Джуд Деверо - Никол

Докато Никол се преобличаше за вечеря, Маги продължаваше да трупа подноси върху голямата махагонова маса. Какво ли не донесе! Супа от раци, печени гълъби с люта оризова плънка, омари, пушена млада есетра, задушени зеленчуци, ябълково вино, френско вино… Никол се смая от това изобилие, но за Клейтън сякаш беше напълно в реда на нещата. Почти всичко, което поднесоха, идваше от собствената му земя или поне бе уловено на нея.

Точно сядаха на масата, външната врата се отвори с гръм и трясък и се разнесоха възбудени гласчета:

— Чичо Клей! Чичо Клей!

К лей хвърли салфетката на масата и с две крачки се озова до вратата на трапезарията. Никол го гледаше смаяна. Лицето му, което винаги бе толкова строго, се промени мигновено при звука на тези гласове. Не че се усмихваше — Никол не го беше чула да се смее, но не беше виждала у него и такова меко изражение на лицето. Той изведнъж се отпусна на коляно, разперил ръце към две дечица, които буквално кацнаха на гърдите му и метнаха ръчички около врата му. Клей се изправи, все още притиснал децата към себе си.

— Послушни ли бяхте? Добре ли прекарахте?

— О, да, чичо Клей! — Момиченцето бе вдигнало с обожание очи към него. — Мис Елън ми позволи да пояздя коня й. Кога ще ми купиш кон?

— Когато тези крачета станат достатъчно дълги, за да стигнат до стремето. — Клей се обърна към момченцето. Е, Алекс, мис Елън позволи ли и на теб да се качиш на коня?

Алекс сви рамене, като че за него това са съвсем маловажни неща.

— Роджър ме научи да стрелям с лък и истински стрели.

— Наистина ли? Той може да направи специален лък за тебе. — А ти, Манди? Искаш ли и ти лък и стрели? Истински?

Но Манди вече не чуваше чичо си. Тя бе вперила очи в Никол, а след това се наведе и «пошушна» така ясно, че би могло да се чуе чак до другия край на трапезарията:

— Коя е тя?

Клей се обърна с двете деца на ръце, и сега Никол можа да ги види по-добре. Близнаци явно, на около шест-седем години, с руси къдрици и раздалечени сини очи.

— Това е госпожица Никол — каза Клей, докато децата продължаваха да я гледат любопитно.

— Хубава е — заключи Манди, а Алекс потвърди думите й с тържествено кимване на глава.

Усмихната, Никол подхвана полите си и направи лек реверанс.

— Безкрайно ви благодаря, госпожице, господине!

Клей пусна близнаците и Алекс веднага се представи.

— Аз съм Александър Клейтън Армстронг — каза той вежливо, притиснал едната ръчичка към корема си, а другата прибрал зад гърба. Той се поклони и я погледна с искрящи очи. — Бих ви подал ръка, но това е… Как беше?

— Нередно — подсказа му Клей.

— Да — издекламира малкият — един джентълмен трябва да изчака дамата първа да подаде ръка.

— За мен е чест — каза Никол сериозно и протегна ръка, за да се ръкува с Алекс.

Манди поизбута леко брат си.

— Аз съм Аманда Елизабет Армстронг — каза тя и подгъна краче за реверанс.

— Охо, виждам, че вече сте тук!

Четиримата се обърнаха и видяха висока тъмнокоса жена, към четиридесетте, невероятно едра, с огромен бюст и святкащи черни очи.

— Можехте да почакате да се облека — продължи тя все още към децата. — Ами ако се бях изгубила без вас? — Тя се засмя и протегна ръка към Клей. — Не знаех, че имаш гости! — Бързо пристъпи към Никол, за да се представи — Аз съм Елън Бейкъс. Съседи сме. Живеем на пет мили надолу по реката… Близнаците ни бяха на гости за няколко дни.

— Никол Куртален… — Никол се поколеба и неволно се обърна назад към Клей.

— Армстронг — допълни бързо той. — Никол е моята съпруга.

Елън изненадано замълча, държейки все още ръката на Никол.

След това нададе радостен вик и притисна Никол към гърдите си.

— Толкова се радвам за вас! Не бихте могли да намерите по-добър мъж, разбира се, ако не решите да вземете моя! — Тя пусна Никол и се хвърли да прегръща Клей. — И да не ни кажеш нито дума! Такъв празник! За цялата област би било страхотно тържество! А и за тази къща, тук не са влизали хора, откакто Джеймс и Бет…

Никол изтръпна заради Клей. Външно той не реагира, но тя усети как цялото му тяло се напрегна. Навън се чу изсвирване на сирена.

— Това е Хорас! — Елън отново се обърна към Никол. — Сега ще вървя, че ме чака в лодката. Но трябва да се видим! Имам да ви разказвам толкова неща! Клейтън има цял списък недостатъци, в това число и недружелюбния му нрав, но съм убедена, че сега вече всичко ще се промени! — Тя се озърна неволно. — Бет би се радвала да види отново тази къща събудена за живот. Е, хайде, дечица! Дайте по една целувка на леля Елън!

Звукът на сирената се разнесе повторно и Елън хукна към вратата, прекоси моравата и изчезна по пътечката към кея.

След нея в салона стана изведнъж невероятно тихо. Никол погледна останалите трима, които продължаваха да гледат към вратата, където само до преди малко бе стояла огромната им приятелка.

— Елате! — протегна тя ръка на близнаците. — Може да не съм Елън, но мисля, че и аз бих могла да направя нещичко за вас. Яли ли сте някога сладолед?

Децата хванаха плахо ръцете й и тръгнаха с нея към масата. Никол изтича до ледника и след няколко минути се върна с две изпотени глинени гърнета, които бе хванала с кърпа, за да предпази ръцете си от леда. Тя насипа сладолед в чашките им и още след първата лъжичка децата я гледаха вече с благоговение.

— Мисля, че ги пленихте завинаги — каза Клей и посегна към своя сладолед, който за възрастните Никол бе гарнирала с пияни вишни.

Часове по-късно, когато близнаците отдавна си бяха легнали, Никол се сети, че тя и Клей не са хапнали нищо за вечеря. Слезе по стълбите и завари Клей в хола с поднос в ръце.

— Лично аз бих хапнал нещо. Ще благоволите ли да разделите с мен скромната ми вечеря?

Отидоха в библиотеката, а набързо приготвената храна се услади страшно на Никол, въпреки че бе уморена. Клей си бе направил сандвичи с пушени миди, дижонска горчица и бял хляб.

— Тези дечица… — попита Никол между два залъка. — Кои са?

— Децата на брат ми.

— Децата на Джеймс и на Бет, за които спомена мисис Бейкъс?

— Да. — Този кратък отговор бе едва ли не нелюбезен.

— Ще ми разкажете ли за тях?

— На седем години са. Имената им вече чухте.

— Не, имам предвид за брат ви и за снаха ви. Спомням си, Бианка спомена, че били загинали, докато вие сте бил в Англия.

Клей седеше в едно от червените кожени кресла, вдигнал краката си на ръба на писалището. Отпи голяма глътка бира. Никол имаше чувството, че се бори със самия себе си.

— Лодката на брат ми се преобърнала. И двамата се удавили.

Никол отлично знаеше какво значи да загубиш близки хора.

— Разбирам ви — каза тя тихо.

Клей рязко стана и за малко не преобърна креслото.

— Не можете да го разберете. Никой не може! — И той излезе от библиотеката.

Никол остана като зашеметена от острата му реакция. Спомни си какво бе разказвала Бианка. Как Клей изобщо не изглеждал съкрушен от смъртта на брат си, как веднага се хвърлил да се годява, сякаш нищо не се е случило… Но Никол бе видяла с очите си как реагира той само при споменаване имената на двамата си близки.

Тя стана и започна да прибира празните чинии, но после се отказа. Денят бе дълъг и напрегнат, чувстваше се ужасно изморена. Излезе от прашната библиотека и се прибра в стаята, която Клей й бе предоставил. Трябваха й само няколко секунди, за да смъкне роклята и да скочи в леглото. Още не сложила глава на възглавницата, тя вече спеше.