Итън слезе от колата и й отвори вратата. Той беше облякъл тъмно сако, сиво-бежов панталон и лъскави черни обувки — огромна разлика от обичайните му раздърпани шорти и тениски.

— Леле. — Ема се спря за миг, преди да се качи в колата. — Много си… хубав.

— Хубав, а? — Итън се ухили.

Ема се изчерви.

— Да, хубав като куклата Кен.

Очите на Итън обходиха тялото й.

— И ти си много красива — рече той смутено. — Но не като Барби.

Устните на Ема се разтеглиха в свенлива усмивка.

След миг вече седеше в колата. Итън изтича от другата страна, скочи вътре и запали двигателя. Ема отпусна ръка върху конзолата между двете седалки, чудейки се дали Итън ще я докосне. Вместо това той измъкна една карирана носна кърпа от вътрешния джоб на сакото си и се обърна към нея.

— Ще трябва да си вържеш очите — рече той и се ухили пакостливо. — Крайната ни дестинация е тайна.

Тя избухна в смях.

— Сериозно ли говориш?

— Адски сериозен съм. — Той се пресегна към нея, за да завърже кърпата на очите й. След миг Ема бе обгърната в мрак. Тя усети как колата дава на заден ход, завива надясно и излиза на улицата. Ако до нея седеше някой друг, тя сигурно вече щеше да е откачила от страх — та нали Мадлин и близначките Туитър я бяха отвлекли край каньона Сабино по подобен начин. Но с Итън тя се чувстваше в безопасност.

Развълнувана.

— Няма да отнеме много време — увери я той. Тя чу тихото цък-цък-цък при включването на мигача. — Не надничай!

От уредбата зазвуча новата песен на „Строукс“. Ема се облегна назад и затвори очи, чудейки се къде ли отиват. Предишния ден в училище тя му беше разказала за алибитата на Мадлин, Шарлът и Лоръл и той беше кимнал делово — откакто едва не се бяха целунали в басейна той се държеше мило, но на разстояние. Звънецът би преди да успее да му разкаже за новите си заподозрени, близначките Туитър. Не бяха разговаряли за нищо лично. Въобще не споменаха за случилото се в басейна. Може би Итън просто искаше да забрави за него. Но пък случващото се в момента много приличаше на среща.

Тя почувства лек тласък, когато колата спря на светофар. Наблизо дуднеше нечия уредба.

Опитах се да погледна накъде са се запътили, но се сблъсках с един от шантавите странични ефекти на живота ми с Ема — когато очите й бяха затворени или покрити, аз също не виждах нищо. Това ме накара да се замисля кой или какво е причината за това — не за убийството ми, а за мен, тук, залепена за Ема от отвъдното. Повярвайте ми, докато бях жива, въобще не се замислях върху причините за нещата, нито четях философски книги, нито се молех на Буда или разни такива. Но възможността, която получих с Ема, колкото и плашеща да беше, ме караше да се чувствам някак… благословена. И онеправдана. Явно в реалния живот съм била истинска кучка; защо ми беше даден този специален дар? Или това се случваше с всички след като умрат, или поне с онези, които имат недовършена работа?

Най-накрая Ема усети, че колата спира и чу Итън да превключва лоста на паркинг.

— Така — рече тихо той. — Вече можеш да погледнеш.

Ема дръпна кърпата от очите си и примигна. Намираха се в центъра на града, близо до колежа. Пред тях се издигаше огромна бежова сграда. До нея водеше каменна алея, оградена от ароматни дървета. Златиста светлина заливаше голямото стълбище. Върху сградата беше опънат черен банер с надпис „Институт по фотография, Тусон“.

— О! — извика Ема, по-объркана от всякога.

— Тази вечер откриват изложба на трима лондонски фотографи — обясни Итън. — Знам, че харесваш фотографията, затова…

— Това е страхотно! — ахна Ема. След това наведе глава и огледа роклята си. — Но защо сме се издокарали така?

— Защото тази вечер е партито по случай откриването.

— И ние сме… поканени?

Итън се ухили.

— Не. Ще се вмъкнем неканени.

Ръцете на Ема се отпуснаха в скута й.

— Итън… не мога отново да се забъркам в някаква история. Семейство Мърсър ще ме убият, ако разберат, че съм излязла. Сега би трябвало да стоя в стаята на Сътън и да се покайвам за престъпния си живот.

Итън посочи двама от гостите, които се казваха по стъпалата. Облеченият в смокинг мъж на входа им се усмихна учтиво и отвори вратите, без да проверява за покани.

— Я живни малко. Обещавам, че няма да ни хванат.

— Но какво общо има това със Сътън?

Итън се облегна назад, очевидно изненадан от въпроса.

— Ами нищо. Просто реших, че ще бъде забавно.

Ема отмести погледа си от елегантните колони на института към лицето на Итън. На официално парти с него? Това вече щеше да бъде забавно. Може би наистина трябва да се отпусне и просто да бъде себе си.

— Добре. — Тя отвори вратата, извърна се към него и му се усмихна. — Обаче при първия признак за проблеми веднага си тръгваме.

Добро момиче, помислих си аз. За части от секундата си бях помислила, че Ема ще поиска от него да я отведе вкъщи. Проблемът с наказанието на Ема беше, че дни наред бях принудена да стоя заедно с нея и да я гледам как крачи нервно напред-назад из спалнята ми. Промъкването на партито беше идеалното лекарство за прогонването на скуката.

Двамата се изкачиха по стъпалата. Смазващата дневна жега си беше отишла и прохладен ветрец галеше бузите им. Уханието на лимонови дървета и мускусната смесица от мъжки и дамски парфюми изпълваха въздуха. Когато се приближиха до мъжа със смокинга, той ги огледа изпитателно и Ема усети как стомахът й се свива от притеснение. Дали пък не прелистваше на ум списъка с поканените? Можеше ли да познае, че са просто гимназисти?

— Дръж се естествено — промърмори Итън; очевидно беше забелязал колко сковано пристъпва. — Точно обратното на поведението ти когато открадна онази чанта.

— Много смешно. — Когато Ема стигна до господин Смокинг, тя го дари с възможно най-безгрижната си усмивка.

— Добър вечер — каза мъжът и им отвори вратата.

— Видя ли? — прошепна тя, след като вече се бяха озовали на сигурно място във фоайето. — Бях съвсем естествена. Не съм чак толкова загубена, колкото си мислиш.

Итън я погледна отстрани.

— Със сигурност не те смятам за загубена. — След това леко подхвана ръката й и я поведе към изложбата. За миг всички звуци и светлини помътняха и Ема се почувства така, сякаш двамата с Итън са единствените хора във вселената. Когато стигнаха до края на фоайето и той я пусна, тя леко подръпна копринената рокля на Сътън и се опита да успокои дишането си.

Музеят беше тъмен и ухаеше на свежи цветя. Гостите обикаляха по обширния теракотен под, спираха се пред черно-белите фотографии по стените, някои разговаряха помежду си, други просто оглеждаха тълпата. Всички носеха официално облекло, шикозни парти рокли и елегантни костюми. Малка тълпа се беше събрала около трима обзети от страхопочитание младежи около двайсетте, най-вероятно фотографите. Джаз групата свиреше парче на Ела Фицджералд, а сервитьорките обикаляха наоколо, разнасяйки подноси със сандвичи и напитки. Двама от гостите погледнаха с любопитство към Ема и Итън, но Ема се опита да изглежда колкото се може по-самоуверена.

— Пълнени скариди? — попита една от сервитьорките, минавайки покрай тях. Ема и Итън си взеха по една.

Край тях се материализира втора сервитьорка и им предложи чаши шампанско.

— Разбира се — каза Итън, взе две чаши и подаде едната на Ема. Кристалът проблесна и по повърхността изскочиха балончета.

Шампанско. Как ми се искаше да мога да отпия поне една истинска глътка.

— Наздраве — каза Итън и вдигна чашата си за тост.

Ема я чукна със своята.

— Как научи за партито?

Итън леко се изчерви.

— О, просто попаднах на него в интернет.

Тя си представи как Итън седи пред компютъра и преглежда всички събития, които биха могли да посетят заедно и усети как я залива топла вълна.

Те се придвижиха към творбите. Всяка една фотография беше поставена в голяма черна рамка. Вградени в тавана лунички осветяваха всеки образ. Първата фотография бе на дълъг прав път, гледан от вътрешността на кола. Беше отпечатана с черно архивно пигментно мастило върху памучна хартия и тъмните дървета и зловещото сияещо небе навяваха усещане за нещо призрачно. Ема погледна встрани към малката табелка с надпис. Освен името на фотографа, там бе написана и цената. Три хиляди долара. Уха.

— Не съм ти казала последните новини — прошепна му тя, докато се приближаваха към следващата фотография, триптих на пустинен пейзаж. Шампанското гъделичкаше гърлото й и докато разглеждаха снимките тя усещаше все по-осезаемо близостта на Итън. Страничните хора сигурно ги приемаха за двойка. Тя отпи отново от шампанското. — Почти сигурна съм, че в нощта, когато е умряла, Сътън е ходила в „Клика“ с близначките Туитър.

Итън рязко свали чашата, от която се канеше да отпие.

— Защо смяташ така?

Ема му предаде разговора, който беше провела в събота, в къщата на Мадлин.

— Едва ли е съвпадение. Сигурно те са приятелките, с които е била, когато е откраднала обиците. Ами ако те… — Тя завъртя глава и впери поглед в монтирания на стената пожарогасител.