Джуд Деверо - Никол

Бет беше снажна и силна жена. Енергията й бе просто заразителна. Беше в състояние да работи цяла сутрин като роб из плантацията, да прекара целия следобед с Джеймс и Клей на лов из горите и след това — Уес съдеше за това по щастливото, вечно усмихнато лице на Джеймс — да се люби с него по цяла нощ. Цялата бе една постоянно открита прегръдка за децата, нежност и милувка. Уес имаше чувството, че тя е в състояние с едната ръка да прави бисквити, а с другата да държи прегърнати три деца.

За своя огромна изненада Уес усети, че очите му се навлажниха. Бет стоеше пред него, възкръснала отново.

— Мистър Станфорд — каза Бианка — няма ли да влезете?

Уесли се чувстваше като дръвник, а и съзнаваше, че точно така изглежда. Той премигна на няколко пъти, за да прогони сълзите си, и погледна безпомощно към Клей. Сега вече разбра на какъв огън се пече, горкият.

— Толкова рядко имаме гости — каза Бианка, като поведе двамата мъже към трапезарията. — Клейтън ми е обещал скоро да покани гости. Имам предвид щом тази неприятна ситуация се разчисти и аз стана истинската господарка на плантацията. Заповядайте, сядайте!

Уес стоеше все още като хипнотизиран, тази прилика с Бет го зашемети. Но гласът беше друг, а и движенията… Имаше трапчинка на лявата буза, каквато не бе забелязал у Бет. Той седна срещу домакинята, а Клей седна начело на масата, между тях двамата.

— Как ви харесва нашата страна? Много ли е различна от Англия?

— О, да — каза Бианка, поливайки съсредоточено печеното си със сос. — Америка е много по-примитивна… Нямате градове, нямате магазини, където човек да си пазарува… А и никакво общество. Просто ужас!

Уес задържа сосиерата в ръката си, но не си сипа. С най-нехаен тон младата жена бе обадила страната и нейните хора, но като че изобщо не забеляза своята нетактичност. Беше навела глава над чинията си и опитваше соса.

— Господи! — не можа да се сдържи Уес. — Откога Маги сервира захарен сироп към свинското печено?

Клей само сви безучастно рамене. Цялото му внимание бе насочено към Бианка, която се хранеше.

— Кажете, госпожо Армстронг — започна Уесли и изведнъж млъкна. — Извинете, вие всъщност не сте госпожа Армстронг, все още не.

— Да, все още не — възкликна Бианка и хвърли премрежен поглед към Клей. — Знаете ли, моята прислужница се набута в ръцете на хората, които трябваше да ме доведат при Клейтън. Не зная как е заблудила капитана на кораба, че тя е Бианка Мейлисън и е пипнала собствения ми годеник.

Имаше нещо несимпатично в това момиче, колкото и да въртеше очички. На Уесли му бяха нужни няколко минути да превъзмогне шока от приликата с Бет, но сега вече виждаше, че дори и външно надали имаше място за сравнение. Тази жена бе пухкава и закръглена, докато Бет бе стройна и силна.

— Вашата прислужница, казвате? Не е ли бежанка от френската революция? Мислех, че само аристократите са били принудени да бягат.

Бианка размаха вилицата си в израз на досада.

— Приказки. Измислят си всякакви приказки. Никол разправяше че дядо й бил херцог дьо Левру. Поне нейната братовчедка ми излезе с тия измишльотини.

— Но вие сте по-добре осведомена, така ли?

— Естествено! Беше на работа няколко месеца при мене и би трябвало аз да зная най-добре. Допускам, че във Франция е била готвачка или шивачка. Но моля ви, мистър Станфорд — Бианка се усмихна пленително — трябва ли непременно да говорим за моята прислужница?

— Разбира се, че не — отвърна Уесли с усмивка. — По-добре да поговорим за вас! Рядко имам удоволствието да разговарям с такава чаровна дама. Разкажете ми нещо за себе си, за семейството ви… И… нещо повече за вашите впечатления от Америка!

Уесли слушаше съсредоточено, докато слушаше чуруликането и. Бианка. Не му беше лесно да се преструва, че продължава да яде без апетит. Бианка разказа за родословното си дърво, за дома, който някога е бил притежание на баща й. О, нищо от онова, което вижда в Америка, не могло да се мери е Англия! О, в никакъв случай… И най-вече хората тук, о! Тя заизброява на пръсти греховете на прислугата у Клей, оплака се от това, как тези хора не я зачитат и не й се подчиняват. О, представяте ли си…

Уесли издаваше само някакви звуци на съжаление и съчувствие, докато наблюдаваше слисан количествата храна, които Бианка гневно поглъщаше. От време-навреме той хвърляше скришом погледи към Клей. Приятелят му си седеше пасивно, като че нито чува, нито разбира думите на Бианка. Понякога спираше стъклен поглед на нея, като че изобщо не осъзнава присъствието й.

Вечерята продължи сякаш безкрай. Господи, такава самоувереност и безцеремонност! Това момиче явно изобщо не се съмняваше, че скоро ще бъде съпруга на Клей и господарка на Ейръндел хол. Когато започна да разправя надълго и нашироко как ще бутне източната стена на къщата и ще накара да построят ново, великолепно крило, а не «толкова семпло като всичко останало тук», Уесли най-после не издържа и се обърна най-неочаквано към Клей:

— Близнаците защо живеят на другия бряг?

Клей смръщи чело.

— Никол може да им преподава, затова искат да са там — каза той вяло. — Ще ни придружиш ли в библиотеката, мила?

— О, не, за бога! — каза Бланка със сладичък глас. — Не бих искала да ви се натрапвам! Ако ме извините, бих искала да се оттегля. Денят беше страшно изморителен.

— Разбира се — каза Клей.

Уесли измънка едно «лека нощ», обърна се и напусна трапезарията. В библиотеката той побърза да си налее солидна доза уиски и го гаврътна наведнъж. Точно си наливаше втора чаша, когато се появи и Клей.

— Къде е портретът на Бет? — попита Уесли през стиснати зъби.

— Окачих го в кабинета си — отвърна Клей, докато си наливаше уиски.

— За да ти е постоянно пред очи, така ли? Вкъщи си имаш копие на Бет, а в кабинета портретът й, за да гледаш само нея.

— Не разбирам накъде биеш — каза Клей ядосано.

— Разбираш, разбираш! Говоря за тази суетна натежала госпожица, дето си я довел в къщата си като заместител на Бет, за това говоря!

В очите на Клей светнаха мълнии. Той бе по-едрият от двамата, по-силният, изпеченият. Но Уес бе не по-малко силен. Никога досега не се бяха били един срещу друг.

Съвсем неочаквано Уес заговори спокойно и кротко:

— Слушай, Клей! Не искам да те дразня. Изобщо не желая да се караме. Мисля, че точно сега ти е необходим приятел. Не виждаш ли какво правиш? Тази жена прилича на Бет. Като я зърнах, направо реших, че е Бет. Но разбери, тя само изглежда така. Тя не е Бет. Няма нищо, ама изобщо нищо общо с Бет!

— Съзнавам го — отвърна Клей глухо.

— Така ли? А я гледаш така, като че е богиня. Вслушал ли си се поне веднъж в онова, което говори? Тя е толкова различна от Бет, толкова е далече от нея, че няма накъде повече. Това е една суетна, арогантна лицемерка.

В следващия миг юмрукът на Клей попадна в лицето на Уесли. Уес се олюля към писалището, завъртя се около себе си и рухна в едно от червените кожени кресла. С невиждащ поглед започна да търка челюстта си и усети кръв на езика си. За миг помисли да се хвърли срещу Клей. Може пък няколко удара да върнат ума в главата му? Дали едно яко боксиране няма да отрезви отново добрия стар Клей?!

— Бет е мъртва — прошепна той само. — И тя, и Джеймс са мъртви. И каквото и да правиш, връщане няма.

Клей гледаше приятеля си, потънал в коженото кресло, все още разтриващ брадичката си. Понечи да каже нещо, но устните му не можеха да произнесат нито дума. Трябваше да се кажат много неща, и все пак нямаше да са достатъчни…

Той се обърна и излезе от библиотеката, бързо напусна къщата и се отправи към тютюневите полета… Да поработи… Няколко часа труд ще му помогнат да се успокои. Да отпъди мислите за Бет и за Никол… Не, за Бианка и за Никол.