Само след миг тя осъзна какво й е казал.

— Предполагам ще ти е трудно да кажеш на Елън, че съм отказала да дойда, нали?

Той отвори едното си око и я погледна.

— Тя те познава и знае, че сме женени.

— Така е, но много скоро няма да сме.

Никол стана и понечи да тръгне надолу по хълма, ала Клей я хвана за глезена. Тя политна, падна на ръце и колене, но той скочи и я вдигна.

— Какво хукна така изведнъж? Не съм те виждал от седмици, идвам да те каня на забава. Какво има толкова? Вместо да се ядосваш, би трябвало да си приятно изненадана.

Не можеше да му обясни, че неговото спокойствие я беше ядосало. Тя седна на тревата, но вече извън обсега на дългите му ръце.

— Просто смятам, че не е редно да се показваме пред обществото като мъж и жена, след като само след няколко месеца бракът ни ще бъде обявен за невалиден. Мисля, че на тебе повече би ти се искало да идеш на забавата с Бианка и да обявиш пред всички тази нелепа история. Би могъл да разкажеш всичко много забавно.

— Елън те познава вече — повтори той упорито. Не се и опита да отговори на затаения й въпрос. Знаеше само, че перспективата да прекара с нея три дни и три нощи го правеше щастлив за първи път от месеци насам. Той се поизмести към нея, взе ръката от скута й и я заразглежда, като че я изучаваше. Такава малка, прозрачна и чиста, може да дари толкова много наслада!.. Той я вдигна към устните си и зацелува меките възглавнички по върховете на пръстите й.

— Моля те, ела! — каза той тихо. — Всичките ми приятели, всички хора, които зная откакто съм се родил, ще бъдат там. Ти толкова много работи през последните месеци, трябва да си починеш ден-два.

Цялата се бе разтопила от слабост, докато той докосваше с устни пръстите й, но някъде дълбоко в нея кипеше протест. Живее с друга, твърди, че обича тази друга, а идва да целува нея, гали я, кани я на тази абсурдна забава… Това оставяше у нея горчивия вкус, че е онази, любовницата, жената която крият и държат единствено за удоволствие… И все пак той иска да я представи на приятелите си?!

— Моля те, Клей! — каза тя немощно.

Той хапеше леко вътрешната страна на китката й.

— Ще дойдеш ли на забавата?

— Да — каза тя, притваряйки очи.

— Чудесно! — Клей пусна изведнъж ръката й и скочи на крака. — Ще дойда да взема теб и близнаците утре в пет сутринта. Джени също! А, да! Вземи нещо за ядене. Може някакъв френски специалитет. Ако ти липсват подправки, обади се на Маги да поразтърси из запасете си.

Той се обърна и тръгна надолу по хълма, свирукайки си.

— Господи, какво невиждано нахалство!.. — възкликна Никол и се разсмя. Надали щеше да го обича така силно, ако бе разбрала какъв е…

А Клей вече мислено се бе пренесъл при Хорас. Ще бъде сам с Никол, ще имат обща спалня в голямата просторна къща на Бейкъсови. Само тази мисъл го бе възпряла да не я грабне още там, на поляната, където всеки миг можеше да се появи някой.

Щом Клей се изгуби от погледа й, Никол скочи нетърпеливо. Ако ще трябва да приготвя храна за три дни, веднага трябва да почне! Запрехвърля мислено разни рецепти, докато подтичваше надолу по хълма. Пилета… Пилета, печени с дижонска горчица, месни пастети… Студено желе от зеленчуци, студено суфле… И тартички. Точно така, ще направи тартички с ябълки, круши, къпини… и с тиква, непременно с тиква! Дъх не й остана, докато пристигне вкъщи.

— Добро утро! — извика Клей, привързвайки шалупата на отсамния бряг на реката. Той се усмихна на Никол и Джени, застанали заедно с близнаците сред куп кошници. — Какво става? Не отговарям за лодката, ако натоваря всичко това! Като си помисля само колко тежаха подправките, които изпрати Маги!..

— Аз все си мислех, че Маги ще благоволи да ти сготви нещичко, след като е разбрала, че взимаш Никол — подметна Джени хапливо.

Клейтън се направи, че не чува думите й и се зае да подава кошниците на Роджър, застанал до отворения люк на кабината. Близнаците закрещяха от възторг, когато бяха подадени буквално като кошници в ръцете на Роджър.

— Днеска нещо си в добро настроение — каза Джени. — Човек може да си помисли, че си дошъл на себе си.

Клей обхвана кръста на Джени и я целуна сърдечно по бузата.

— Може и да съм, но ако не млъкнеш веднага, и тебе ще хвърля в лодката.

— Ами хайде, хвърлете я! — каза Роджър бързо. — Хвърляйте, пък аз ще си помисля дали да я хвана.

Джени изсумтя и се подпря на рамото на Клей, за да се качи в шалупата. Клей протегна ръка на Никол, за да й помогне.

— Виж, тази ще я хвана! — засмя се Роджър.

— Тя е моя! — заяви Клей, подхвана Никол от пристана, притискайки я здраво към гърдите си и не я пускаше да стъпи на палубата.

Никол го гледаше с разширени очи. Това беше някакъв непознат човек! Клей, когото тя познаваше, беше мълчалив и сериозен. Но който и да беше този непознат, той страшно й харесваше.

— Да тръгваме, чичо Клей! — извика Алекс. — Иначе конните надбягвания ще са свършили, докато стигнем!

Клей пусна бавно Никол и задържа едната си ръка около раменете й.

— Тази сутрин си много хубава — каза той и прокара пръст по ушенцето й.

Тя само го погледна. Надяваше се, че той не може да види как тупти сърцето й.

Клей изведнъж се разбърза.

— Алекс, отвързвай! Манди, я помогни на Роджър да отблъсне!

— Йес, капитан Клей! Йес, сър! — се разкрещяха децата. Никол седна до Джени.

— Ето, такъв го зная аз — каза Джени. — Случило се е нещо. Не зная какво, но господ да благослови човека, който го е отприщил най-сетне, нищо че не зная кой е.

Глъчката на поканените гости се чуваше още на половин миля преди пристана на Бейкъс. Нямаше още шест часа сутринта, а половината област се бе струпала на поляните. Виждаха се хора и на отсрещния бряг на реката — стреляха патици.

— Изпрати ли Златното момиче у госпожа Бейкъс? — осведоми се важно Алекс.

Клей погледна детето с високо вдигнати вежди:

— Нямаше да е истинска забава, ако не прибера паричките им, не мислиш ли?

— Вярваш ли, че тя ще победи Ирландска хрътка на госпожа Бейкъс? — попита Роджър. — Била страхотен бегач, чувам.

— Да, но не е конкуренция за Златното момиче — изръмжа Клей. Той закопча ризата си и се пресегна да вземе вратовръзката, метната върху кошницата на носа. Върза я сръчно и облече жилетката от светлокафяв сатен. Отгоре сложи двуреден шоколадовокафяв жакет от рипсено кадифе с месингови копчета. Отпред жакетът стигаше едва до кръста му, а отзад беше по-дълъг — малко над коленете. Панталонът му от сърнешка кожа прилепваше плътно, като втора кожа, по бедрата му. Носеше високи хесенски ботуши, по-високи отпред, при коляното, отколкото отзад на прасеца. Той бързо ги жулна е някаква шапка от боброва кожа с леко обърната нагоре периферия.

Така издокаран, Клей се обърна към Никол и й предложи тържествено ръката си.

Досега Никол го бе виждала само в работни дрехи. Сега мъжът, който се превиваше по цял ден над тютюна, се бе превърнал в джентълмен, който би предизвикал фурор дори във Версай.

Той сякаш прочете мислите й, защото се засмя до ушите.

— Не бих искал да се срамя, след като вървя до най-красивата жена на света.

Никол му се усмихна, радостна, че бе хвърлила толкова старание за тоалета си, Беше в бяла рокля от сурова коприна, тънка и много приятна за носене. Целите поли бяха избродирани на малки жълт нарциси. Корсажът бе от кадифе, с цвета на бродерията. По яката и маншетите имаше бели панделки, в черните си коси бе заплела ленти от жълта и бяла коприна.

Роджър завърза шалупата към кея. Изведнъж Клей се плесна театрално по челото:

— Господи, щях да забравя! Донесъл съм нещо за тебе. — Той бръкна в джоба си и извади златния медальон, който тя му беше оставила на кораба.

Никол го стисна в шепата си и му се усмихна.

— Благодаря ти!

— По-късно можеш да ми благодариш както се следва! — Клей я целуна по челото. След това се обърна и започна да хвърля кошниците на Роджър, който бе застанал на кея. Притисна нежно Никол към гърдите си, преди да я подаде на Роджър.

— Идват! — извика някой, когато се запътиха към къщата.

— Клей! Започнахме да мислим, че сигурно е с дървен крак, щом я държиш толкова време скрита!

— Не, аз си я пазя като брендито, и то по същата причина! Не е хубаво да си хвали човек брендито, ще му го изпият! — засмя се Клей в отговор.

Никол сведе очи, беше напълно объркана от този нов Клей, от това публично изявление, че тя е негова жена. Имаше чувството, че ще бъде негова съпруга завинаги.

— Здравейте! — посрещна ги Елън Бейкъс. — Клей, остави ми я за малко! Държиш я вече месеци само за себе си.

Клей неохотно пусна ръката й.

— Да не ме забравиш! — намигна й той закачливо, преди да тръгне към неколцината мъже, които се канеха да вървят на пистата за надбягване. Никол го видя как отпи жадна глътка от малката пръстена стомна.

— Ти наистина си направила чудеса с него! — каза Елън възторжено. — Не съм го виждала толкова щастлив, откакто изгубихме Джеймс и Бет. Като че ли дълго е отсъствал и сега отново се е върнал у дома.

Никол не можеше да отговори. Този весел, закачлив Клей бе и за нея непознат. Елън, впрочем, така и не й даде нито за миг думата — имаше да я представя на толкова много хора. Засипаха я с въпроси. Откъде има тази чудесна рокля? Къде живее семейството й? Как са се запознали с Клейтън? Къде са се венчали? Отговорите й не бяха чиста лъжа, ала не бяха и самата истина. Изобщо не спомена, че е била отвлечена и принудена да сключи брак.

Фасадата на огромната къща гледаше към реката. Досега Никол не бе видяла много американски къщи, но тази наистина я зашемети. Докато къщата на Клей бе изцяло в стил Джордж Пети, господарският дом на Бейкъс бе някаква странна смесица от всички възможни архитектурни стилове. Като че ли всяко ново поколение бе достроявало къщата в онзи стил, който най-много му е харесвал. Къщата се разпростираше — или по-точно, разклоняваше, във всички посоки — дълги крила, къси крила, покрити коридори, водещи към сгради, които изглеждаха съвсем отделни от главната къща…