Слънцето се бе издигнало високо, когато Никол погледна към реката и видя нещо твърде познато: воденично колело! Тя се загледа между дърветата и съзря постройката от камък зад колелото. Стана й мило. Революцията бе взривила техния луксозен безметежен живот и ги бе запокитила, нея и дядо й, да търсят убежище сякаш вдън земя!.. Обличаха се като воденичаря и неговата жена, работеха усилено, също както собственика на воденицата. Два пъти седмично Никол жулеше пода в кухнята, научи се да помага в мелницата, докато мъжете разнасяха готовото брашно.

Тя се усмихна и кимна с глава към мелницата:

— За жито ли е?

— Да — отвърна Клей безразлично.

— На кого е? Защо не работи? Може ли да я видим?

Клей я погледна изненадан:

— Как да отговоря на въпросите ви? В същата последователност или… Първо, моя е. Второ, не работи. Не съм наел още човек да върти работата и си меля житото в мелницата на Бейкъс. И трето: да, можем да я разгледаме. Малко по-нагоре има и къща. Дори се вижда между дърветата. Искате ли да минем на другия бряг?

— О, с удоволствие!

До брега бе вързана малка гребна лодка, Клей хвърли на дъното торбите, помогна на Никол да се качи и я прекара през реката. Той поизостана, наблюдавайки как тя забързано мина по обраслата с бурени пътечка и заоглежда воденицата отвън.

— Изглежда в добро състояние. Може ли да видя и воденичните камъни?

Клейтън намери под един камък ключа от двукрилата врата. Беше му интересно с какво съсредоточено лице Никол оглежда улеите в камъка, как говори нещо за заточване и изравняване. Като приключи с инспекцията си, тя отново го обсипа с въпроси, и Клей вдигна ръце да се брани.

— Може би ще изясним всичко по-бързо, ако ме оставите да ви разкажа цялата история — пресече я той. — Докато беше жив брат ми, можехме да си позволим да се занимаваме и с воденицата. Но сега трябва да правя всичко сам и нямам време да мисля и за това. Старият мелничар умря миналата година и още не съм потърсил друг.

— Да, но какво правите с житото си? Споменахте, че Бейкъс имат мелница.

— Да, съвсем малка. По-лесно ми е да пращам там житото си, отколкото да се нагърбя и с мелницата.

— Ами другите фермери? Убедена съм, че хора като Джениния баща, например, имат нужда от брашно. И те ли ходят при Бейкъс? Близо ли е тяхната мелница?

Клей поклати глава, хвана я за ръка и я изведе нетърпеливо навън.

— Мисля първо да хапнем и чак след това ще отговоря на въпросите ви. Горе на хълма има едно чудесно местенце.

Разопаковаха приготвената храна — пържен бекон, консервирани миди и пай с праскови. Сега вече Клей започна да я бомбардира с въпроси. Какво е работела във Франция? Защо се интересува толкова много от мелницата? Какво разбира от тази работа?…

Никол чувстваше осезателно близостта му, изтръпнала от мисълта, че са сам-сами в тази тиха, усамотена горичка.

— Дядо ми… Аз и дядо ми работихме известно време в една мелница. Научих много работи от собственика.

— Дядо ви? — попита той, излегна се на земята и подпря глава на ръцете си. — Толкова време живеем под един покрив, а зная толкова малко за вас! Винаги ли сте живели с дядо си?

Никол загледа съсредоточено ръцете в скута си и не отговори. Не искаше да говори за семейството си.

— Не дълго — каза тя и отново погледна долу към воденицата. — Не сте ли мислили да продадете мелницата?

— Не, не съм. Вашите родители… и те ли бяха мелничари?

Трябваше й малко време, за да осъзнае какво казва той. Представата за елегантната й майка, с нейната изящна напудрена фризура, с трите малки бенки в ъгълчето на окото, с разкошната рокля от тежък брокат, как работи в някаква мелница, я накара да се разсмее. Майка й! Та тя надали знаеше откъде идва хлябът…

— Какво толкова смешно казах?

— Нищо. Просто си представих как майка ми работи на воденица. Май споменахте, че имало и къща наблизо? Не можем ли да видим и нея?

Тя събра набързо паниците и приборите и Клей я заведе до къщата. Цялата беше дървена. Обикновена къща, с едно-единствено помещение долу и тавански етаж над него — проста и старомодна, но построена солидно.

— Хайде да се върнем на другия бряг. Има едно нещо, което искам да обсъдя с вас, и едно място, което искам да ви покажа.

Клей загреба по реката, но не я прекоси в права линия, а я насочи най-напред нагоре по течението, край засадените поля. Спря на едно място край брега, където гъсталакът изглеждаше непроходим. Водата клокочеше около дългите клони на една повалена върба.

Клей скочи от лодката и я привърза към някакъв кол, скрит всред храстите. Подаде й ръка, помогна й да стъпи до него на пясъчната ивица, широка не повече от тридесетина сантиметра. След това с тайнствено изражение разгърна клоните на вековен миртов храст и пред тях се разкри широка пътека.

— След вас, мадам! — каза Клей и я остави да върви пред него. Клоните на миртата се затвориха като врата след тях и отново скриха просеката.

Пътеката свършваше на малка, обрасла с трева поляна, оградена като със стена от дървета и храсти. Като че ли влизаш в зала без покрив. Навсякъде имаше пъстроцветни туфи от нацъфтели храсти — като разпалени огнища. Никол разпозна някои многогодишни видове, въпреки че цветовете тънеха всред тревата и сякаш воюва ха с нея, за да покажат своята пищност, гордост и красота.

— Великолепно е! — възкликна Никол, нагазила до глезени в тревата. — Но това е направено от някого! Не е диво!

Клей се отпусна на тревата и облегна гръб на един камък, поставен като че ли за негово удобство.

— Ние си го направихме като деца. Колко много труд хвърлихме! Идвахме тук всяка свободна минутка, това си беше нашето място.

— Скривалище, така ли? Човек може да дойде само на няколко метра оттук и изобщо да не ви забележи. Храстите са толкова гъсти!

— Майка ми смяташе, че кучетата й крадат разсада от чантата. Отиде до съседите, тръгне си от тях с пет фиданки, а като пристигне не вкъщи, останали три или четири. Все се питам дали не се е досещала за всичко това, за нас…

— Под «нас» разбирате вас и брат ви, така ли?

— Да — отвърна той тихо.

— Доста се съмнявам само двамата да сте засадили всичко това — усмихна се Никол закачливо. — Не мога да си представя как две момчета ще се изложат на риска да ги хванат крадейки грудки от ириси. Да не би да е замесено и някое младо момиче?

Лицето на Клейтън се вкамени. Мълча дълго, преди да отговори.

— Всъщност цветята посади Елизабет.

По тона му Никол разбра, че тази Елизабет сигурно е означавала много за него, въпреки че не можеше да каже точно с какво чувство изрече името й.

— Джеймс и Бет… — каза тя тихичко и седна до него. — Тяхната смърт ли е причина да сте толкова тъжен? Затова ли толкова рядко се смеете?

Той се извърна към нея с лице, потъмняло от гняв и болка:

— Вие не поискахте да ми се доверите, не бива да искате това и от мене!

Никол се изплаши. Беше си въобразявала, че е избегнала умело въпросите му за нейното семейство, но той бе достатъчно чувствителен, за да усети, че тя крие нещо от него. И така, както за нея миналото беше все още незараснала рана, която не бива да се докосва, така и той не желаеше да говори за своята.

— Простете ми — прошепна тя. — Не исках да ви нараня с въпросите си.

Останаха един до друг, потънали в мълчание. Най-после Никол не се стърпя:

— Казахте, че искате да обсъдим нещо?

Клей се изтегна на тревата, облекчен, че може да насочи мислите за починалите си близки към по-приятна тема.

— Аз размислих за Бианка — каза той и очите му като че станаха по-тъмни. — Когато взех решение да я отвлека, написах писмо и до баща й, което трябваше да му бъде предадено седмица, след като пощенският кораб е вече в открито море. Не исках човекът да се тревожи, но и не исках да му оставя и най-малката възможност да попречи на нашия брак… Затова и уредих бракосъчетанието да се извърши по моряшките канони… Е, не се получи така, както си го представях…

Никол го слушаше с нежелание. Не бе предполагала, че неговите думи могат да й причинят такава болка. И за да притъпи ужилването им, тя отново насочи мислите си към мелницата. Ще може да се справи с нея. Или пък може да си намери някаква друга работа в Америка… Не, най-добре ще е да разработи мелницата и да живее там, така ще е по-близо до Клей.

— Нали помните фрегатата на пристанището, когато корабчето ви пристигна? По тази фрегата изпратих писмо на Бианка, исках да й обясня всичко. Съобщавах й, че съм бил венчан по грешка с друго лице, но че този брак моментално ще бъде анулиран. Разбира се, аз й написах всичко това, преди да дойде отговора на съдията…

— Разбира се — повтори като глухо ехо Никол.

— Изпратих й пари за пътуването до Америка. Молех я да ми прости и да дойде в Америка… — Клей скочи на крака и започна да се разхожда напред-назад по поляната. — Да пукна, ако зная защо го направих! Не можех да отида аз в Англия, след като цялата плантация ми е на главата. Бях й писал преди това много писма, молил я бях да дойде, но тя все намираше някакви оправдания. Първо баща й беше много болен, след това се страхуваше да го остави сам… От писмата й разбрах, че тя всъщност се боеше да напусне Англия. Понякога англичаните имат странни представи за американците.

Клей погледна Никол, като че очакваше някакъв отговор от нея, но тя мълчеше.

И той закрачи още по-нервно.

— Ето какво. Ще мине доста време, докато тя получи писмото ми. След това ще трябват още месеци, докато разбера дали тя приема предложението ми или не… и се появихте вие… Клей я изгледа с пълни с надежда очи, но Никол продължаваше да мълчи. — Не зная какво изпитвате към мене. Отначало мислех, че моята компания ви е приятна, но от известно време насам… Аз просто нищо не зная за вас. Но през последните седмици започнах да изпитвам огромно уважение към вас. Къщата ми отново заприлича на дом, близнаците ви обичат, и прислугата, и помощниците ми ви се подчиняват… А имате и отлични маниери, бихте могли да се справяте с редица обществени задължения. Колко хубаво ще е отново да можем да посрещаме гости…