Никол само поклати глава.

Мъжът й протегна ръка, тя я хвана, пъхна крак в стремето и се метна на седлото пред него, като спусна крака странично на коня.

— Не изглежда зле, а? — ухили се мъжът, пред когото седна. — Не е чудно, че се е затъжил чак толкова за нея. Една дама ще я познаеш по това как се движи. — Той се засмя самодоволно, преметнал косматата ръка през талията й, докато с другата освободи, с не много ловки движения, коня от ландото.

Бианка остана да седи няколко минути неподвижно в колата, вперила ужасени очи след мъжете. Беше доволна, разбира се, че така бързо се отърва от тях. Но, от друга страна, пък бе бясна, как тези простаци не разбраха, че тя е господарката…

Когато в парка отново настъпи покой, тя започна да се озърта. Сам самичка в тази разпрегната кола! Нито може да впрегне, нито можеше да кара. Как ще се прибере вкъщи?! Отговорът бе само един: трябваше да върви пеша.

Острият чакъл се врязваше в краката й през тъничките подметки, тя вървеше, подскачаше от болка и проклинаше Никол. Когато се добра най-сетне до къщата бе толкова ядосана, че направо забрави за отвличането. Чак по-късно, докато поглъщаха доволно разкошната вечеря, тя разказа на баща си за нападението.

Джейкъб Мейлисън, който винаги след ядене ставаше сънлив, реши, че онези сигурно ще пуснат момичето, но той все пак още утре трябва да поговори с властите.

Бианка се отправи към спалнята си, държейки се с две ръце за перилата, явно притеснена от мисълта къде да търси сега пак нова прислужничка. Такава неблагодарница, тази Никол…

Целият долен етаж на странноприемницата представляваше едно-единствено дълго помещение с каменни зидове, винаги хладно и полутъмно. Няколко дълги маси от дебели дъски изпълваха помещението. Четиримата похитители бяха насядали на дървената пейка край една от масите. Пред тях бяха сложени паници от дебела печена глина, пълни с парчета говеждо, и големи глинени чаши със студена бира. Мъжете седяха на пейките като на тръни. Цял ден клатушкане па гърба на конете бе за тях ново и твърде неприятно преживяване и сега си плащаха с разранени задници.

— Не й вярвам, мене ако питате — заяви единият от мъжете. — Дяволски кротка е! Нищо че гледа като божа кравичка с тия големи очи, казвам ви, крои нещо. Крои нещо, и то такова, че ще берем ядове!

Тримата му другари го гледаха с намръщени чела, в напразно усилие да измислят нещо.

— А го знаете какъв е — продължи другарят им. — Не искам да рискувам, да вземе да ни избяга. Ще му я доставим в Америка, както е наредил, само да не вземем да направим някоя грешка…

Мъжът с раираната риза отпи голяма глътка бира и избърса уста е опакото на ръката си:

— Джо има право. Видиш ли жена, дето знае да се оправя с конете, да знаеш, че като нищо ще направи опит да ти избяга. Кой е доброволец да я пази нощеска?

Другарите му нещо се разпъшкаха — нали всичко ги боли, мускулна треска… Най-добре щеше да е да я вържат, но точно за това бяха получили най-строги указания — косъм да не падне от главата й.

— Джо, нали помниш, когато докторът ти заши дупката в ребрата? Джо кимна, недоумяващ.

— Нали помниш онова бялото, дето ти даде, за да спиш? Не може ли да се намери малко от тази дяволия?

Джо изгледа останалите посетители в кръчмата. Имаше ги всякакви — от скитници до заможни търговци, та дори и един изискано облечен джентълмен, седнал по-настрани в ъгъла. При такава пъстра смесица човек всичко може да намери.

— Мисля, че ще стане — каза той.

Никол седеше тихо на крайчеца на леглото в мръсната малка стая на горния етаж. Вече постоя на прозореца и откри водосточната тръба по стената, видя и покрива на някаква пристройка под прозореца. По-късно, като се стъмни и всичко навън утихне, ще направи опит да се измъкне…

Дали не беше време да разкрие вече на тези мъже коя е всъщност? Не, щеше да е прибързано, не се бяха отдалечили на повече от няколко часа път от къщата на Бианка… Как ли се е прибрала Бианка? Колко ли часа са й били нужни, за да стигне пеша чак до вкъщи? А ще трябва и малко време, докато господин Мейлисън се обади на управителя на графството, за да започнат да я търсят… Да, тази нощ ще се опита да избяга и ако не успее, утре ще им обясни, че са сгрешили. Тогава вече те няма какво да правят и ще я пуснат. Дано само не побеснеят от яд…

Вратата се отвори и тя вдигна очи към мъжищата, които изпълниха цялата стаичка.

— Носим ти нещо за пиене. Шоколад от Южна Америка. Един от нашите беше там, той го донесе.

«Моряци!» — помисли си тя, докато поемаше канчето. Как не се сети веднага! Затова изглеждаха толкова тромави на конете, а и дрехите им миришеха някак особено…

Пийна малко от шоколада и почувства, че се отпуска. Топлината на гъстата напитка се разля по цялото й тяло и тя чак сега почувства колко е уморена. Продължаваше да мисли за своя план за бягство, но мислите й се изплъзваха и чезнеха. Тя погледна мъжете, приведени над нея — взираха се някак уплашено в лицето й, като някакви огромни брадати бавачки. Никол се усмихна и се отпусна в люлката на съня.

През следващите двадесет и четири часа тя остана в безсъзнание. По-късно можеше да си спомни само, че я носеха някъде като бебе. Някой се суетеше около нея, тя му се усмихваше и казваше, че е добре… Но думите така и не излизаха от устата й. Непрекъснато сънуваше. Ту беше в замъка на родителите си, ту се люлееше на плетената люлка под върбата в градината, ту пък беше отново с дядо си в къщата на Мюлерови… Ей така си лежеше и сега, сънливо отпусната на въжената люлка в края на този зноен щастлив ден…

Когато най-сетне отвори очи, уж все още беше на люлката, но вместо надвисналите клони на върбата видя редица тежки греди над главата си. «Някой е построил навес над люлката, за какво ли…»

— О, събудихте се! Казах им, че са прекалили с опиума!.. Цяло чудо е, че изобщо се събудихте. Иди та вярвай на мъжете! Винаги всичко объркват. Ето сега, донесла съм ви кафе. Чудесно кафе, точно за нас!

Никол обърна глава и видя жената, която подпъхна широката си длан под гърба й и я вдигна, като че Никол беше някаква кукла. Не беше в никаква градина, а в една гола малка стая. Сигурно от дрогата все още имаше чувството, че се люлее. Ето защо бе сънувала, че е на въжената люлка…

— Къде сме? Вие коя сте? — успя да промълви тя чак когато почувства въздействието на силното горещо кафе.

— Още сте като замаяна, нали? Аз съм Джени. Господин Армстронг ме нае да се грижа за вас.

Никол я погледна сепнато. Името Армстронг й говореше нещо, но не можеше да си спомни какво. Когато кафето поразсея мъглата пред очите й, тя видя как изглежда тази Джени — висока, кокалеста жена, с широко лице и бузки, които навярно никога няма да загубят руменината си. Напомняше й една нейна бавачка когато беше съвсем мъничка. Джени излъчваше упование и някакво благоразположение, което даде на Никол чувство за сигурност и спокойствие.

— Кой е господин Армстронг?

Джени взе празната чаша и я напълни отново с кафе от канчето, което се топлеше на мангала с разгорени дървени въглища.

— Тези мъжища наистина са прекалили с приспивателното! Господин Армстронг. Клейтън Армстронг! Не го ли помните? Човекът, за когото ще се жените.

Никол попремигна, отпи от кафето. Сега вече наистина започваше да си спомня.

— Боя се, че е станало недоразумение. Аз не съм Бианка Мейлисън и не съм сгодена за господин Армстронг.

— Вие не сте… — започна Джени и бързо приседна на леглото. — Захарче, мисля, че ще е най-добре да ми разкажете тази история!..

Никол привърши разказа си и се усмихна:

— Както виждате, мъжете ще ме пуснат, щом разберат цялата истина.

Джени мълчеше.

— Мислите ли, че няма да ме пуснат?

— Вижте сега, има някои неща, дето не ги знаете — каза бавно Джени. — Както например това, че вече от дванадесет часа сме в морето, на път за Америка.

Глава втора

Никол се огледа. Корабна каюта! Гола, стените, подът и таванът от дъбови дъски, само до едната стена моряшка койка на два етажа. Разстоянието между леглото и насрещната стена беше съвсем малко — отсреща се виждаше малък кръгъл илюминатор. В единия край на каютата имаше врата, в другия бяха струпани един върху друг сандъци и куфари, завързани с въжета към стената. В ъгъла се виждаше малък нисък скрин, върху който бе поставен мангалът с дървените въглища. Тя изведнъж осъзна, че това полюляване е просто движението на кораба при спокойно море.

— Нищо не разбирам! — каза Никол. — Защо е необходимо някой да ме отвлича, по-точно да отвлича Бианка в Америка?

Джени отиде до един от големите пътнически сандъци, отвори капака и извади малък портфейл, завързан с лентичка.

— Май че ще е по-добре да прочетете първо това.

Съвсем объркана, Никол развърза лентичката. В портфейла имаше два листа хартия, запълнени с едър почерк.

Скъпа моя Бианка,

Надявам се, че Джени вече ти е обяснила всичко. Надявам се също така, че не си ми много ядосана заради моите «варварски» методи да те доведа при себе си. Зная колко предана и съзнаваща дълга си дъщеря си ти, известно ми е колко се безпокоиш за здравето на баща си. Бях готов да чакам, докато той е прикован от болестта си на легло, но сега вече не мога да чакам повече. Намерих пощенско корабче за пътуването ти до Америка, защото тези кораби са по-бързи от останалите. На Джени и Еймъс е наредено да осигурят всякакви храни, необходими за пътуването, а така също платове и всичко необходимо за твоя нов гардероб, тъй като при тези обстоятелства на тръгване ти ще си без всякакви дрехи.

Джени е отлична шивачка, ще видиш.

Макар и да зная, че вече пътуваш към мене, все се страхуваш да не се случи нещо. Затова наредих на капитана да ни венчае по моряшкия закон, отдалече. Така че дори баща ти да те намери преди да си пристигнала при мене, ти вече ще си моя съпруга. Зная, че ще ме наречеш насилник и тиранин, но моля те, трябва да ми простиш! Помни, че правя това, само защото те обичам и съм страшно самотен без тебе.