— Идвам, Габи — извика тя.

Остави раницата си на земята и нави ръкавите си. Пое си дълбоко дъх, изкачи се до тесния процеп и се промъкна през него. Вътрешността на пещерата миришеше на мускус, като от животно. Камъните бяха хлъзгави и студени. Тя протегна ръце, опипвайки пътя си. Направи няколко крачки напред и хълбоците й се търкаха в стените на тесния тунел.

— Габи? — извика отново тя. Гласът й отекна в пещерата. — Габи? — опита тя отново. Но Габи не отвърна. Припаднала ли беше? Дали не бе получила нов пристъп? Или беше мъртва?

При всяка стъпка напред по главата й се посипваха мънички камъчета. Дробовете й се задръстиха от прахта. Когато отново погледна през рамо, едва успя да види тесния процеп, през който се беше промъкнала.

Аз пълзях редом с нея в тясното коридорче и се чувствах като затворена в ковчег.

— Габи? — извика отново Ема. Коленете й се удариха в някакъв камък. Раменете й се свиха между стесняващите се стени и тя изведнъж се озова в някакво разширение вътре в пещерата, където можеше стои дори изправена. — Габс?

Отново никакъв отговор. Къде ли се намираше? Дали слухът не й играеше номера?

Внезапно в пещерата се разнесе силен гръм. Облак прах се понесе към лицето й и напълни носа й. Ушите й заглъхнаха от силно свистене. Върху главата и раменете й се посипаха камъчета и напълниха гърба и пазвата й. Това е лавина, помисли си тя, покри главата си с ръце и се снижи край стената на тунела.

Звуците продължиха още няколко мига. Когато всичко утихна, Ема внимателно надигна глава и се огледа. Навсякъде се кълбеше прах. Тя се обърна и погледна назад към мястото, откъдето беше влязла. Процепът, през който се беше изкатерила, беше изчезнал. Тя беше затрупана вътре.

— О, Боже! — прошепнах аз.

В гърдите на Ема се надигна паника.

— Помощ! — изпищя тя, но като че ли гласът й не успя да преодолее дебелите, сближени стени. — Помощ! — извика отново тя, но напразно. Никой не й отговори от другата страна. Защо приятелките на Сътън се бавеха? Защо не я чуваха?

Ема погледна отново към разширението и се ослуша за някакъв звук от Габи.

— Габи? — прошепна тя, оглеждайки се на всички страни. Сърцето й биеше толкова силно, че тя се уплаши вибрациите да не предизвикат ново срутване. Зрението започна да й изневерява, тя започна да вижда неща, които нямаше как да бъдат там. Стол. Седяща фигура. Облегната на скалата тенис ракета. Светът се завъртя пред очите й; сигурно въздухът в тясното пространство не й стигаше.

Тогава една силна студена ръка я сграбчи за китката.

Ема изпищя. Тя се опита да се освободи, но ръката не я пускаше. Светна фенерче и лъчът му освети долната половина на нечие момичешко лице.

— Г-габи? — заекна Ема.

Фигурата пред нея се усмихна. Но устните не бяха габините. Ема си пое дълбоко дъх. Това не беше ли…

— Здрасти, Сътън — каза момичето и се изкиска вманиачено. — Радвам се, че намина.

Влажният въздух охлади гърба на Ема. Тя опря свободната си ръка в земята, за да запази равновесие.

— Лили? — Гласът й потрепери. — К-какво правиш тук? — Нали я бяха оставили на бензиностанцията? Нали беше отказала да дойде с тях?

— Стига, Сътън. — Лили се изсмя. — Нали знаеш отговора на този въпрос?

Думите й опариха Ема. Изведнъж тя осъзна какво става: караницата между Габи и Лили, падането на Габи, стоновете на Лили от пещерата, дори стесняващите се около Ема стени — всичко това беше организирано от близначките само и само Ема да остане сама. Те не бяха сърдити една на друга. Габи не беше ранена. Близначките Туитър знаеха, че Ема ще пропълзи в пещерата, за да спаси момичето, което смяташе, че е блъснала — защото тя не беше Сътън, защото щеше да се чувства ужасно заради онова, което беше направила. И сега се намираше точно там, където искаха да я отведат. Бяха предупреждавали Ема, нали? Безброй пъти, по безброй начини. Продължавай да се правиш на Сътън. Спри да душиш наоколо. Сериозно говоря. Или следващата ще бъдеш ти.

Тя беше попаднала право в капана им.

— Моля те — промълви тя. Тялото й омекна и й се зави свят; догади й се. — Не може ли да поговорим за това?

— Че какво толкова има да се говори? — попита Лили с нисък глас.

— Моля те, пусни ме — примоли й се Ема, опитвайки се да се отдръпне от нея. Лили я стисна здраво. — Издъних се, Лили. Съжалявам. Но няма да се повтори, обещавам.

Лили цъкна с език.

— Предупредих те, Сътън. Но ти не ме послуша. — Тя се приближи до Ема. С едно бързо движение на ръката тя хвана медальона на Сътън, по същия начин, както в онази нощ, в къщата на Шарлът. Ема ритна с всички сили, удари си коляното в скалата и усети как по пищяла й потича кръв. Опита се да изпищи, но Лили запуши устата й с ръка и от гърлото на Ема успя да излезе само едно сподавено бълбукане. Лили дръпна медальона, притискайки синджирчето му към гърлото на Ема. Тя се закашля, размаха ръце и крака, заблъска с всички сили. Лили дръпна още по-силно, верижката се вряза в кожата на Ема.

— Моля те! — едва успя да изграчи Ема. Дробовете й се задъхваха за въздух, тялото й омекна и тя отчаяно се опита да си поеме дъх. Лили се изкиска.

Изведнъж синджирчето, което се впиваше във врата й, се скъса. Тежкият медальон се плъзна по ризата й и се закачи на колана на дънките й. Очите на Лили проблеснаха. Тя оголи зъби в крокодилска усмивка. На челото й запулсира вена, тя впери в Ема злобен поглед, изпълнен с омраза и желание за мъст.

Това беше лицето на убиец. Убиецът на Сътън… а скоро и нейният.

Исках Ема да побегне. Исках да се бори. Но вместо това се подготвих за най-лошото. Изведнъж като товарен влак ме връхлетя онова странно усещане, което предхождаше скорошната поява на спомен. Видях ярки въртящи се светлини. Широко отворени очи. Момиче на носилка. Думата СПЕШНО ОТДЕЛЕНИЕ, проблясваща в червено над входа на някаква сграда. Миризмата на антисептици и повърнато подразни обонянието ми. В ушите ми отекнаха стонове — може би моите. И точно в този момент се потопих в поредния спомен…

30.

Какво се случи след това

Чакалнята на спешното отделение е пълна с народ: плачещи болни бебета, някакъв изцапан мъж със строителна каска и мръсен палец, в който е забит гигантски трън, група възрастни, които изглеждат с единия крак в гроба. Ние петте седим изпънати на столовете, не разглеждаме списания, не гледаме смотаните местни новини по телевизията, просто сме вперили погледи в двойната врата, която ни разделя от спешното и Габи.

Когато пристигаме в болницата, Габи вече е вкарана в операционната. Единственото нещо, което ни казват сестрите след като връхлитаме вътре, е да чакаме и ни посочват столовете в чакалнята, където вече нервно крачи Лили.

Пристигат господин и госпожа Фиорело и аз изпадам в ужас, че Лили ще им разкаже какво наистина се е случило. Не го прави. Вместо това се вкопчва в тях и избухва в сълзи. Те сядат далеч от нас, нервничат, разглеждат списанията, без да ги разлистват. В косата на госпожа Фиорело има ролки, а господин Фиорело е нахлул нещо, което подозрително прилича на чехли за баня. Но пък часът и без това е около един сутринта.

След като минава около половин час, Лили скача и отива при една от жените на рецепцията. Госпожа Фиорело тръгва след нея; господин Фиорело се обляга назад и затваря очи. Когато жената за пети път казва на Лили, че не може да види сестра си, тя изпищява:

— Ами ако Габи е мъртва? Ами ако има нужда от кръвта ми?

Лоръл избухва в сълзи. Мадлин изгризва последния си лакиран нокът. Шарлът не спира да криви лице, сякаш всеки момент ще повърне.

— Съжалявам — казвам им тихо аз, убедена, че ме смятат за абсолютна кучка. — Не знаех, че това ще…

— Млъкни, моля те! — изсъсква Шарлът и забива нокти в хълбоците си. — Не ме карай да съжалявам, че не разказах всичко на ченгетата.

На вратата на спешното се появява един оплешивяващ лекар на средна възраст, облечен с болнична престилка и хирургическа шапчица, забеляза Лили и майка й и тръгва към тях. Господин Фиорело и ние четирите скачаме и хукваме нататък. Стомахът ми се свива. Лицето на лекаря е изопнато, сякаш се кани да съобщи лоши новини. Той щрака непрекъснато химикалката, която държи в ръка и криви уста.

— Вие ли сте семейството на Габриела Фиорело? — пита той.

Родителите на Лили кимват. Господин Фиорело прегръща госпожа Фиорело и Лили през раменете и ги притиска към себе си.

— Габриела е имала епилептичен припадък — казва лекарят. — Той се получава при промяна на електрическата активност по повърхността на мозъка. Малко е поразтърсена, но сега си почива и скоро ще бъде наред.

Лили се ококорва.

— Тя е добре? Но защо е припаднала?

Щракането на химикалката не спира.

— Припадъкът може да бъде причинен от инфекция, но ние изследвахме кръвта й и не открихме нищо такова. Може да бъде причинен и от мозъчен тумор, но електромагнитният резонанс не показа такъв. Най-вероятно…

— Ами от страх? — прекъсна го Лили.

Лекарят вдига въпросително вежди.

— Може ли страхът да е причина за припадъка? — пита Лили. — Ако някой много, адски много я е уплашил? — Тя се обръща и ме поглежда. Аз се свивам под погледа й.