— Не е възможно! Заради тебе съм дошла от Англия. Защото си обещал. Защото ти…

Клей вдигна вежда.

— Съжалявам, мила, но ти ще се върнеш обратно в Англия. Разбира се, при възможно най-луксозни условия. Ще се опитам да заплатя за отнетото време и за… престъпеното обещание за брак. Това е всичко, което мога да направя.

Сега вече Бианка побесня.

— Ти какво си въобразяваш всъщност? Кой си ти? Един невъзможен селски грубиян! Ти да не повярва, че идвам заради тебе? Дойдох тук само защото разбрах, че си богат. И не си представяй, че можеш да ме захвърлиш като някакъв пакет. В Англия като опозорена жена аз няма да се върна!

Клей стана. Той вече не сдържаше нервите си.

— Съвършено безразлично ми е какво ще правиш. Едно е сигурно: ще се върнеш колкото се може по-скоро в Англия, ако трябва и на ръце ще те занеса до трюма. — Той се завъртя на пети и бързо напусна стаята. Имаше чувството, че ако остане и секунда още, сигурно ще я удари.

Бианка кипеше. Не ще позволи на този противен тип да я зареже! Какво си въобразява той?! Ще настоява като луд да се омъжи за него, а след това ще я изкомандва да си върви, като че ли е слугиня. Никол! Никол е слугинята, с която би могъл да си позволява такива обноски. А ето че той хвърля нея, Бианка, зад борда заради такава долна пасмина!..

Тя сви юмруци. Не ще допусне да я отстрани. Един от нейните прадеди е бил близък с племенника на английския крал! Ще гони нея, човек с нейното положение, човек с власт и връзки…

«Семейство… — помисли си тя. — Не казаха ли тия хора сутринта, че са от нейното семейство?» Ами да! Те ще й помогнат. Те ще й осигурят плантацията. Да видим тогава кой ще й се надсмива…

Клей стоеше под навеса на една от многобройните веранди в дома на Елън. Студеният дъжд плющеше около него и го изолираше като завеса от околния свят. Той извади пура от джоба си, запали я и вдъхна дълбоко. През последните дни бе имал достатъчно време да се проклина за глупостта си, ала днес вече само съжаления и проклятия не бяха достатъчни.

Онова, което направи Уес, като му показа какво представлява Бианка всъщност, бе истинско откровение. През цялото това време съзнанието му е било замъглено от мисълта за една втора Бет.

Той приседна на перилата на верандата, опрял дългия си крак на пода. Дъждът започна да намалява. През дърветата вече просветваха лъчите на слънцето.

«Никол е знаела много добре какво представлява Бианка! — помисли си изведнъж той. — Но Никол винаги се бе отнасяла коректно, никога не бе казала лоша дума за нея. Нито пък бе позволила да се стигне до разправии…»

Той се усмихна и хвърли остатъка от пурата си в мократа трева. Дъждът още капеше от покрива, но водните пръски в тревата вече блестяха на слънцето. Клей вдигна очи към прозореца на стаята, в която Никол спеше. Впрочем, дали наистина беше заспала? И колко тежко ли й се е отразила появата на Бианка тук, на забавата?

Той влезе в къщата, мина по коридорите и изкачи стълбището към тяхната стая. Никол… Никол бе най-себеотрицателното същество, което някога е срещал. Никол обича целия свят. Ще обича и него, децата му, слугите му, неговите домашни животни дори, но никога няма да поиска нещо в замяна…

Разбра, че не спи, още щом открехна вратата на стаята. Бързо отиде до шкафа и извади една семпла рокля с цвят на шоколад.

— Облечи това — каза той тихо. — Трябва да те махна оттук.

Дванадесета глава

Тя бавно отметна завивката и навлече ризата си през глава. Цялото и тяло я болеше, чувстваше се толкова нещастна. Поне не я е забравил… Поне този път появата на неговата любима Бианка не го бе заслепила напълно. Може би иска да я върне обратно в мелницата, колкото е възможно по-далеч от Бианка?…

Беше й все едно къде ще върви. Ръцете й трепереха толкова силно, че не успяваше да закопчае роклята си. Клей отмести пръстите й и се зае сам да я закопчава. Гледаше лицето й, взираше се в очите и, големи и влажни, пълни с отчаяние и страх.

Той се наведе и я целуна нежно, но устните й се впиха в неговите.

— Изглежда не ти дадох достатъчно основания да ми вярваш, така ли?

Тя можа само да го погледне. Гърлото й бе свито. Да проговори не успя.

Усмихна й се бащински, хвана я за ръка и я поведе. Излязоха от стаята, след това от къщата. Тя повдигаше дългите си поли да не се влачат по мократа трева. Но Клей я дърпаше силно, без да държи сметка, че тя трябва да тича, за да го догонва. Без да проговори, той й помогна да се качи в шалупата и отвърза платното. Елегантната лодка се плъзна бързо и леко по водата. Той стоеше изправен. С широките си плещи й се струваше като планина — непроницаем, тайнствен, нещо, което тя обичаше, но не разбираше.

Сърцето й се сви, като видя, че се отправят към плантацията. Правилно бе отгатнала. Връща я в мелницата. Железният обръч, който стягаше гърдите й, стана толкова тесен, че дори и сълзи не пропускаше. Чак когато отминаха пристана на мелницата, тя си пое изненадана дъх и малко й олекна.

Отначало не позна мястото, където спряха. Беше само някаква гъста маса от клонаци и листа. Клей слезе. Водата стигаше над глезените му. Завърза лодката и й протегна ръце. От благодарност ли, от нежност ли, но тя едва не припадна. Той я погледна развеселен и я понесе по скритата пътека към онази красива поляна. Дъждът бе създал тук ново зелено царство. Слънчевите лъчи трепкаха в дъждовните капки, кота се оглеждаха тежко върху морето от разцъфтели цветя.

Клей я пусна на земята, седна на големия камък до цветята и я притегли на скута си.

— Понеже зная колко се боиш да не назелениш роклята си — каза той закачливо.

— Защо ме доведе тук? — прошепна тя и захапа притеснено долната си устна.

— Мисля, че е време да поговорим.

— За Бианка? — каза едва чуто тя.

Очите му потърсиха нейните.

— Какъв е този страх в очите ти? От мен ли се боиш?

Тя попремигна няколко пъти, за да задържи сълзите си.

— Не от теб, Клей. Боя се от онова, което ми каза. То ме уплаши.

Той я притегли към себе си и притисна главата й на рамото си.

— Ако не те отегчавам, бих искал да ти разкажа малко за себе си, за семейството си и за…Бет.

Тя само кимна. Искаше да узнае всичко за него.

— Детството ми беше… идилично, като в приказка. От тези приказки, дето ти ги разказваш на близнаците. Обичани деца, гледани, галени, родителите ми бяха най-чудесните хора, които бог е създал някога. Майка ми беше сърдечна и мила жена. Имаше великолепно чувство за хумор, дори се плашехме понякога с Джеймс като бяхме малки. Случвало се е, като ровим за сладко в килера, да намерим в гърнето вместо сладко, някоя жаба… А ни и засрамваше с това, че умее да хване повече риба от нас заедно.

Никол се усмихна на рамото му, като си представи майка му.

— А баща ти?

Той я боготвореше. Дори и след като аз и Джеймс пораснахме, те продължаваха да се закачат и да си играят като влюбени. Имаха много щастлив брак…

— А Бет? — Никол усети как изведнъж цялото му тяло се стегна.

Бет беше дъщеря на нашия управител. Майка й умряла при раждането и Бет нямаше братя и сестри. Бе нещо съвсем естествено за майка ми да прибере момиченцето под крилото си. И Джеймс, и аз я приехме като сестра. Джеймс е бил на осем, когато Бет се ражда, аз съм бил на четири. Никога не сме ревнували от бебето, въпреки че майка ми му посвещаваше много време. Още помня как съм я носил на ръце. Когато започна да прохожда, вървеше навсякъде след нас. Джеймс и аз не можехме да прекараме и ден сами на полето, без малката Бет да е около нас. Дори и така се учих да яздя, с Бет зад мен.

— И си се влюбил в нея?

— Всъщност не съм се влюбвал. Аз и Джеймс я обичахме от самото начало.

— Но тя все пак се е омъжила за Джеймс…

Клей помълча известно време, преди да проговори отново.

— Мисля, че изобщо не сме разговаряли по този въпрос. Просто си знаехме, че един ден тя ще се омъжи за Джеймс. Не ми се вярва дори той да й е правил официално предложение. Още помня онази забава, когато Бет стана на шестнадесет н Джеймс само попита не смята ли, че е време да определят деня на сватбата… Близнаците се появиха на бял свят, преди да е навършила седемнадесет.

— Какъв човек беше?

— Щастлив. — отвърна Клей тихо. — Тя беше най-щастливият човек когото съм познавал. Обичаше едва ли не всички. Беше пълна с енергия, засмяна… Една година реколтата беше толкова лоша, че едва не продадохме Ейръндел хол. Дори мама престана да се шегува. Но не и Бет. Каза, че трябва да престанем да се самосъжаляваме. «По-добре направете нещо!», така ни каза. И преди края на седмицата ние вече имахме план как да изкараме зимата… Беше трудна зима за всички ни, но успяхме да спасим плантацията. И само благодарение на Бет.

— Ето че всичките вече ги няма… — прошепна Никол, мислейки и за своите близки.

— Да — каза тихо Клей. — След онази зима дойде холерната епидемия, много хора в околността умряха. Най-напред умря баща ми, след това майка ми. Мислех, че никога няма да можем да се съвземем от този удар. Но съм благодарен донякъде, че си отидоха заедно. Не биха могли да живеят един без друг.

— Останали са ти все пак Джеймс и Бет, и близнаците.

— Да, все още бяхме голямо семейство.

— Не си пожелал да имаш собствен дом, собствена жена и свои деца…

Клей поклати глава.

— Като го казвам днес, звучи странно, ала тогава аз наистина бях доволен. Жени не липсваха, стига да пожелая. Имаше една хубава тъкачка, която… — Топ млъкна и се засмя на себе си. — Предполагам, че надали би желала да чуеш непременно точно това.

Никол кимна бързо.

— Мисля, че просто не срещнах човек, който да подхожда на нас, тримата. Ние бяхме прекарали заедно детството си, всеки знаеше мислите и желанията на другия, сякаш бяха наши собствени мисли и желания. Джеймс и аз работехме заедно, понякога и дума не разменяхме, но после се прибирахме у дома, при Бет. Тя… не зная как точно да го изразя, тя ни посрещаше и двамата. Беше съпруга на Джеймс, но се грижеше не по-малко и за мене. Винаги ми приготвяше любимите ястия, шиеше ми нови ризи.