Sara Shepard - Никога не казвай никога

— Здрасти, мацки! — викна весело Лоръл и на устните й грейна усмивка. — Това ще бъде страхотно!

— Няма проблем! — Очите на Габи проблеснаха от Ема към Лоръл. Устните й потръпнаха, сякаш се опита да скрие усмивката си. — Всички знаем колко отчаяно иска Сътън да си прибере колата.

— Да, за да може отново да й я приберат — промърмори Лили под носа си.

Прониза ме зловеща тръпка.

Лили поведе Ема към белия им джип, който стоеше на паркинга.

— Хайде. Едно малко птиче ми подсказа, че паркингът приключва работа в четири.

— Но… — опъна й се Ема — не е необходимо да ходя точно днес…

— Глупости — отвърна бързо Лили. — Нямаме нищо против. Нали за това са приятелите?

— Вие сте най-великите! — Лоръл бръкна в чантата си и извади ключовете. — Приятно посрещане на Флойд, Сътън!

Ема погледна през рамо към Лоръл, убедена, че на лицето й са изписани безпомощност и страх, но Лоръл просто безгрижно й махна с ръка за довиждане. Тя метна през рамо найлоновата торбичка от магазина и тръгна към фолксвагена си.

Лили отвори със замах задната врата на джипа.

— Първо дамите — рече тя със сладък глас, посочвайки на Ема облечената в черна кожа седалка. Ема се поколеба, обмисляйки колко далеч би стигнала, ако побегне с всички сили.

— Какво има, Сътън? — подразни я Габи, забелязвайки нежеланието на Ема. — Да не си се стреснала от нещо в магазина? Да не те е страх, че още някоя лампа ще ти падне на главата?

Ема преглътна тежко, думите на Габи я прерязаха като с нож. Сърцето й никога не беше тупкало толкова бързо. Но тя си помисли, че точно сега близначките не биха могли да й направят нищо — не и след като Лоръл знаеше, че са с нея. Ема изпъна рамене, отметна тъмната си коса през рамото и се взе в ръце.

— Не, стреснах се, като видях облеклата ви — сопна им се тя, оглеждайки блузата на точки и карираната пола на Лили. — Да не би някой да е бил надрусан, като се е обличал тази сутрин?

Лили изсумтя.

— В последния брой на „Воуг“ пише, че на мода са смесените десени.

— Човек би си помислил, че ти ще си наясно с това — подигра й се Габи.

— Какво е това отношение, дами? — Ема се опита да прозвучи ядосано. — Да не би все още да сте сърдити заради номера, който ви погодихме на партито?

— О, Сътън, моля ти се. — Лили отвори пасажерската врата. — Мина ни още преди да започне.

Габи бутна Ема на задната седалка, която ужасно миришеше на „Скитълс“. Близначките Туитър седнаха отпред и Габи запали двигателя. Очите й срещнаха емините в огледалото за обратно виждане.

— Към полицейския паркинг, нали?

Ема кимна, а близначките Туитър се спогледаха и се изкискаха, което накара стомаха й да се свие. После Габи излезе от паркинга и сви наляво при светофара. Лили пишеше нещо на айфона си. Ема успя да зърне иконата на Туитър. Тя се наведе напред, умирайки си да надзърне. Дали Лили не пишеше нещо в тайния си акаунт? Дали не пращаше тайно послание на Габи?

Лили вдигна глава, забелязвайки Ема. Тя се обърна рязко настрани, преструвайки се, че не гледа. Лили покри екрана с ръка и се ухили. Ема извади телефона си, погледна, но не видя ново съобщение.

Габи излезе на магистралата и започна да се промъква между колите, като едва не пресече пътя на една бързо движеща се цистерна с мляко.

— Вълнуваш ли се за утре, Сътън? — Тя се извърна назад и погледна Ема.

— Габи! — изпищя Ема, сочейки магистралата. Как въобще й позволяваха да сяда зад волана? На болните от епилепсия дават ли им шофьорски книжки?

Устата на Габи се изкриви в усмивка. Тя не се обърна напред.

— Но, Сътън, аз мислех, че обичаш да живееш на ръба!

— Ю-хуу! — извика пискливо Лили, докато пръстите й летяха по клавиатурата на айфона.

Колите край тях надуваха клаксони. Ема усети, как я облива студена пот. Тя сложи ръка върху рамото на Габи.

— Габи, моля те!

Накрая, малко преди да се сблъскат челно с приближаващ джип „Чероки“, Габи се обърна спокойно напред и върна джипа обратно в тяхното платно, сякаш въобще не са се намирали в опасност.

— Ние сме страшно развълнувани за бала, Сътън — каза тя, продължавайки разговора, все едно нищо не се беше случило. — Това е голяма нощ за нас. Направо ще умреш, като ни видиш!

Ема примигна.

— Моля? — Тя хвана дръжката на вратата, умирайки от желание да скочи навън.

Лили се изкиска.

— Костюмите ни са невероятни.

— Боже, какво си мислеше, че имаме предвид? — попита Габи, подхилквайки се. Момичетата отново се спогледаха, сякаш знаеха, че направо подлудяват Ема.

И тогава Габи изведнъж зави и се озова пред един мръсен паркинг. Върху телената ограда беше закачена табела, на която пишеше „КОНФИСКУВАНИ АВТОМОБИЛИ, ПОЛИЦЕЙСКО УПРАВЛЕНИЕ, ТУСОН“. Когато влязоха вътре, от малката, прашна сграда излезе един дебел мъж с бръсната глава, който махна с ръка на Габи да свали прозореца.

Веднага, щом колата намали, Ема отвори вратата и изскочи навън.

— Сътън! — извика Габи. — Какво правиш, по дяволите?

— Нататък ще се оправям сама — извика в отговор Ема и изпълнена с облекчение, се изправи до работника, който имаше грамадни мускули и зловеща татуировка, която се подаваше под яката му. — Но ви благодаря, че ме докарахте!

Близначките Туитър се помотаха около вратата, сбърчили вежди. После Лили сви рамене и каза нещо на Габи, което Ема не можа да чуе. Двете се усмихнаха и Габи подкара джипа на задна скорост.

Докато минаваха покрай Ема, и двете й помахаха.

Ема изчака сърцето й да се успокои. След това се обърна към служителя на паркинга.

— Дойдох да си взема колата — каза тя с дрезгав глас.

— Насам, моля. — Служителят я поведе към сградата. — Ще ми трябва шофьорската ви книжка и кредитната карта.

Ема извади шофьорската книжка на Сътън от портмонето си и му я подаде. Служителят написа нещо на прашната клавиатура и се загледа в екрана. Веждите му се сбърчиха.

— Сътън Мърсър? — повтори той. — Волво от 1965 година?

— Точно така — отвърна Ема, припомняйки си подробностите от полицейското досие на Сътън.

Мъжът я изгледа продължително и подозрително.

— Тук пише, че сте си прибрали колата преди около месец.

Ема примигна.

— Какво?

— Ето го тук. Взели сте я сутринта на трийсет и първи август. Платили сте пълната глоба. — Той извъртя монитора, за да покаже екрана на Ема. Тя погледна към сканирания формуляр за освобождаване на превозно средство. Там, на края на листа, стоеше подписът на Сътън.

В съзнанието ми блесна спомен: идвала съм тук и преди. Спомних си счупения химикал, с който подписвам формуляра. Спомних си, как телефонът ми звънва и ме облива вълна от щастие. Но преди да погледна към екрана, видението се замъглява и изчезва.

Ема погледна към подписа на Сътън, онова заоблено С, завъртулките на буквата М. Това беше поредната ясна следа към онова, с което се беше занимавала Сътън в деня на смъртта си, но като че ли разследването й беше направило голям завой наляво. Защо Сътън не беше казала на никого, че онзи ден си е прибрала колата? И къде се намираше тя сега?

Мъжът се прокашля, откъсвайки Ема от мислите й.

— Това е вашият подпис, нали?

Ема имаше усещането, че езикът й е направен от олово. Тя не знаеше как точно да отговори. Дали да каже, че не е и да обяви колата за открадната? Ами ако го направи и полицията открие трупа на Сътън в багажника? Ема веднага ще бъде арестувана — без всякакви други улики тя щеше да бъде най-вероятният убиец на сестра си: нещастната близначка, която се опитва да избяга от бедния си живот.

— Ами… сигурно съм се объркала — рече тя с дрезгав глас. След това се обърна и излезе под лъчите на заслепяващото слънце. Служителят я изпрати с поглед, поклащайки глава и мърморейки си под носа, че в днешно време всички хлапета се друсат. Когато Ема излезе от паркинга и се накани да си повика такси, за да се прибере у дома, проблясък на нещо червено привлече погледа й. Някаква фигура се скри зад изоставената стара сграда на „Бъргър кинг“ от другата страна на оградата. Макар че бе успяла да я зърне само за миг, Ема беше почти сигурна, че фигурата има мръсно руса коса като на близначките Туитър.