— От кого е? — Шарлът се наведе през масата, като едва не закачи с гърдите си малките кактуси, които служеха за украса. Ема покри екрана с ръка.

— Изчерви се! — Лоръл я посочи с пръст. — Да не би да имаш ново гадже? Затова ли избяга снощи от Гарет?

— Мама е. — Ема бързо изтри текста. Приятелките на Сътън нямаше да разберат защо беше напуснала купона с Итън, загадъчното момче, което се интересуваше повече от звездите, отколкото от популярността. Но Итън беше най-нормалната личност, която Ема беше срещнала в Тусон — и единственият човек, който знаеше коя е тя в действителност и защо е тук.

— И какво точно се случи с Гарет? — Шарлът сви блестящите си устни с цвят на боровинка. През последните две седмици Ема бе осъзнала, че Шарлът е най-властната от четирите — и най-несигурната във външния си вид. Слагаше си твърде много грим и говореше на твърде висок глас, сякаш иначе никой нямаше да чуе какво има да каже.

Ема побутна със сламката си бучката лед на дъното на чашата. Гарет. Вярно. Гарет Остин беше гаджето на Сътън — или по-точно бившето й гадже. Предишната нощ подаръкът му за Сътън се оказа голото му, изпълнено с желание тяло и кутийка презервативи.

За мен беше доста болезнено да видя съсипаното лице на приятеля си, когато Ема го отблъсна. Можех само да гадая как сме си прекарвали заедно, но знаех, че връзката ни не е била на шега. Макар че сега той сигурно мислеше другояче.

Лоръл присви ясните си сини очи и отпи от чашата си.

— Защо избяга от него? Да не би гол да изглежда странно? Да не би да има трето зърно?

Ема поклати глава.

— Нищо подобно. Проблемът е в мен, не в него.

Мадлин разкъса опаковката на сламката си и издуха през нея въздух към Ема.

— По-добре побързай да си намериш друг. Годишният бал е след две седмици и трябва да си намериш кавалер преди всички свестни момчета да бъдат заплюти.

Шарлът изсумтя.

— Все едно това я е спирало някога.

Ема примигна. Предишната година Сътън беше отмъкнала Гарет от Шарлът.

Признавам, че това не ме прави най-добрата приятелка. И съдейки по тетрадките й, които бяха одраскани с името му, както и по снимките, скрити под леглото й, тя очевидно още си падаше по него — което й даваше доста добър повод да ме иска мъртва.

Върху кръглата маса падна сянка. Над момичетата се извиси мъж със зализана назад коса и лешникови очи. Синята му тениска с яка беше колосана, а панталоните му в цвят каки бяха идеално изгладени.

— Татко! — възкликна Мадлин с треперлив глас и самоувереното й изражение се изпари за миг. — Аз… не очаквах да те видя днес тук!

Господин Вега гледаше полупразните им чаши. Ноздрите му потрепнаха, сякаш беше подушил алкохола. Усмивката не слезе от лицето му, но в нея се усещаше нещо фалшиво, което разтревожи Ема. Той й напомняше за Клиф, приемният баща, който продаваше коли втора ръка близо до границата на Юта и за секунди се превръщаше от избухлив баща в мазен продавач.

Господин Вега помълча още миг. След това се наведе напред и стисна голото рамо на Мадлин. Тя леко примигна.

— Поръчвайте каквото искате, момичета — каза той с нисък глас. — Аз черпя. — После се обърна рязко по военному и тръгна към вратата, която водеше към игрището за голф.

— Мерси, тате! — извика след него Мадлин. Треперенето в гласа й едва се усещаше.

— Колко мило — промърмори колебливо Шарлът след като мъжът си отиде, хвърляйки поглед към Мадлин.

— Да. — Лоръл прокара показалец по ръба на чинията си с форма на мида, избягвайки да поглежда към Мадлин.

Всички изглеждаха така, сякаш искат да кажат още нещо, но не го направиха… или не посмяха. Семейството на Мадлин беше пълно с тайни. Брат й Теър беше избягал преди Ема да пристигне в Тусон. Тя непрекъснато виждаше плаката със снимката му и надписа „Изчезнал“.

За миг изпита носталгия по някогашния си живот, безопасния си живот — не беше и предполагала, че някога ще се затъжи за дните си като хранениче. Беше пристигнала в Тусон с мисълта, че е намерила всичко, за което би могла да си мечтае: сестра и семейство, които да я накарат да се чувства завършена. Вместо това намери семейство, което без да го осъзнава, беше разбито, мъртва близначка, чийто живот с всяка изминала минута изглеждаше все по-сложен и потенциални убийци, които надничат иззад всеки ъгъл.

Кожата й пламна от твърде голямото напрежение. Ема бутна стола си назад и той се отмести със стържене.

— Веднага се връщам — каза тя и се измъкна вдървено през двойната врата, която водеше към тоалетната.

Озова се в празна стая, изпълнена с огледала, плюш, кожени дивани с цвят на коняк и плетен панер, в който имаше лак за коса „Нексъс“, тампони и малки бутилки антибактериален гел. Във въздуха ухаеше на парфюм, а от стерео колоните се носеше класическа музика.

Ема се отпусна в стола пред една от тоалетните масички и се загледа в отражението си в огледалото. В нея се взираше овално лице, обрамчено от вълниста коса с цвят охра и очи, които на определена светлина изглеждаха синьо-лилави, а на друга — морскосини. Същото лице като на момичето, чийто образ се усмихваше щастливо от семейните портрети във фоайето на дома Мърсър, същото момиче, чиито дрехи дразнеха кожата на Ема, сякаш тялото й усещаше, че мястото му не е в тях.

А на врата на Ема висеше сребърният медальон на Сътън — същият, с който убиецът се бе опитал да я удуши в кухнята на Шарлът, същият, за който Ема бе сигурна, че Сътън е носила, когато е била убита. Всеки път, когато докосваше гладката сребърна повърхност или забелязваше проблясъка му в огледалото, той й напомняше, че всичко това, колкото й да я караше да се чувства неудобно, бе необходимо, за да открие убиеца на сестра си.

Вратата се отвори и в помещението нахлуха шумовете от трапезарията. Ема се обърна и видя да влиза русо момиче с розова тениска с логото на клуба.

— Ъъъ, ти ли си Сътън Мърсър?

Ема кимна.

Момичето бръкна в джоба на панталонките си.

— Един човек остави това за теб. — Тя й подаде синя картонена кутийка от Тифани. На мъничкото етикетче върху капака пишеше: За Сътън.

Ема гледаше кутийката, страхувайки се да я докосне.

— От кого е?

Момичето сви рамене.

— Един куриер го остави преди малко на рецепцията. Приятелките ти казаха, че си тук.

Ема колебливо взе кутията, а момичето се обърна и излезе през вратата. Капакът се отвори с лекота, разкривайки кадифена кутийка за бижу. През ума й минаха хиляди предположения. Една малка, изпълнена с надежда част от нея се надяваше, че е от Итън. Или пък от Гарет, който се опитваше да си я върне.

Кутийката се отвори със скърцане. Вътре имаше блестящ сребърен амулет с формата на локомотив.

Ема го погали с пръсти. От скритата кадифена торбичка под капака се подаде къс хартия. Тя измъкна мъничко хартиено руло, което се оказа бележка, написана с печатни букви.

ДРУГИТЕ МОЖЕ И ДА НЕ ИСКАТ ДА СИ СПОМНЯТ НОМЕРА С ВЛАКА, НО АЗ ЩЕ ГО ПОМНЯ ВИНАГИ! БЛАГОДАРЯ!

Ема пъхна бележката обратно в кутията и я затвори. Номерът с влака. Предишната нощ в стаята на Лоръл тя беше прегледала поне петдесет шеги от „Играта на лъжи“. Никоя от тях нямаше нищо общо с влак.

Амулетът се отпечата в съзнанието ми и изведнъж ми проблесна нещо. Влакова свирка, която свисти в далечината. Писък и приближаващи се светлини. Беше ли… бяхме ли…?

Но споменът избледня също тъй бързо, както се беше появил.

2.

От местопрестъплението, Тусон

Итън Ландри отвори вратата на телената ограда около градския тенискорт и излезе на игрището. Ема го гледаше как приближава бавно към нея с отпуснати рамене, пъхнал ръце в джобовете си. Макар вече да минаваше десет часа, лунната светлина беше достатъчна, за да се видят раздърпаните му дънки, оръфаните маратонки и рошавата тъмна коса, която се къдреше сладко на масури покрай яката на морскосинята му тениска. По тревата зад него се влачеше едната му незавързана връзка за обувка.

— Нещо против лампите да си останат угасени? — Итън махна с ръка към задвижвания с монети апарат, който включваше осветлението на корта.

Ема кимна, усещайки как стомахът й се свива. Двамата с Итън, на тъмно, въобще не й прозвуча зле.

— Та какъв е този номер с влака? — попита той, имайки предвид есемеса, който Ема му беше пратила няколко часа по-рано, канейки го да се присъедини към нея на корта. Той се беше превърнал в тяхното място за срещи.

Ема му подаде сребърния амулет.

— Някой го остави за Сътън в кънтри клуба. Имаше и бележка. — Докато четеше бележката, тя усети как я побиват студени тръпки. В далечината избръмча мотор.

Итън повъртя амулета в ръцете си.

— Не знам нищо за никакъв влак, Ема.

Когато Итън я нарече с истинското й име, сърцето й подскочи. Почувства огромно облекчение. Но същевременно се намираше в голяма опасност — убиецът й беше казал да не признава пред никого коя е всъщност. И тя беше нарушила правилата.

— Но по всичко личи, че който ти е пратил амулета, е участвал в разиграването на номера — продължи Итън — или е бил жертвата.