Аз обаче не бях на същото мнение. Ако имаше нещо, което бях научила, то това бе, че видът много често лъже…

Сякаш по поръчка четири телефона иззвъняха едновременно. Шарлът, Мадлин, Лоръл и Ема грабнаха айфоните си. На екрана на еминия се появиха две съобщения, едно от Габи, едно от Лили. „Знаехме, че сме прекрасни!“ — гласеше есемесът на Габи.

„С нетърпение очаквам да си сложим короните!“ — беше написала Лили.

— Примадони — обади се Мадлин, която седеше до нея. Ема погледна към нейния телефон. Мадлин беше получила същите съобщения.

Шарлът само изсумтя, загледана в телефона си.

Айфонът на Ема отново изпиука. Лили й беше пратила ново послание. „Кои са най-прекрасните от всички? На ви сега!“.

— Ами значи официално отпадат от къмпинга след танците — обяви Шарлът.

— Пак ли ще ходим? — попита Лоръл и сбърчи нос.

— Това е традиция — отвърна рязко Шарлът. После погледна към Ема. — Нали, Сътън?

Къмпинг? Ема повдигна вежди. Тези момичета не оставяха впечатлението, че са любителки на природата. Но побърза да кимне.

— Точно така.

— Може би трябва да опитаме онези страхотни горещи извори в планината Лемън — каза Мадлин, завивайки тъмната си коса на кок. — Габи и Лили казаха, че са пълни с минерални соли и карат кожата да се чувства невероятно.

— Стига сме говорили за Габи и Лили — изпъшка Шарлът, пристягайки синята си лента за глава. — Не мога да повярвам, че трябва да им подготвяме купон. Няма да могат да се търпят.

Ема се намръщи.

— Защо трябва да им подготвяме купон?

За миг всички се втренчиха в нея. Шарлът цъкна с език.

— Забрави ли за малката организация, наречена Комитет за организиране на балове? Единствената дейност, с която се занимаваш още от първи курс?

Ема усети как пулсът й се учестява. Насили се да пусне едно фалшиво „Хе-хе“.

— Това беше ирония. Да си чувала някога за нея?

Шарлът завъртя очи.

— Да, но за нещастие това парти няма как да бъде иронично. Трябва да надминем миналогодишното.

Ема затвори очи. Сътън… в балния комитет? Вярно? Когато Ема постъпи в гимназията „Хендерсън“, тя и най-добрата й приятелка Алекс обичаха да се подиграват на глупачките от балния комитет. Всички те се държаха префърцунено, бяха обсебени от печенето на тарталетки, окачането на гирлянди и подбирането на най-идеалните бавни парчета за танц.

Но от онова, което си спомнях, членуването в комитета за организирането на ежегодния бал на „Холиър“ беше голяма чест. Освен това училището имаше строга политика по отношение на организаторите — те нямаха право да участват в танцовия конкурс, което бе причината Аманда да не съобщи и моето име. Ако не ме лъжеше паметта обаче, на последния бал аз бях влязла с наперена стъпка в залата, закичена с лентата на победителя.

Зачудих се: дали Ема щеше да е все още тук, за да заеме мястото ми на тазгодишния бал? Възможно ли бе убийството ми да не бъде разкрито дотогава? Възможно ли беше Ема да продължи да живее в лъжа толкова дълго? Тези мисли ме накараха да потреперя от страх. Освен това усетих вече добре познатата болезнена тъга: за мен повече нямаше да има балове. Край на евтините гривни с изкуствени цветчета, дългите лимузини и купоните след бала. Липсваха ми дори глупавата музика и смотаните диджеи, които смятаха, че дълго време след танците ще бъдат в устата на всички момичета. Когато бях жива, просто пропусках всичко това покрай ушите си, като едва отразявах някои по-интересни моменти, без да оценявам какво съм имала.

Звънецът иззвъня и момичетата наставаха от колелата. Ема отиде до умивалника и протегна ръце под струята хладна вода, за да отмие глината. Докато се бършеше, телефонът на Сътън, който лежеше в чантата й, отново звънна. Ема изпъшка и го извади. Нима Габи и Лили пращаха нов есемес?

Но се оказа имейл съобщение от собствения акаунт на Ема, който беше заредила в телефона на Сътън. „От Алекс“ — гласеше подателят. — „Мисля си за теб! Обади се, когато можеш. С нетърпение чакам да поговорим! Целувки“. Ема стисна айфона, чудейки се какво да отговори. От дни не беше писала на Алекс, единствената друга личност, освен Итън, която знаеше за пътуването й до Аризона. Но при нея Ема си беше спестила истината: Алекс все още си мислеше, че Сътън е жива и е посрещнала Ема. Понякога сутрин, след като се събудеше, Ема се опитваше да си представи какъв би бил животът й, ако това наистина се беше случило и всички изминали събития и заплахи са били просто сън. Тя дори започна нов раздел в дневника си, озаглавен „Какво бихме правили двете със Сътън, ако тя беше тук“. Тя би могла да покаже на сестра си как да прави френски понички, нещо, което беше научила, докато работеше в едно заведение след училище. Сътън щеше да я научи как да си подвива миглите, което Ема така и не успя да усъвършенства. И може би щяха да си разменят местата на училище, да посещават различни часове, да се представят една за друга. Не защото трябваше, а защото искаха.

Изведнъж Ема изпита натрапчивото усещане, че някой я наблюдава. Тя рязко се обърна и установи, че в кабинета по приложни изкуства вече няма никой. Но от коридора в нея се взираха два чифта очи. Това бяха Габи и Лили, близначките Туитър. Щом усетиха, че Ема ги е забелязала, те се подсмихнаха, приближиха главите си и зашушукаха. Ема потрепна.

Някой докосна ръката й и тя отново се сепна. До нея стоеше Лоръл, облегната на големия сив казан с влажна глина до умивалника.

— О, здрасти. — Сърцето на Ема туптеше в ушите й.

— Просто те чакам. — Лоръл отметка кичур руса коса през рамо и погледна към айфона в ръцете на Ема. — На някой интересен човек ли пишеш?

Ема пусна телефона на Сътън в чантата си.

— Всъщност не. — Мястото, където преди минута стояха близначките Туитър, сега беше празно.

Лоръл я хвана за ръката.

— Защо отново спомена за номера с влака? — попита тя с нисък, остър глас. — Никой не го смята за забавен.

Ема плувна в пот. Тя отвори уста, но от там не излезе ни звук. Думите на Лоръл потвърждаваха написаното в бележката: Другите може и да не искат да си спомнят номера с влака, но аз ще го помня завинаги. В онази нощ се беше случило нещо. Нещо ужасно.

Ема си пое дълбоко дъх, изпъна рамене и прегърна Лоръл през кръста.

— Не бъди толкова чувствителна. Хайде, да тръгваме. Тук мирише на магаре. — Тя се надяваше, че думите й ще прозвучат по-безгрижно, отколкото се чувстваше в действителност.

Лоръл стрелна Ема с поглед, но след това я последва в препълнения коридор. Ема въздъхна с облекчение, когато Лоръл тръгна в противоположната посока. Чувстваше се така, сякаш бе успяла да избегне голям куршум.

Или може би е отворила кутията на Пандора, помислих си аз.

4.

Доказателство

След тренировката по тенис Лоръл подкара черния си фолксваген джета по улицата, която водеше към тях. Къщата на семейство Мърсър се намираше в благоустроен район в подножието на планината Каталина, с хоросанови къщи с пясъчен цвят и предни дворове, пълни с разцъфнали пустинни растения. Единственият звук, който се чуваше в колата, беше дъвченето на дъвката, която Лоръл беше лапнала.

— Така… благодаря, че ме докара — обади се Ема, нарушавайки неловкото мълчание.

Лоръл й хвърли един леден поглед.

— Смяташ ли въобще да си прибереш колата от полицията или до живот ще ти бъда шофьор? Нали знаеш, че не можеш вечно да лъжеш, че е у Мадлин. Мама и татко не са чак толкова глупави.

Ема се сви в седалката си. Колата на Сътън се намираше на полицейския паркинг за конфискувани автомобили отпреди Ема да пристигне в Тусон. Явно трябваше да я прибере, защото Лоръл нямаше да я вози вечно.

Лоръл отново млъкна. След часа по грънчарство тя се държеше много студено; обърна й гръб, когато Ема я повика за партньор за тенис и равнодушно сви рамене, когато Ема предложи да се отбият в „Джамба джус“ на път за вкъщи. Де да знаеше вълшебните думички, които щяха да накарат Лоръл да се разкрие пред нея — но светът на роднинските взаимоотношения беше нещо, в което тя нямаше кой знае какъв опит. Вярно, че бе имала приемни роднини, но тези отношения рядко приключваха добре.

Не че и моите с Лоръл бяха цветущи. От години бяхме доста дистанцирани. Имах проблясъци от времето, когато бяхме доста по-малки — двете заедно, хванати за ръце на въртележката на панаира, двете заедно шпионираме гостите на приема, даван от родителите ни, но междувременно нещо се беше случило между нас.

След като подминаха три големи къщи — в дворовете на две от тях градинари поливаха мескитови дървета, — Лоръл отби в алеята към къщата на Мърсърови.

— Мамка му — изруга тя под носа си.

Ема проследи погледа й. На пейката от ковано желязо до входната врата, седеше Гарет. Все още беше с тениската и бутонките от тренировката по футбол. Две кални наколенки се мъдреха на коленете му, а в ръцете си държеше колоездачна каска.

Ема излезе от колата и затръшна вратата.

— З-здрасти — рече колебливо тя, вперила поглед в лицето му. Ъглите на розовите му устни се изкривиха надолу. Меките му кафяви очи проблеснаха. Русата му коса бе мокра от пот. Седеше напрегнато на самия ръб на пейката, като готова за нападение котка.