— Липсваше ми на закуска — каза той галено. — Нямаше да тръгна сутринта, ако жътвата не беше пред прага ни. — Очите му бяха тъмни и замечтани.

Никол пое дълбоко въздух. Ако остане тук, ще бъде с него всяка нощ… Всяка нощ, докато той дочака жената, която обича…

— Искам да поговорим.

Той моментално реагира на хладния й тон. Гърбът му се стегна, замечтаното, изкусително изражение на лицето му изчезна.

— Какво има? — Гласът му пое нейната интонация.

— Не мога да остана тук — каза тя глухо, опитвайки се да скрие болката си. — Бианка… — О, нямаше сили дори да спомене това име! — Бианка навярно скоро ще пристигне. Убедена съм, че ще хване първия кораб за Америка, щом получи твоето писмо и парите за пътуването.

— Никъде няма да вървиш. Ще стоиш тук. — Беше направо заповед.

— Като твоя любовница? — изфуча тя.

— Ти си моя съпруга. Не си забравила това, нали? След като непрекъснато ми повтаряш, че си била принудена на този брак.

— Да, твоя съпруга, за момента. Но докога? Дали ще твърдиш, че съм твоя съпруга, ако, да речем, ей в този миг на вратата застане твоята скъпа Бианка?

Клейтън не отговори.

— Искам да ми отговориш! Смятам, че ми го дължиш. Снощи ти ме напи нарочно. Добре знаеш как ми действа алкохолът и че именно той бе причината да не си спомням нищичко от онази нощ, когато ме спаси от кучетата.

— Да, зная как ти действа алкохолът. Но знаех също и това, че ти най-сетне трябва да проговориш. Други намерения не съм имал.

За миг тя извърне лице към него.

— Вярвам, че наистина това е била единствената ти цел. Но ето че аз се хвърлих на скута ти, молейки за твоите ласки.

— Не беше така, Никол. Все пак опитай се да си спомниш! — Той направи крачка към нея.

— Всичко помня! — Тя правеше усилие да се овладее. — Моля те, изслушай ме! Аз имам своята гордост, макар и понякога да ти се струва, че съвсем съм я изгубила. Искаш твърде много от мене. Не мога да остана в дома ти като твоя съпруга, като истинска съпруга, искам да кажа, след като зная, че един ден това ще има край. — Никол скри лице в ръцете си. — Твърде много неща в живота ми вече имаха край…

— Никол! — Клей докосна косите й. Тя рязко се отдръпна.

— Не ме докосвай! Ти достатъчно дълго си игра с чувствата ми. Знаеш, че те обичам и се възползва от слабостта ми. Моля те, не ме наранявай повече! Моля те!

Той се отдръпна като ударен.

— Не съм имал намерение да те наскърбя. Повярвай ми! Кажи какво искаш от мене. Всичко, което имам, е и твое.

«Онова, което искам, е твоето сърце!» — поиска да изкрещи тя в лицето му, но каза само с равен глас:

— Мелницата. Жътвата е пред прага ни. Искам да възстановя мелницата, да заработи до няколко седмици. Къщата до нея е в добро състояние. Мога да живея там.

Клей отвори уста да възрази, но усети, че е безсмислено и отстъпи крачка назад, нахлупи шапката си и тръгна към вратата.

— Твоя е. Ще се погрижа да я препишат на твое име. Ще придам към тебе и прислуга — двама мъже и една жена. Да ти помагат.

Той бързо излезе от стаята.

Никол имаше чувството, че едва се държи на краката си. Отпусна се тежко в едно кресло.

След една нощ, пълна с любов, бе последвал ден, пълен с ужас.

Осма глава

Реши да не губи повече време в подреждане на къщата. Боеше се, че може да промени решението си. Качи се на лодката и загреба сама през реката към мелницата.

Стоеше на височинката и гледаше дървения улей, който прихващаше водата на един от бързеите и я отвеждаше към воденичното колело. Постройката бе тясна и висока, с каменни основи и тухлени зидове, покрита с каменни плочи. По цялата предна стена минаваше веранда. Воденичното колело бе високо — стигаше чак до втория етаж.

Никол влезе в мелницата и изкачи тесните стълби към горния етаж. Две врати извеждаха на верандата с изглед към воденичното колело. Доколкото можеше да прецени отдалече, кофите за вода бяха в добро състояние. Може би са ръждясали само онези части от тях, които се намираха сега под водата.

Огромните воденични камъни вътре в тъмния приземен етаж имаха диаметър най-малко пет стъпки, с повече от две педи дебелина. Никол прокара длан по тях. Бяха от кварц — веднага се виждаше по грапавата им зърнеста повърхност — от порьозен сладководен кварц, идващ от Франция, най-добрият материал за воденични камъни. Клейтън й бе разказал, че са били докарани като баласт в кила на един от корабите, плаващи за Америка, а след това ги бяха донесли с лодки до плантацията нагоре по реката. Камъните имаха дълбоки жлебове и издатини помежду им, които излизаха от центъра към периферията на камъка като спици. Видя, че камъните прилягат добре, без да се допират.

Излезе навън и тръгна, пазейки очи от ярката слънчева светлина, към малката къща. Не можеше да прецени състоянието й, защото прозорците и вратите бяха заковани с дъски.

Някаква пъстра дреха се мярка край реката и привлече вниманието й.

— Никол! Къде си? — Джени идваше задъхана нагоре по пътеката. Никол искрено се зарадва на едрата, вечно румена жена. Прегърнаха се, сякаш не се бяха виждали откакто слязоха от кораба.

— Не потръгна, така ли?

— Не — каза Никол. — Изобщо всичко се обърка.

— Аз се надявах, след като все пак сте вече женени… А и след като… изобщо…

— Какво търсиш тук при мен? — попита бързо Никол, за да смени темата.

— Клей ме намери в тъкачницата и каза, че ще се местиш тук, за да възстановиш мелницата. Каза да си избера двама души от слугите, които да стегнат и донесат тук всички сечива, които могат да ти потрябват… Тези хора ще ти помагат, а Клей каза, че и аз мога да се преместя тук, а той щял да си ми плаща пак същите пари, както досега…

Никол наведе поглед. Чак пък такава щедрост…

— Хей, вие двамата! — подвикна Джени назад към лодката. — Хайде, тука има много работа!

Тя представи на Никол двамата работници. Вернън бе едър, червенокос мъж, а Люк — набит брюнет. Джени веднага започна да дава указания — първо трябваше да се свалят дъските от вратата и прозорците.

Вътре все още цареше полумрак, но Никол още от вратата реши, че тук ще бъде приятно за живеене. Долният етаж се състоеше от едно-единствено помещение с три прозореца, разположени в дълбоки ниши в страничните стени, врата и широк прозорец на фасадата. Камината беше огромна — може би повече от осем стъпки. В ъгъла Ннкол съзря стълба с перила от тъмно резбовано дърво. Под единия от прозорците имаше старинен скрин от борово дърво, а в средата бе сложена голяма маса.

Мъжете бяха свалили вече дъските от прозорците, но вътре не бе станало по-светло — толкова мръсни бяха те.

— Пфу! — смръщи нос Джени. — Ще трябва здраво да поработим, докато изчистим! Я виж какви буболечки плъзнаха навсякъде.

— Ами да започваме тогава!

До залез слънце свършиха доста работа, веднага си пролича. Над този приземен етаж имаше втори, с нисък покрив и скосени стени. Под боклуците откриха чудесни дърворезби. Тук стените бяха варосани — само ако ги минат веднъж наново, щяха да светнат. Прозорците бяха вече измити и през тях нахлуваха потоци светлина.

Вернън, който се бе заел да припокрие покрива, изведнъж се провикна, че вижда сал да идва насам. Всички се втурнаха към реката. Един от хората на Клей точно се мъчеше да приближи сала до брега, като ловко забучваше железния прът. Салът бе натоварен с мебели.

— Момент, Джени! Не мога да приема това! Той направи вече твърде много за мене.

— Сега не е време за излишна гордост! — прекъсна я Джени. — Първо, тези неща са ни нужни, и второ, наизвадени са от килерите на къщата. Значи не му струват нито цент. Ела, помогни ми да внесем тази пейка в къщата, Хаудард! Надявам се не си забравил да ми донесеш ведро с туткал, ведро с вар и два матрака?

— Охо, това е само началото. Като докараме всичко, ще сме пренесли цялата наредба на Ейръндел хол отсам реката.

Три дена, цели три дена работиха Никол, Джени и двамата мъже по къщата. Работниците спяха в мелницата, докато двете жени се просваха вечер, изтощени от работа, на двата матрака, сложени на таванския етаж.

На четвъртия ден се появи някакъв дребен, набит мъж. Не го познаваха. Джени веднага го пресрещна войнствено.

— Чувам, някаква жена казвала, че разбира от мелници…

Джени отвори уста да го постави на място, но Никол я бутна леко и застана пред мъжа:

— Аз съм Никол Армстронг, правилно сте чули. Възнамерявам да пусна воденицата. Ще можете ли да ми помогнете.

Мъжът я огледа преценяващо и чак тогава подаде лявата си ръка с дланта надолу.

Джени пак изпръхтя и, аха, да каже на човечеца да се държи по-вежливо, когато Никол пое с две ръце ръката на мъжа и я обърна. Джени се ококори — цялата длан на мъжа бе един огромен мазол.

Никол прекара и двете си ръце — като милувка — по дланта му и го погледна с лъчезарна усмивка:

— Наемам ви!

В очите му просветнаха присмехулни пламъци.

— Знаете какво правите, това е! Няма да провалите работата.

Когато мъжът си тръгна, Никол обясни, че този човек е майстор по шлифоване на воденични камъни. Когато заточват жлебовете в камъка, тези майстори покриват дясната си ръка с кожа, ала лявата работи без защита. След няколко години работа тази лява ръка заприличва на камъните, които заточва. Цялата гордост на тези хора е да показват ръката си. Тя е символ на майсторлък, на знания и сръчност. Оттук идвала и приказката «покажи си майсторлъка»…

Джени само сви рамене и тръгна да си гледа работата, като из мърмори нещо за това, че се намирали ръкавици и за лява ръка.

Изчистиха дървения улей, затлачен от нападалите в него листа и боклуци и сега водата течеше спокойно, пълнеше с пясък кофите на колелото и то със скрибуцане се въртеше все по-бързо и по-равномерно. Всички нададоха такива радостни викове, че се чуваше сигурно на мили оттук.