Джуд Деверо - Никол

Клей се потеше и пъшкаше около огромния дънер. Точно успя най-сетне да прекара веригата през коренищата, когато забеляза самотния ездач, който препускаше към него. По-малко от час и слънцето ще залезе. Започнал бе работа призори, чувстваше се уморен, цялото тяло го болеше — не беше само от днеска, цяла седмица вече се изтрепваше от работа.

Той закачи здраво веригата към вратата, в която бе запрегнат огромния черен жребец. Копитата на коня се забиваха дълбоко в почвата, разхвърчаха се големи късове земя и чимове. Конят продължаваше да тегли, приклекнал от тежестта. Най-сетне пънът се разкърти и бавно поддаде.

Клей взе брадвата да изсече тънките коренища, които все още крепяха като въжета пъна, след това подвикна на коня да тегли още малко. Въздъхна с облекчение, откачи веригата и натири животното към отсрещния слог.

— Отлична работа! — обади се самотният ездач. — Истинско представление, все едно че си на театър във Филаделфия! Само дето краката на танцьорките там са по-хубави от твоите.

Клейтън вдигна очи ухилен:

— Уесли! Къде се губиш? Не съм те виждал цяла вечност. Какво става с тютюна ви?

Уес Станфорд слезе от седлото и се протегна. Беше по-нисък от Клей, но цялото му тяло излъчваше сила — и от широките плоски гърди, и от мускулестите бедра. Имаше гъста кестенява коса и тъмни очи, вечно засмени. Той само сви рамене:

— Нали го знаеш Травис! Мисли си, че целият свят се върти само около него. И си викам, нека пък да го оставя малко сам, та да видим как ще се оправи с беритбата.

— Да не сте се счепкали пак нещо?

Уесли се ухили:

— Травис е в състояние да започне да обяснява и на дявола как да си подреди пъкъла!

— Но да знаеш, че дяволът като нищо ще го послуша!

Двамата мъже се разсмяха. Дългогодишните съседи вече се бяха сприятелили. Сближиха се, защото и двамата бяха по-малките момчета в семейството. Клейтън винаги бе стоял в сянката на Джеймс, докато Уесли постоянно трябваше да се бори с Травис: не беше лесно да имаш такъв брат.

— Какво се пънеш сам с тия корени? Да не си го закъсал с хората си?

— Нещо много по-лошо — отвърна Клей, извади кърпа и избърса плувналото си в пот лице. — Закъсах го с жените.

— Охо! — засмя се Уес. — Тия проблеми най ги обичам. Хайде, разказвай! Донесъл съм нещо за пиене и имаме цяла нощ време.

Клейтън седна на земята, опрял гръб на едно дърво. Пое от Уес стомната с ръжена ракия и покани приятеля си да седне до него.

— Само като си помисля какво ми дойде до главата, не ми е ясно как издържам.

— Като имам предвид, че през онова сухо лято ти изгоряха три сайванта с тютюн и измряха кажи-речи половината ти говеда, това сега трябва да е къде-къде по-страшно — погледна го изучаващо Уесли.

— Онова нищо не беше. Тогава поне можех да си спя нощем.

— Господи! Я най-напред пийни една яка глътка н казвай къде те стяга чепикът.

Но Уес реши, че не било чак толкова лошо това, дето решил да отвлече Бианка и да я обвърже завинаги е моряшко венчило.

— И какво стана като пристигна?

— Тя изобщо не пристигна. По-право, не пристигна тогава с Джени и пощенския кораб.

— Ама нали каза, че си платил на капитана за бракосъчетанието’?

— Платих му. И той наистина си е свършил работата, но не с Бианка. Похитителите отвлекли друга жена…

Уес зяпна. Трябваше му малко време да се окопити.

— Искаш да кажеш, че отиваш да посрещнеш булката си и откриваш, че са те оженили за някаква, дето изобщо не си й виждал очите?

Клейтън кимна отчаяно и Уесли, все още опулен от изненада, надигна стомната.

— Откъде са я намерили тая вещица?

Клейтън поклати отрицателно глава, отпусна се назад, вперил очи в небето.

— Не, нежничка една. Французойка. С черна коса… И една уста — самото изкушение… Като я погледнеш, да се изпотиш и под ноктите; Само като прекоси стаята…

— Попреувеличаваш май, стига да не е някоя глупачка, искам да кажа.

— Нито едното, нито другото. Образована, интелигентна. Близнаците пощуряха по нея. Няма човек в плантацията, който да не я обожава.

Уесли пийна още една глътка.

— Е, и какво му е тогава на проблема? Така я описваш, че да не повярва човек. Какво й е дефектното?

— Чакай, чакай, не съм свършил още. — Клейтън потърси отново подкрепа в стомната с ракия. — Като разбрах, че са ме оженили за чужда жена, взех че писах на Бианка в Англия и й обясних всичко…

— Бианка е жената, за която фактически искаше да се жениш, така ли? Тя как го прие? Не ми се вярва да се е зарадвала много, че си се оженил за друга.

— Дълго време не се обади никаква, изкарахме доста време с Никол, която фактически ми е съпруга…

— Ама още не ти е жена, нали разбираш какво имам предвид?

— Точно така. Разбрахме се да анулираме брака, но е нужен свидетел, че е била накарана насила да се венчае. А единственият ни свидетел сега е с кораб на път за Англия.

— Ау-у! Излиза, че си бил принуден да правиш компания на една сладка, очарователна жена. Горкичкият! Животът ти трябва да е бил истински ад!

Клейтън не обърна внимание на подигравателната забележка на приятеля си.

— Постепенно започнах да разбирам какво бижу е Никол и реших да съм наясно с нея. Казах й, че ако Бианка реши, след като получи писмото ми, че не желае да има нищо общо с мене, ще си остана женен за Никол. Все пак Бианка имаше по-големи права, не е ли така?

— Да, мисля, че така е редно.

— И аз. Но Никол беше на друго мнение. Направи ми сцена. Не желаела да бъде утешителна награда… Да не ти казвам какво не наговори още. Излезе, че не била щастлива с мене. А през онази нощ… — Клейтън млъкна.

— Давай, давай! Това е най-хубавата история, която съм чувал!

— Тя спеше в стаята на Бет, а аз бях в Джеймсовата сгая. Чух я да крещи и веднага отидох при нея. Нещо я беше изплашило до смърт. Гледах да я успокоя. Налях й малко вино и я накарах да ми разкаже…

— Клейтън скри очи с ръка. — Прекарала е ужасни дни. Революцията. Родителите й загинали на гилотината, а тълпата изпепелила дома им. След това възстаналата паплач убила дядо й, пред прозореца и разнасяли главата му набодена на копие…

Уесли смръщи лице.

— Та какво след онази нощ?

«Важното е не какво стана след онази нощ — помисли си Клей. — Съществено е онова, което се случи през нея…»

Защото оттогава не намираше покой, стъмнеше ли се, тя отново бе в ръцете му, галеше я и я любеше, ден след ден, нощ след нощ…

— На следващия ден тя ме напусна — добави Клейтън глухо. Всъщност не ме напусна, а се изнесе на отвъдния бряг в старата мелница. Започна да работи и да не повярваш колко добре се справя.

— И сега ти искаш да си я върнеш обратно, това ли е? — Сега вече и Уес се замисли. — Но ти каза, че си го закъсал с жените, а не е една жена. Има ли и още нещо?

— Нещото е това, че Бианка пристигна в плантацията.

— Какво говориш?! А тя какво представлява?

Клей се затрудни с отговора. Бианка бе вече две седмици в дома му, но знаеше и сега за нея толкова, колкото при пристигането й. Тя или още спеше, когато той излизаше на работа сутрин, или вече спеше, когато се прибираше от работа. Веднъж Андрес му обърна внимание, че харчела много пари, но Клей бе отпъдил това оплакване само с едно махване с ръка. Все може да си позволи да купи няколко дрешки на жената, за която ще се ожени.

— Не мога да кажа какво представлява като жена. На времето в Англия се влюбих от пръв поглед в нея и смятам, че нищо не се е променило. Красива е, мила… Цялата свежест и доброта…

— Уж не знаеш какво представлява, а ми разказа сума ти работи за нея. Чакай сега! Нека да си изясня положението! Женен си за една чаровница, а едновременно с това си сгоден и влюбен в една не по-малко очарователна жена…

— Нещо такова — усмихна се смутено Клейтън. — Като те слушам сега, излиза, че съм в завидно положение.

— Виждал съм и по-тежки ситуации. Например положението на един самотен ерген като мене.

Клейтън изпръхтя. Трудно би могъл човек да си представи по-малко самотен ерген от Уесли, вечно заобиколен от рояк жени.

— Чуй сега какво бих направил аз на твое място — засмя се Уес и плесна Клейтън по коляното. — Запознаваш ме е тези две дамички и аз те отървавам от едната. А можеш, примерно, да си запазиш онази, която аз ти оставя, така че изобщо няма да се мъчиш да избираш. — Уесли явно виждаше само смешната страна на нещата, но Клей си остана сериозен и приятелят му изостави шеговития тон. — Хайде, Клей, съгласи се, че това ще е най-доброто решение.

— Зная ли — каза Клей. — Нещо напоследък съвсем се обърках и не мога да реша.

Уес се изправи и поразкърши.

— Тази Никол още ли е в мелницата? Смяташ ли, че ще е удобно да ида да я видя?

Клейтън присви очи.

— Сигурно. Тя живее там с Джени. Убеден съм, че ще те посрещне любезно. Вратата й е широко отворена за всеки гост.

Уесли изгледа приятеля си, обеща да намине по-късно на вечеря и да опита кулинарните чудесии на Маги, метна се на коня и тръгна Надолу към реката. Пусна коня да върви спокойно, искаше му се да поразмисли.

Какво му става на Клейтън? Като че бе разговарял с непознат човек. От деца бяха неразделни. Дойде холерата и отнесе родителите на Клей и бащата на Уесли. Майка му след това бързо си отиде от мъка. Общата трагедия сближи четирите момчета — Джеймс, Клей, Травис и Уесли още повече. Понякога не се виждаха със седмици, всеки погълнат от работата си из плантацията, но останеше ли им малко време, бързаха да наобиколят приятелите си.