— Какво искате да ми кажете с всичко това?

Той пое дълбоко въздух.

— Ако Бианка отхвърли предложението ми, с удоволствие бих си останал женен за вас.

Какво стана с очите и? Уж бяха кафяви, а станаха съвсем черни…

— Говорите за брак, от който бихме имали и деца, предполагам?

Около очите на Клей се образуваха бръчици и той се засмя:

— Естествено. Трябва да призная, че ви намирам страшно привлекателна.

Не помнеше да е била някога толкова ядосана. Яростта я заля като вълна от върховете на пръстите на краката до корените на косите й. Чак свят й се виеше. Стана бавно, нужни бяха огромни усилия, за да проговори:

— Не. Не смятам, че това би ме задоволило.

Той сграбчи рамото й, когато тя понечи да му обърне гръб.

— Но защо не? — възмути се той. — Или смятате, че Ейръндел хол не е достатъчно голям за вас? С вашата външност бихте могли да имате нещо по-голямо, така ли?

Плесницата изплющя и остави червени следи по бузата му. Остана неподвижен, впил пръсти в рамото й.

— Бих предпочел един малко по-учтив отговор — каза той хапливо.

Никол се освободи от ръката му.

— Лицемер! Жалък и долен лицемер! Как можете да ми предложите такова нещо?!

— Какво нещо? Просто ви предлагам женитба, вярвам, че през последните седмици ви демонстрирах достатъчно уважение, дявол да го вземе! В края на краищата вие сте моя съпруга!

— Уважение?! Вие знаете ли какво означава тази дума изобщо? Добре, предоставихте ми отделна стая, но знаете ли защо го направихте всъщност? Защото ме уважавате, или защото така ще можете да заявите на вашата скъпа Бианка, че не сте имали нищо с мене?

Изражението на лицето му бе достатъчно красноречив отговор.

— Погледнете ме! — изкрещя Никол. От правилното й английско произношение не бе останал и помен. — Аз съм Никол Куртален! Човешко същество, с чувства и с мечти! Аз съм нещо повече от случай, при който един човек е бил сбъркан с друг! Аз съм нещо повече от факта, че не съм «вашата» Бианка. Казвате, че ми правите предложение за женитба. Но погледнете, какво ми предлагате всъщност! Сега аз съм, господарката на плантацията, която всички наричат «госпожа Армстронг». Но моето бъдеще виси на косъм! Ако Бианка приеме вашето предложение, аз трябва да изчезна! А ако отхвърли предложението ви, ще се задоволите с някакъв заместител. Не, няма да стане! Не съм второ качество! Аз бях просто случаен човек, на случайно място! Дори нямах право на избор.

Никол дишаше тежко.

— Смятали сте, че ще остана и ще приема да бъда гувернантка на близнаците, ако Бианка дойде в Америка?

— И какво толкова лошо има в това?

Тя се задушаваше от ярост, не можеше да говори. Само сгъна назад крака си и го ритна силно. Пръстите на крака й я заболяха по-силно, отколкото неговият пищял, защитен от дебелата кожа на ботуша. Но сега вече й беше все едно. Удостои го с няколко френски ругатни, обърна се и тръгна към пътеката.

Клейтън отново я хвана за рамото. Сега вече и той беше побеснял.

— Не мога да ви разбера! Дявол да го вземе, ако поискам мога да си избера съпруга измежду половината жени в областта! Но аз вас помолих. Какво ненормално има в това?

— Трябва да се чувствам поласкана, така ли? Поласкана, че на едно клето малко същество като мене е оказана честта да му се разреши да остане при вас! Да не би да си въобразявате, че съм готова цял живот да бъда обект на вашето благодеяние? Може това да ви изненадва, господин Армстронг, но аз бих желала да имам в живота си малко любов! Искам мъж, който да ме обича така, както вие обичате Бианка. Не желая брак за удобство! Искам брак по любов. Ето ви отговора, който желаехте. Бих предпочела да гладувам с човек, когото обичам, отколкото да живея с вас в богатската ви къща и да мисля всеки ден за това как се късате от мъка по несбъдната си любов.

Клейтън я изгледа с толкова странен поглед, че тя не можа да разбере какво става зад свъсеното му чело. Като че ли чак сега, за първи път я виждаше ясно, без никаква заблуда.

— Можете да си мислите каквото искате за мен, но нямах намерение да ви обидя — каза Клей тихо. — Вие сте невероятна жена! Вие превърнахте една непоносима ситуация в истински благослов за всички, които ви заобикалят, не само за себе си. Всички ние, и най-много аз, направо злоупотребявахме с вас. Трябваше да ми кажете по-рано, че се чувствате нещастна тук.

— Тук; аз не съм… — започна тя, но не можа да довърши изречението, сълзите я задавиха. Малко оставаше да сплете ръце около врата му и да заяви, че остава при него, все едно при какви условия.

— Трябва да се връщаме вкъщи, не мислите ли? Дайте ми малко време да размисля. Може да измисля нещо, което да е най-подходящо за вас.

Тя тръгна като замаяна надолу по пътеката.

Седма глава

Клейтън се раздели с нея пред конюшните. Никол сама не разбра как успя да се добере до вкъщи. Стараеше се да върви с вдигната глава, вперила очи в една точка — вратата на къщата.

Като насън затвори вратата на спалнята си и сълзите бликнаха от очите й. През годините, когато трябваше да се крие от преследвачите си, се бе научила да плаче, без да издаде звук дори. Тя се хвърли на леглото и риданията разтърсиха тялото й.

Всичко, всичко което каза, беше погрешно! А сега той говори за «най-подходящо» решение!.. Ще я отпрати, и то много скоро! И толкоз! А ако дойде Бианка, би ли могла Никол да понесе мисълта, че той я докосва, че я целува?! Къде ще се дене нощем, когато Бианка и Клей се приберат в стаята си?

И Джени, и Маги се изредиха да чукат на вратата и да питат да не е болна. Никол се спасяваше с отговора, че се е простудила и не иска да зарази някого. От плач така беше подпухнала, че гласът й наистина звучеше, сякаш има хрема. По-късно следобед тя чу дори близнаците да се суетят и да си шепнат пред вратата й, но не посмяха да се обадят.

Най-сетне Никол вдигна глава и реши, че прекалява със самосъжаленията. Изми лицето си и се разсъблече. В коридора се чуха стъпките на Клей и тя затаи дъх. Няма сили да застане сега пред него! Знае си, че той ще прочете всичко в очите й…

По-късно. По-късно може да го помоли да й позволи да остане близо до него… Да му лъска обувките, ако не й намери друга работа…

Тя свали ризата си и облече нощницата с дантелата, същата, която Клей толкова бе харесал. Нямаше представа колко е часът, но чувстваше, че няма сили, искаше да си легне. Навън започваше буря. Никол долови първия далечен тътен на гръмотевицата и затвори очи. Не сега! Няма да мисли сега за дядо си! Не точно сега…

Пред нея оживя отново споменът за онази ужасна нощ. Дъждът плющеше по прозорците на воденицата, светкавиците осветяваха всичко като ден, по-ясно от ден… Именно светкавицата освети лицето на дядо й, опряно на прозореца.

Никол изпищя и седна в леглото, стиснала с ръце ушите си. Не чу как вратата се отвори и Клей пристъпи до леглото й.

— Спокойно! Няма страшно! Успокой се! Ти си на сигурно място… — говореше той, взе я в прегръдките си.

Държеше я като дете и тя скри лице в голото му рамо. Той я залюля в ръцете си, погали косата й.

— Разкажи ми! Хайде! Какво сънува? Кажи…

Тя клатеше глава, вкопчена отчаяно в рамото му. Беше се разбудила напълно, но знаеше, че този сън никога няма да изчезне. Ще я спохожда винаги, цял живот. Навън отново блесна светкавица. Никол цялата се сви и се притисна още по-силно към Клей.

— Мисля, че е време да поговорим най-сетне! — каза той. Вдигна я от леглото, зави раменете й с меката покривка и я отнесе в спалнята си. Настани я в едно кресло и побърза да й налее малко подсладено шери. Знаеше, че от пикника им досега тя нищичко не е хапнала и се надяваше, че от алкохола веднага ще я отпусне.

Забеляза, че тя се поотпусна, взе празната чаша от ръката й, напълни я отново и я постави на масичката до креслото й. Той също си наля шери. След това вдигна Никол от креслото, седна на мястото й и я сложи на скута си, като отново я зави със завивката. Навън бурята вилнееше с пълна сила, чувстваха се като двама корабокрушенци, добрали се до спасителен остров.

— Защо напуснахте Франция? Какво се случи в мелницата?

Тя скри лице в рамото му и само поклати глава.

— Недейте! — прошепна глухо тя.

— Добре. Разкажи ми тогава за по-добрите времена! Винаги ли си живяла с дядо си?

Шерито я стопли, отпусна я. Никол се усмихна унесено.

— Къщата беше много красива… Къщата на моя дядо. А после стана на баща ми… Но все едно, за всички ни имаше достатъчно място. Цялата беше в бяло и розово… къщата. А в моята спалня имаше ангелчета на тавана. Ангели… Падаха от един голям облак. Щом се събудех, разтварях ръце, за да ги хвана.

— И ти живееше там с родителите си?

— Дядо живееше в източното крило, аз и родителите ми бяхме в главната сграда. А в западното крило не живееше никой, то трябваше да бъде свободно за краля…

— Естествено — каза Клей. — И какво стана с твоите родители?

Никол мълчеше. По страните й се стичаха сълзи. Клей поднесе чашата до устните й и я накара да отпие още малко шери.

— Разкажи ми! Хайде! — подкани я той.

— Дядо се върна от двореца и разказа, че в Париж хората не се чувствали сигурни. Татко каза, че е най-добре да идем в Англия, докато простолюдието се успокои. Но дядо… той каза… Той каза, че нашето семейство е живяло векове в този замък и никъде няма да върви. Защото никой няма да се осмели да посегне на един Куртален… Така беше. Ние му повярвахме. Дядо ми беше толкова голям, толкова силен!.. Дядо ми… Само като чуеш гласа му и вече престава да те е страх. — Никол млъкна.

— А родителите ти?

— Те бяха отишли да гостуват у приятели. Щяха да си дойдат чак късно вечерта. Не знаех, че са си дошли по-рано, нещо роклята на майка ми се разпрала… На майка ми… — Никол се разрида горчиво.