— Да не си посмяла да омажеш с червило кожените седалки на Флойд — предупреждавам я аз.

Шарлът се изхилва.

— Не мога да повярвам, че си кръстила колата си Флойд.

Не й обръщам никакво внимание. Да кажа, че обожавам колата си, ще бъде омаловажаване. Баща ми я купи от Ибей преди две години и аз му помогнах да я реставрира до някогашния й блясък — изчукахме вдлъбнатините по бронята, подменихме ръждясалата решетка с чисто нов блестящ хром, претапицирахме предните и задните седалки с мека кожа и монтирахме нов двигател, който мърка като укротена пума. Не ми пука, че няма разни модерни екстри като адаптор за айпод или асистент за успоредно паркиране — тази кола е уникална, елегантна, изпреварила времето си — точно като мен.

Минаваме покрай Старбъкс, търговския център с изложбените галерии, обожаван от всички пенсионери и червените кортове, на които взех първия си урок по тенис, когато бях на четири години. Луната има същия кехлибарен цвят като очите на койота, който миналата година си беше заврял главата под дъските на оградата на задния двор. Отиваме на студентско парти в Аризонския университет, което обещава да е убиец. Това, че ходя с Гарет, не означава, че не мога да зяпам разни готини колежанчета от време на време.

Мадлин спира на станция, по която въртят „Калифорнийски мацки“ на Кейти Пери. Габи писва и започва да припява.

— Уф, писна ми от тази песен — проплаквам аз, протягам се и намалявам музиката докрай. Обикновено нямам нищо против пеенето, но тази вечер нещо ми е адски неприятно. Две неща, ако трябва да съм по-точна.

Лили се намусва.

— Но, Сътън, миналата седмица каза, че Кейти е жестока!

Аз свивам рамене.

— Кейти вече остаря.

— Тя пише най-хубавите песни! — проплаква Габи, разтърсва меднорусите си коси и нацупва издутите си устнички.

Аз отмествам поглед от пътя и ги поглеждам.

— Да не си мислите, че Кейти сама си пише песните? Пише й ги някой дебел чичко продуцент на средна възраст.

Лили изглежда ужасена.

— Наистина ли?

Само да можех да спра и да ги стоваря на пътя. Толкова ми е писнало от престорените глупости на Туитър Ди и Туитър Дум. Миналата година бяхме заедно в часовете по тригонометрия и двете въобще не са толкова глупави, на каквито се правят. Момчетата може и да си падат по глупотевини, но на мен тия не ми минават.

Светофарът светва зелено, Флойд изръмжава доволно и се изстрелва напред по пътя, вдигайки прах.

— Е, аз мисля, че песента е хубава — нарушава Мадс мълчанието и бавно усилва звука.

Аз й хвърлям един бърз поглед.

— Какво би казал баща ти, ако разбере, че вземаш пример от курвата Кейти?

— Хич няма да му пука — отвръща Мадлин, опитвайки се да прозвучи твърдо и започва да чопли стикера МАФИЯ ЛЕБЕДОВО ЕЗЕРО на гърба на айфона си. Нямам представа какво означава този стикер — никоя от нас не знае. Мисля, че на Мадс й харесва така.

— Няма ли? — отвръщам аз. — Хайде да се обадим на тате и да го питаме. Всъщност нека да му се обадим и да му кажем, че се надяваш довечера да забиеш някой колежанин.

— Сътън, недей! — изръмжава Мадлин и хваща ръката ми преди да стигна до телефона. Всички знаят как Мадс лъже баща си; сигурно му е казала, че е на някакъв кръжок.

— Спокойно — казвам аз и пускам телефона обратно в конзолата. Мадлин се отпуска на седалката и на лицето й се изписва онова сърдито изражение, с което казва „Повече няма да ти продумам“. Шарлът улавя погледа ми в огледалото за обратно виждане и поклаща намръщено глава: Престани! Подигравките с бащата на Мадлин са удар под кръста, но тя си го заслужава, задето взе с нас и близначките Туитър. Нали трябваше да сме само ние, истинските членове на „Играта на лъжи“, но някак си Габи и Лили бяха успели да научат за плановете ни и Мадлин по най-любезен начин им каза, че могат да дойдат с нас. През цялото време усещах умолителните им погледи, желанията и надеждите им бяха изписани в големи балони, които плуваха над главите им: Кога ще ни пуснете в Играта на лъжи? Кога можем да бъдем част от вашата група? Не стига, че сестра ми се промъкна като невестулка в клуба ни. В него няма място за други хора, особено за тях двете.

Освен това имам планове за тази вечер — планове, които не включват Габи или Лили. Но кой казва, че Сътън Мърсър не е изобретателна?

Най-северната част на Тусон опустява след десет часа и по Ориндж гроув почти не минават коли. Преди да се влеем в магистралата, трябва да прекосим влаковата линия. Знакът за железопътен прелез сияе в тъмнината. Щом светофарът светва зелено, аз подкарвам Флойд през линията и тъкмо преди да дам газ към магистралата, колата угасва.

— Уф — промърморвам аз. „Калифорнийски мацки“ секва. Климатикът спира да духа и светлините на таблото угасват. Аз завъртам ключа в стартера, но нищо не се случва. — Добре, кучки. Кой сипа пясък в резервоара на Флойд?

Шарлът се прозява фалшиво.

— Този номер е отпреди две години.

— Не бяхме ние — изчуруликва Габи, най-вероятно въодушевена, че почти съм я включила в разговор за Играта на лъжи. — Ние имаме много по-добри идеи за номера, стига въобще да ни позволиш да ги споделим с теб.

— Не ме интересуват — казвам аз и махвам с ръка.

— Ъъъ, някой да е забелязал, че сме спрели на прелеза? — Мадлин надниква през прозореца, пръстите й се вкопчват във вратата. Внезапно червените светлинки на надписа „ЖП прелез“ започват да примигват. Зазвъняват предупредителни звънчета и зад нас се спуска бариера, която пречи на всички коли при светофара — не че има такива, — да минат през линията. В далечината се появява мъгливият лъч светлина от фаровете на влака „Амтрак“.

Аз отново се опитвам да запаля колата, но двигателят на Флойд само се закашля.

— Какво става, Сътън? — пита раздразнено Шарлът.

— Всичко е под контрол — измърморвам аз. Верижката с логото на „Волво“ се люлее напред-назад, докато аз въртя ключа, опитвайки се да запаля двигателя.

— Да бе, да. — Кожата изскърцва под задника на Шарлът. — Казах ви, мацки, че не трябваше да се хвърляме в този смъртоносен капан.

Влакът надува свирка.

— Може би не я палиш както трябва. — Мадлин се протяга напред и сама завърта ключа, но колата отново издава все същия виещ звук. Светлините на таблото дори не примигват.

Влакът се приближава.

— Може пък да ни види и да натисне спирачките — казвам аз, гласът ми потреперва и аз усещам прилив на адреналин.

— Влаковете не могат да спират! — Шарлът разкопчава предпазния си колан. — Затова се спускат тези бариери! — Тя натиска дръжката на вратата, но тя не подава. — Господи! Отключи я, Сътън!

Аз натискам бутона ОТКЛЮЧВАНЕ — двамата с баща ми бяхме монтирали централно управление за всичките четири врати и прозорци, — но познатото тежко изщракване така и не се чу.

— Ъъъ… — Аз не спирам да натискам бутона.

— Не могат ли да се отключат ръчно? — Лили се опита да повдигне бутона на своята врата. Но нещо го беше блокирало.

Влакът изсвири отново; нисък акорд, като от хармоника. Лоръл се опита да свали прозореца си, но нищо не се получи.

— Господи, Сътън! — изпищя Лоръл. — Какво ще правим сега?

— Това номер ли е? — извика Шарлът и грубо разклати дръжката на вратата, но тя не поддаде. — Да не си правиш майтапи с нас?

— Разбира се, че не! — Аз също разклатих дръжката на моята врата.

— Наистина ли? — извика Мадлин?

— Наистина! Честен кръст, да пукна дано! — Това е нашият код, който казваме в случай, че нещата са наистина сериозни.

Мадлин се протяга към мен и се хваща за средата на кормилото. Клаксонът изврясква с немощен гласец, като умираща коза. Лоръл набира някакъв номер на телефона си.

— Какво правиш? — извиквам й аз.

— 911, какъв е проблемът? — разнася се глас от говорителя.

— Заседнахме на прелеза на Ориндж гроув към Десета! — крещи Лоръл. — Заклещени сме в колата! Влакът ще ни прегази!

Следващите няколко секунди са ужасни. Шарлът се навежда напред и започва да чука по стъклото. Габи и Лили хленчат безпомощно. Лоръл дава подробности по телефона на операторката от 911. Влакът лети към нас. Аз въртя ключа напред-назад. Влакът се приближава… и приближава… докато вече мога да виждам паникьосаното лице на машиниста.

Всички пищят. Смъртта ни се намира на няколко секунди от нас.

И точно тогава аз спокойно се протягам напред и дърпам смукача.

Двигателят изревава, колата излита от релсите и се завърта на малката поляна край пътя. След миг аз отключвам вратите и всички се изсипват на прашния чакъл, вперили погледи във влака, който прогърмява на сантиметри от тях.

— Паднахте ли ми, смотли! — виквам аз. Цялото ми тяло пламти. — Това не беше ли най-готиния номер на света?

Приятелките ми ме гледат зашеметени. По лицата им се стичат сълзи. След това в очите им блясва гняв. Мадлин се изправя, олюлявайки се.

— Какви ги вършиш, Сътън? Ти използва кодовата дума! Наруши правилата!

— Правилата се пишат, за да бъдат нарушавани, кучки. Искате ли да научите как го направих? — Очаквам с нетърпение да им обясня. От седмици планирам този номер. Това е моето piece de resistance2.