Той се наведе над нея и прибра косите от лицето й.

— По-скоро аз би трябвало да ви се извиня, защото станах причина да избягате. Сега заспивайте, утре ще говорим.

Но Никол не пускаше ръката му.

— Неприятно ли ви беше като ме целувахте? Дали защото устата ми е като сложена обратно?

В стаята вече светлееше. Сигурно на изток се развиделяваше. Косата й бе разпиляна по възглавницата. Спомените му за целувките на кораба бяха всичко друго, но не и неприятни. Той се наведе, искаше да я целуне съвсем леко, но устните й бяха твърде примамливи, за да може да спре навреме. Никол преметна ръце около врата му и го притегли към себе си.

Клей едва не изгуби контрол. С последни сили успя да се откъсне от прегръдката й и напъха енергично ръцете й под завивката. Никол се засмя със затворени очи и каза замечтано:

— Не, вие не смятате, че съм грозна.

Клейтън Армстронг напусна стаята и затръшна вратата зад себе си, като че го гонеше някой. Докато крачеше надолу по стълбата към стаята си, реши че е безсмислено да се мъчи да заспи. Онова, което му трябва сега, е една студена баня в реката, а след това един дълъг и уморителен ден. Така че тръгна в обратна посока, излезе и се отправи към конюшните.

Никол се събуди късно и първото й усещане бе за много светлина и слънце. Второто усещане бе за някаква тъпа болка в главата й. Тя бавно седна в леглото, притисна с ръце челото си. Завивката се смъкна надолу и тя бързо я придърпа чак до брадичката си. Не бе свикнала да спи гола. Надзърна над таблата на леглото и видя дрехите си, хвърлени безредно на пода.

Опита се да си спомни… Клейтън Армстронг прогони кучетата с камъни и я качи на коня… Добре си спомняше как яздиха след това… Да, къщата. Друго не помнеше.

Тя се огледа и реши, че тази спалня трябва да е в Ейръндел хол. Красива стая, голяма и светла. Подът бе от дъбови дъски, таванът и стените бяха бели. Три прозореца и две врати — прости и елегантни. На едната стена имаше камина, а срещу нея — широка кушетка. Балдахинът над леглото й, поддържан от четири вити колони, завесите и тапицерията на кушетката бяха от един и същи плат — бял лен на сини шарки. Пред камината имаше дълбоко синьо кресло, един бял стол в стил Чипъндейл бе поставен близо до прозореца, пред празна рамка за бродерия. До леглото, откъм краката, имаше още един стол и височка трикрака масичка за чай. Малък шкаф и писалище от орехово дърво, инкрустирано с бял явор, допълваха мебелировката.

Никол се протегна. Болката в главата й започваше да намалява. Отметна завивката и отиде до шкафа. В него бяха накачени дрехите, които шиха с Джени на кораба. Усмихна се и се почувства така, като че тази красива стая е била предназначена именно за нея.

Облече тънка памучна риза и елече, цялото избродирано по края на дребни розови пъпки. Отгоре сложи рокля от индийски муселин, набрана на талията с лента от кадифе. Дълбоко изрязаното деколте бе покрито с прозрачна батиста. Никол бързо среса косите си назад, леките къдрици обкръжиха личицето й като рамка. Тя провря в косата си зеленикава панделка, която подхождаше на роклята.

Запъти се към вратата, но се спря, стъписана от гледката, която се откриваше от двата южни прозореца към градината и реката. Очакваше да види морава, както в английските градини, но навън се простираше цяло селище.

Вляво се виждаха шест постройки, едната от тях, свързана с извит коридор с главната сграда. Над две от постройките се виеше дим. От дясната страна също имаше няколко къщи, първата от тях, също свързана с господарската къща. Постройките се гушеха под огромни орехови дървета.

Точно под прозорците се простираше красива градина. Алеите бяха оградени с висок плет от английски бук. В центъра, откъдето се разклоняваха алеите, имаше басейн от керамични плочки, а малко по-нататък вдясно се виждаше малък павилион, скрит под две магнолии. Имаше дълга цветна леха и друга, със зеленчуци и разни трепи, явно за подправки.

Отвъд градината теренът се спускаше стръмно надолу — нивите се виждаха ясно и оттук — жито, памук и… Дали не е тютюн това? Чак в далечината блестеше реката.

Никол пое дълбоко сладкия мирис на лято; ароматът на стотиците различни растения премахна като по чудо главоболието й. Изгаряше от нетърпение да види всичко това отблизо.

— Никол! — провикна се някой отдолу. Беше Джени. — Ела да хапнеш нещичко!

Чак когато се спусна по стълбите, Никол усети колко е гладна. В хола бяха накачени цяла редица портрети, имаше няколко кресла и две малки маси. На каквото и да спре погледа си, виждаше само красота. Витата стълба, цялата в дърворезба, водеше в огромно помещение. Никол тъкмо се чудеше накъде трябва да върви, когато се появи Джени.

— Добре ли спа? Къде те намери Клей? Защо хукна така? — Въпросите се сипеха без отговор. — Клей не искаше да ми каже какво е наговорил, но мога да си представя, сигурно е бил ужасен! Нещо ми се виждаш изтъняла?…

Засмяна до уши, Никол вдигна ръце, като да се предпази от всичките тези приказки.

— Умирам от глад! Ако ми покажеш къде мога да намеря нещо за ядене, ще ти разкажа всичко за награда.

Никол последва Джени към градинската врата, която извеждаше на осмоъгълна веранда. Оттам тръгваха стълби в три различни посоки. Десните — така обясни Джени — водели към кантората на Клей и към конюшните, по средната се отивало в градината. Но сега Джени избра лявото стълбище, за да отидат към домакинските постройки.

Посрещна ги готвачката Маги, снажна особа с червеникава коса. Джени обясни, че по-рано Маги била робиня от полето, но след като Клей освободил всичките си роби, останала по своя воля в къщата.

— Как е кракът ви днес? — Маги намигна весело. — Няма как да не е добре след толкоз нежни грижи тази нощ.

Никол погледна готвачката объркано и понечи да попита какво има предвид, когато се намеси Джени.

— Стига, Маги!

Двете жени размениха многозначителни погледи. Джени бутна Никол да седне на един стол и напълни чинията й с връх — яйца, шунка, банички, боровинков пай, печени ябълки и току-що опечени бисквити. Никол не би могла да изяде и половината. Тя започна да се извинява, че толкова много храна само ще се хвърли, но Маги просто се засмя — когато имаш да храниш шестдесет гърла по три пъти на ден, нищо не се хвърля.

След закуската Джени разведе Никол из депандансите — така наричаха тук пристройките в една плантация. Срещу кухнята бе млекарницата, а в непосредствена близост имаше дълга постройка, в която бе тъкачницата — хората вече седяха пред трите стана. След това идваше пералнята — огромни чебури и бурета със сапун до тях. На горните етажи бяха настанени работниците — хаитяни, бели работници от селото и пришълци. Пивоварната и помещенията за опушване на месото също се намираха близо до кухнята.

По същата тясна пътечка отидоха до зеленчуковата градина. Един мъж и три дечица плевяха усърдно лехите. На всички Джени представи Никол като госпожа Армстронг. На два пъти Никол се опита да възрази и да обясни, че е само гостенка в плантацията, и то за кратко. Джени обаче бе вирнала нос, направи се, че изобщо не я чува. Само промърмори нещо за това, че Клейтън е достатъчно умен и тя все пак хранела надежда…

Оттатък градината, която ще е най-добре Никол сама да си разгледа — така каза Джени — се намирала кантората на Клей, голяма тухлена постройка в сянката на платаните. Джени не предложи да покаже и тази сграда, но се усмихна хитро, когато видя как Никол щеше да си изкълчи врата, надзъртайки през прозорците.

Покрай кантората, под редица от кедрови дървета, се нижеха още постройки — ледарник, хамбари, къщата на градинаря, работилницата за дъбене на кожи, дърводелната и ковачницата.

Когато бяха вече на самия ръб на склона, над ширналите се памучни полета, Никол не издържа. Тя се хвана с две ръце за главата и ахна на глас:

— Като едно голямо село!

Джени се усмихна самодоволно.

— Точно така си е! За нас главният път си остава реката. — Тя посочи в далечината. — Клейтън достави една голяма шалупа, като същински кораб е, може да има цели двадесет стъпки дължина. На север оттук има градове, също както в Англия, но по реката всеки плантатор си е сам господар! А още не си видяла всичко. Видя млекарницата, имаме си и гълъбарник, и птичарник. Половината от хората са по полето, стотина и повече души. Ето го там и Клей! — Джени посочи към един ездач с голяма сламена шапка, яхнал едър черен кон. — От зори е навън…

Джени хвърли кос поглед към Никол — негласна подкана да разкаже малко повече за събитията през изтеклата нощ. И да искаше, Никол не можеше да удовлетвори любопитството й, защото сама не си спомняше нищичко.

— Каква е твоята работа в плантацията?

— Грижа се преди всичко за тъкачницата. Маги държи кухнята и килерите, аз отговарям за бояджийницата, тъкачницата и за предачите. Колко плат трябва само! И какви ли не покривки, завивки, платно и сукно за дрехи на работниците, та дори и плат за цедене на сиренето.

Никол се обърна назад към господарската къща. Красотата на тази постройка се криеше в нейните изчистени, класически линии. Не беше много голяма, не повече от двадесетина метра дълга, на два стажа, но многобройните прозорци и врати я правеха да изглежда стройна и елегантна. Чистата архитектурна линия се нарушаваше само от онази малка осмоъгълна веранда.

— Искаш ли да поразгледаш още малко? — попита Джени.

— О, да! Къщата! Всъщност тази сутрин видях само една стая. Навсякъде ли е така разкошно наредено?

Майката на Клей поръча всичко специално за къщата. Разбира се, беше отдавна, преди войната още. — Джени зави по една тясна алея между живия плет. — Но по-добре е да ти го кажа отсега: през последните години Клей доста занемари къщата. Отвън я поддържа в отличен вид, но твърди, че не можел да отдели повече хора за домашна работа. На него му е все едно какво яде и в какво спи. Половината от времето си прекарва на полето, понякога остава и да нощува там под някое дърво, вместо да се прибере вкъщи.