлината се видя ниска, здрава наглед врата.

— Това местенце съм си го намерил преди година — каза Ейб гордо и дръпна резето.

Вратата се отвори към малка къщурка, зидана от камък. Вътре бе голо и празно, с изключение на клонките и листата по пода.

Айзък пусна Никол, тя се олюля и залитна. Той извади кърпата от устата й. Никол пое въздух, очите й се напълниха със сълзи на облекчение. Момчето сръчно развърза въжето от китките й, но когато коленичи да освободи и глезените й, Ейб изрева:

— Какво правиш, дявол те взел! Да съм ти казал да я развържеш?

Айзък хвърли зъл поглед към брат си.

— Какво може да направи? Не виждаш ли, че едва се държи на краката си? Има ли тук нещо за ядене? Каква вода ще пие?

— Зад колибата има кладенец.

— Какво е това място? — Айзък се огледа е отвращение. — Що за човек е тоя, дето си строи тук колиба?!

— Мисля, че по-рано не е било блато. Реката после се е разляла и го е отрязала от сушата. Наоколо има диви прасета, гъмжи от зайци, а на брега дори има ябълково дърво. Но сега си затваряй устата, върви да донесеш вода. Последния път оставих там една калаена кофа.

Настръхнал от нежелание да се подчини, Айзък излезе навън в мрака.

Никол се облегна на каменния зид. Болката чукаше в глезените и китките й, краката и бяха безчувствени, опита се да пристъпи и падна.