— Много е… сложно — отвърна тя, опитвайки се да успокои треперещия си глас.

— В смисъл?

Ема загриза нокътя си. Винаги беше искала да има сериозен приятел. Във Вегас дори беше кръстила една звезда „Звездата на гаджето“, с надеждата това да бъде знак, че най-накрая ще срещне човека, с когото трябва да бъде. Но сега се чувстваше несигурна.

— В този живот живея за момента — започна колебливо тя и преглътна тежко. — Харесва ми да съм с теб. Ти ме караш да се смея и си единственият човек, с когото мога да бъде себе си — истинската аз. За всички останали съм Сътън.

Итън вдигна глава и срещна погледа й. Очите му бяха големи и умоляващи, но той я изчака да завърши.

— Аз се преструвам, че съм едно мъртво момиче, Итън — каза тя. — И ме заплашват, а ти си единственият човек, който знае за това. Точно сега не живея моя живот, което означава, че просто… не е подходящият момент. — Винаги бе смятала това извинение за изсмукано от пръстите, поставяше го редом с „вината не е в теб, а в мен“. Но нещата стояха точно така. Тя наистина изпитваше чувства към Итън, силни чувства, но не знаеше как да бъде с него, когато животът й преминаваше през такива катаклизми. — Ами ако сложим началото на нещо и то не завърши добре? Ами ако се скараме? Тогава пак ще остана сама. — Ема закърши ръце. — Може би когато всичко това приключи… — Тя не завърши изречението.

Най-накрая Итън въздъхна шумно. Устните му се изкривиха.

— Да не би да казваш, че ако се скараме, ако скъсаме, аз ще те изоставя? Наистина ли смяташ, че съм способен да го направя?

Ема разпери ръце.

— Разделите могат да бъдат много грозни. — Тя въздъхна. — Много те харесвам. Но хората, на които мога да се доверя, са толкова малко — а ти си единственият, на когото мога да разчитам. Не бих могла да изложа това на опасност. Не сега.

Итън се извърна, без да каже нищо. Ема се загледа в паркираните от другата страна на улицата коли. Под чистачките на всяка една бяха подпъхнати рекламни флаери на фирма за почистване. Покрай тях бавно премина кабриолет, от който се носеше някакво хип-хоп парче.

— Мисля, че трябва да си останем приятели — прошепна Ема в тъмнината, страхувайки се да погледне към Итън. — Поне докато не се отърва от тая каша и не заживея отново живота си.

Тя усети как тялото на Итън се сгърчва под тежестта на думите й.

— Щом смяташ, че така е най-добре… — рече бавно той.

— Смятам — отвърна тя с възможно най-уверения си глас.

Без да каже нищо, Итън се изправи, бръкна в джоба си и извади ключовете за колата. Ема го последва до хондата, чувствайки се ужасно. Дали не беше объркала всичко?

Когато седна на предната седалка, някакво изпукване я накара да се обърне. Тя огледа тъмния път. В този миг забеляза нещо да се движи между храстите от другата страна на улицата, близо до пейката, където бяха седнали. В мрака проблесна огънчето на цигара. То се носеше във въздуха само, като държано от призрак.

— Итън — прошепна тя и сграбчи ръката му. Но когато той се обърна да погледне, призрачната цигара беше изчезнала.

16.

Шестица за усилието

На следващия ден, след тренировката по тенис, Ема хвърли сака си на задната седалка на фолксвагена на Лоръл.

— Хей — прошепна Лоръл и я смушка отстрани. — Като че ли си имаш клуб на анти-феновете.

Ема се обърна и стомахът й се сви. На вратата на салона стояха двама души, свили гневно устни. Това бяха Ниша… и Гарет.

— Смяташ ли, че все още ти е ядосана заради това, че се вмъкна в стаята й? — промърмори Лоръл, затваряйки рязко люка.

— Съмнявам се — отвърна бавно Ема. По-скоро имаше връзка с това, че ги беше видяла двамата с Итън на откриването на изложбата. Слава Богу, Ниша не се беше обадила на семейство Мърсър, за да я изклюкари, но като че ли беше издрънкала всичко на Гарет. Защо иначе той щеше да я гледа толкова ядосано?

— Да се махаме оттук — промърмори Ема и затръшна вратата на колата.

Когато Лоръл седна зад волана, екранът на телефона й проблесна.

— От Мадс е — обяви тя, прочитайки съобщението. — Като че ли операция Титаник върви добре. Казах на останалите придворни момичета какви ще бъдат истинските облекла. Освен това им казах да не ги обсъждат с никого, защото смятаме да скроим номер на две от тях.

Стомахът на Ема се сви, когато се сети за разговора си с Итън от предишната вечер.

Само така, мацки, солидарни докрай, помисли си Ема. Но дълбоко в нея едно жилещо чувство й напомни, че доскоро самата тя бе обект на номерата на други. Щом всичко това приключеше, тя щеше да се измъкне от „Играта на лъжи“ колкото се може по-бързо.

Колата премина с тръскане през тротоара и влезе в алеята към къщата.

— Това… татко ли е? — попита Лоръл, мръщейки се към отворената врата на гаража.

И настина господин Мърсър стоеше до мотоциклета. Той им махна с ръка, докато паркираха.

— Какво прави вкъщи по това време? — промърмори Ема. Обикновено господин Мърсър се прибираше от болницата в късния следобед — освен ако не беше на повикване, когато се беше случвало да се прибира вкъщи към полунощ.

Лоръл угаси двигателя и момичетата излязоха от колата.

— Сътън, трябва да говоря с теб — каза господин Мърсър, бършейки ръцете си в мръсна зелена кърпа.

Ема се стегна. Може би все пак Ниша беше казала на Мърсърови.

— Съжалявам — каза за всеки случай тя.

— Та ти дори не знаеш какво ще ти кажа! — засмя се господин Мърсър. — Джозефин Фенстермахер се е обадила на майка ти. Казала й, че си събрала деветдесет и девет точки на теста по немски. Най-високия резултат в класа.

Бузите на Ема пламнаха. Лоръл се обърна към нея и я погледна с недоверие.

— Ти!

Господин Мърсър се ухили.

— Каза, че си значително по-добра от миналата година. Знам, че немският ти е труден предмет. С майка ти страшно се гордеем с теб.

Ема приглади косата си с ръка. Честно казано, тестът беше доста лесен, но тя се направи на скромна.

— Благодаря.

Господин Мърсър се облегна на бронята на фолксвагена.

— Успях да убедя майка ти да ти предложи сделка: като награда за това, че се представяш толкова добре, ще ти отменим наказанието за бала и ще те пуснем да отидеш. Освен това ти връщаме и телефона — добави той и й подаде айфона на Сътън.

— Наистина ли? — Очите на Лоръл грейнаха. — Татко, това е страхотно!

Ема стисна ръката на Лоръл и също изписка от радост, знаейки, че Сътън би реагирала точно така. Но Годишния бал беше последното нещо, за което би мислила в момента.

Господин Мърсър повдигна едната си вежда.

— Можеш да отидеш, но от следващия ден отново си наказана. Ясно ли е?

— Ами къмпинга след танците? — изчурулика Лоръл. — Може ли Сътън да дойде с нас?

По лицето на господин Мърсър се изписаха противоречиви чувства.

— Ами да, сигурно.

— Супер! — извика Лоръл. Тя погледна към Ема. — Може би от благодарност ще ми позволиш да взема обувките ти „Миу Миу“ за бала. — След това се врътна и хукна към къщи.

Ема също се обърна и се накани да тръгне след нея, но господин Мърсър се прокашля.

— Сътън, ще ми помогнеш ли малко? — Той се обърна към мотоциклета. — Ще го подържиш ли изправен, докато огледам гумите?

— Разбира се. — Ема го последва в гаража и хвана мотора за дръжките.

Господин Мърсър се наведе и огледа фината гума на предното колело.

— И така. Радваш ли се за бала?

— О, как — отвърна Ема, опитвайки се да прозвучи ентусиазирано. — Много ви благодаря. Само че… всъщност не го заслужавам. — Тя преброи на ум колко пъти се беше измъквала тайно навън, докато беше наказана.

— Заслужи си го, Сътън. На себе си трябва да благодариш за отличната оценка на теста — и на сестра си, затова че не спря да ни се моли да те пуснем. — Господин Мърсър се изправи и скръсти ръце на гърдите си. — Трябва да се обадиш на Гарет и да му кажеш добрите новини.

Ема се изсмя саркастично, загледана в отражението си в лъскавия мотоциклет.

— Не мисля, че на Гарет му пука за това.

Господин Мърсър се намръщи.

— Защо не?

Ема се обърна към рафтовете, отрупани с парцали, тениски и бутилки с моторно масло и спирачна течност.

— Скъсахме — призна си тя с тих глас. — Пък и аз май си падам по някой друг — добави след миг, изненадана от собствените си думи. Помисли си, че трябва да го добави в списъка с неща, от които се чувства неудобно, но всъщност дори изпита облекчение, след като изрече истината на глас. Досега не се беше разкривала пред възрастните и съдейки по предпазливия поглед на господин Мърсър, това изглежда не беше обичайно и за Сътън.

— А този другият знае ли? — попита заинтригуван господин Мърсър.

— Може да се каже. — Ема замълча и присви очи при спомена за срещата в музея по изкуства. Всичко беше… идеално. Но след това си спомни изражението на Итън, когато й каза какво изпитва към нея и горчивото разочарование в очите му, когато тя му отвърна, че трябва да бъдат просто приятели. Тежестта в гърдите й още не беше преминала.