Sara Shepard - Никога не казвай никога

Стомахът на Ема се преобърна и тя усети, че й се повдига.

— О, Господи. — Тя се загледа в ръцете си така, сякаш не ги разпознаваше. Не можеше да е блъснала Габи. Тя беше доброто момиче Ема Пакстън, неспособна да извърши насилствен акт, дори ако човека, когото е наранила, смята да нарани нея.

— Господи, Сътън! — Шарлът се хвана за главата. — Какво направи?

— Габи? — Гласът на Лоръл отекна в клисурата. — Габи?…

— Тя не е мъртва. — Гласът на Мадлин трепереше. — Не може да е. Тя е добре там долу.

Ема надникна в клисурата. Дъното не се виждаше. Отново погледна ръцете си и те се разтрепериха. Изведнъж се почувства отвратена от себе си. В какво се беше превърнала?

— Не исках… — избъбри тя. — Не мислех… — По бузите й започнаха да се стичат сълзи.

Шарлът се обърна към Ема.

— Какво се случи, по дяволите? Блъсна ли я?

— Не! Тя ме хвана и аз… — извика Ема, хълцайки. — Дори не помислих, че ще… — Гласът й секна. Дали беше инцидент или страховете и гневът й бяха взели връх? Дали не я беше блъснала по-силно, отколкото бе възнамерявала? Изпълни я смазващо чувство на вина. Това беше грешка. Сън. Кошмар. Но след това си спомни как хваща изпънатите рамене на Габи и я блъска назад. Очите й отново се напълниха със сълзи.

— Не й ли причини достатъчно, Сътън? — извика Шарлът. — Ами ако е пострадала?

— Казах ти, че не съм го направила нарочно! — извика Ема и светът около нея се завъртя. Тя присви очи и се взря в тъмната клисура. Габи трябваше да е там, жива, здрава. Нещата не трябваше да се развиват така. Не тя трябваше да е лошата, а Габи и Лили, които бяха убили Сътън. Тя се защитаваше! Но приятелките на Сътън нямаше да го приемат. Нито пък ченгетата — не и без доказателство какво бяха извършили близначките.

— Някой да се обади на 911 — извика Лоръл.

Ема погледна безпомощно към телефона на Сътън.

— Тук няма покритие!

— Какво ще правим сега? — изпищя Мадлин.

Лоръл посочи с пръст тъмната, тясна пътека, която водеше надолу по планината, обрасла с кактуси и храсти.

— Трябва да я намерим. Да проверим дали е добре.

Тя си проправи път през храсталака и започна да се спуска по склона, използвайки слабата светлина на телефона си. Ема прескочи клисурата и ги последва. Кактусите бодяха ръцете й, но тя не обръщаше внимание на болката. Не спираше да си повтаря, че това е нещастен случай, но едно тъничко гласче продължаваше да пищи в главата й: Дали?

— Габи? — извика Лоръл.

— Габс! — изпищя Мадлин.

Никакъв отговор. Духна студен вятър и проникна през тънкия пуловер на Ема.

— Ами ако е в безсъзнание, когато стигнем до нея? — проплака Лоръл. — Някой знае ли как се оказва първа помощ?

Шарлът се хвана за един клон, който почти се пречупи под силата на захвата й.

— Как ще извикаме линейка? Ами ако е получила припадък?

— Нали лекарят каза, че хапчетата ще ги спрат? — каза Лоръл, но в гласа й се промъкна съмнение.

— Ами ако е забравила да ги изпие днес? — попита Мадлин с треперещ глас.

Шарлът продължи да се спуска внимателно по пътеката, заобикаляйки един остър камък с формата на стрела, който стърчеше от пръстта.

Ема отново погледна телефона си. Останалите също направиха опит, но никоя нямаше сигнал. Отнякъде нещо пропука. Ема сепнато се спря и се огледа.

— Габи? — извика тя обнадеждено. Никакъв отговор.

Момичетата продължиха да слизат надолу. След още десетина минути спускане по стръмния склон те най-накрая стигнаха до дъното на клисурата. То приличаше на пресъхнало речно легло, обградено от груби черни камъни, а дъното беше песъчливо и гладко. Въздухът беше абсолютно неподвижен, сякаш се намираха под някакъв купол. В небето блещукаха звезди. През сивите облаци се процеждаше мътна лунна светлина. Тук бяха абсолютно скрити от всички. Можеха да умрат и никой нямаше да ги намери.

Точно като мен. Всъщност това изглеждаше като идеалното място, където биха могли да скрият трупа ми. Изчаках да видя дали ще ми проблесне, дали ще получа космическо послание, че тялото ми се намира тук…

— Габс? — изпищя Мадлин. — Къде си?

— Не е тук, мацки. — Шарлът се изкатери на един камък от другата страна на речното корито. — Сигурно се намираме на погрешното място.

Ема примигна и се взря в синкавия мрак. Доколкото можеше да прецени, на земята не се виждаше нищо. Тяло със сигурност. Обзе я студено, лепкаво чувство и коленете й се подгънаха. Изведнъж усети, че въздухът не й достига.

Мадлин застана до нея.

— Добре ли си?

Ема кимна, после поклати глава.

— Аз… — Но не успя да довърши.

— Сигурно е изпаднала в шок — рече Лоръл.

— Господи — прошепна Шарлът, сякаш само това им трябваше.

— Трябва да се разделим и да потърсим Габи — предложи Лоръл. Тя махна надясно с ръка. — Аз ще тръгна натам.

— Аз поемам наляво — каза Шарлът.

— Аз се връщам при колата — рече Мадлин. — Или поне до мястото, където ще уловя сигнал, за да се обадя на 911. Сътън, не мърдай оттук, чу ли? Стой на място. Ще се върнем за теб.

Всички се пръснаха в различни посоки. Ема ги наблюдаваше, докато неясните им фигури се изгубиха в далечината. По планинския склон се свличаха камъчета. Леко подухна ветрец. Постепенно тежестта в гърдите й започна да изчезва. Тя си пое въздух и разтърка ръцете си. Не можеше просто да седи там. Трябваше да потърси Габи.

— Ехо? — извика тя. Гласът й отекна в речното корито.

Изведнъж тя чу тих звук някъде вдясно. Изпъна се, застанала нащрек.

— Габи?

В този момент долови остро поемане на дъх. После отново някой тихо изстена.

— Габи! — Ема усети прилив на надежда. Тя се завъртя, опитвайки се да налучка откъде идват звуците.

Нов стон. Ема тръгна към купчината камъни в единия край на клисурата.

— Габи? — извика отново тя. — Ти ли си?

— Помощ! — разнесе се слаб, дрезгав глас.

Наистина беше Габи. Ема огледа голата земя, освети с телефона на Сътън скалите и накрая откри тесен процеп, който приличаше на вход към животинска бърлога. Тя надникна вътре и се ослуша. Сърцето й затупка бясно, когато чу нов слаб, отчаян вик от дълбините.

— Помощ!

Ема беше намерила Габи.

Която бе попаднала в капан.