Ема погледна през вратата на трапезарията. Вдясно се намираше голямата, модерно обзаведена кухня; от другата страна на фоайето се виждаше дълъг, тъмен коридор, който най-вероятно водеше до стаята на Ниша. Ще посмее ли?

— Внимавай! — предупредих я аз, макар че Ема нямаше да ме чуе. Нямаше начин Ниша да се отнесе с пренебрежение към тършуването в стаята й. Ема погледна към пилешкото бутче, което беше взела от подноса, и при вида на жълтеникавата плът изведнъж й се догади. Тя заряза чинията си, промърмори нещо за отиване до тоалетната и тръгна по коридора.

Мънички лампи-луни осветяваха ламперията. Въздухът миришеше на ароматизатор за въздух и индийски подправки. Ема натисна леко бравата на първата врата и се озова в дрешник, пълен с кърпи и чаршафи. Продължи към следващата. Това беше банята; на стената й висеше огледало с мозаична рамка, а душът се криеше зад завеса от мек плат с индийски десен. Следващата врата, която водеше към голямата спалня, беше широко разтворена. Грамадното двойно легло не беше оправено и по пода се въргаляха мъжки ризи, черни чорапи и блестящи черни обувки. Май чистачката не е идвала тая седмица, помисли си Ема и се изненада как само за няколко седмици бе успяла да привикне към безупречно подредения дом на Мърсърови. В този миг усети прилив на вина, спомняйки си, че госпожа Банерджи бе починала през лятото.

Ема стигна до последната врата и я отвори. Настолна лампа осветяваше идеално подредено бюро. Капакът на лаптопа „Компак“ беше затворен и до него беше включен да се зарежда един бял айпод. Останалата част от бюрото беше празна и лъсната до блясък, като в хотелска стая. Ниша беше изпънала идеално кувертюрата на леглото си, беше подредила върху него осем пухкави възглавници, а покрай лицевата дъска бе наредила плюшените си играчки — една от които беше голяма тенис ракета с ококорени очи. Книгите на полицата бяха подредени по азбучен ред — имаше предимно старомодна викторианска литература, от рода на сестрите Бронте. Дори летвичките на венецианските щори бяха наклонени под еднакъв ъгъл.

Откъм дневната се разнесе смях и Ема замръзна. Тя надникна през полуотворената врата и преброи до три. В коридора не се появи никой.

Тя влезе на пръсти в стаята и се спря да огледа поставения в рамка колаж от снимки, който висеше на стената до леглото на Ниша. Повечето от тях представяха Ниша в действие: как отиграва бекхенд, сечена топка, сервис или вдигнала победно ръце над главата си, след като е спечелила мач. В центъра на колажа Ниша е застанала на най-високото стъпало на подиума и на врата й виси блестящ златен медал. Сътън е на трето място, намръщена. Коляното й е пристегнато с медицинска наколенка.

По края са залепени няколко групови снимки на отбора по тенис: момичетата държат купата от отборния турнир, Сътън е застанала колкото се може по-далеч от Ниша. На тази снимка Шарлът имаше по-тъмна коса, а Лоръл беше късо подстригана. Друга снимка показва момичетата, застанали на изхода към терминала на летището. Сътън е застанала встрани и позира, стъпила с единия крак върху пейката и нацупила сексапилно устни. Ема забеляза в дъното примигващи ротативки. Това Вегас ли беше? Възможно ли е двете със Сътън да са били на едно и също място по едно и също време? За части от секундата тя си представи как се натъква на близначката си в казиното „Ню Йорк-Ню Йорк“, където работеше. Дали Сътън щеше да я забележи? Щяха ли да се усмихнат една на друга?

Последната отборна фотография беше забодена в долния ъгъл и закриваше част от останалите снимки. Отборът по тенис се беше събрал около масата в трапезарията на Ниша. Сътън и Шарлът липсваха, но Лоръл се усмихваше широко, косата й беше със сегашната дължина. „Отново на училище, отборно гостуване с преспиване“, беше надраскано с химикал в основата на снимката. Ема прокара пръст по датата, която беше написана с калиграфския почерк на Ниша: 8/31. Тя се втренчи в нея и остана така няколко дълги секунди, преди да повярва, че е истинска.

— Какво правиш тук!

Ема трепна. На вратата стоеше Ниша, скръстила ръце на гърдите си. Тя пристъпи напред и блъсна Ема по рамото.

— Не съм ти казвала, че можеш да идваш тук!

— Чакай! — Ема посочи снимката. — Кога си я снимала?

Ниша погледна към снимката и завъртя очи.

— Не можеш ли да четеш? — попита тя с превзет глас. — Тук пише трийсет и първи август.

Ниша постави ръка на гърба на Ема и я избута в коридора. Затвори вратата и се обърна към нея.

— Да бъдеш част от екипа означава да участваш в отборните мероприятия. Поне за онези от нас, които се подкрепяме една друга.

— Дори Лоръл е била тук — отвърна бавно Ема и вдигна бавно очи, срещайки погледа на Ниша.

Надменна усмивка разтегли устните й и тя погледна над рамото на Ема.

— Говорим за вълка, а той в кошарата! Тъкмо разговаряхме за теб.

Ема се обърна рязко. Лоръл стоеше в дъното на коридора, стиснала в ръка червена пластмасова чаша.

— Така ли? — попита тя, шарейки с поглед по лицата им.

— Тъкмо разказвах на Сътън за това колко страхотно си прекарахме преди няколко седмици, когато отборът ми беше на гости — изчурулика Ниша.

Бузите на Лоръл пламнаха и тя стисна по-силно чашата си, която леко изпука.

— О! — отвърна тихо тя и наведе поглед към бледоморавия килим, който беше постлан в коридора. — О, Сътън, съжалявам, аз…

— Трябва ли да се чувстваш неудобно? — Ниша се плесна по бедрата. — Ти дойде, Лоръл. Дори ти беше забавно!

Усмивката на Лоръл се стопи и тя се намръщи.

— Не беше зле — прошепна тя.

Очите на Ниша проблеснаха триумфално. Тя провери отново дали вратата е затворена добре и се шмугна между Ема и Лоръл. Надникна в стаята на баща си, пребледня и също затвори вратата.

След като изчезна от погледа им, Лоръл погледна смутено Ема.

— Съжалявам, Сътън. Знам, че двете с Ниша се мразите. Но мислех, че гостуването е задължително. Не знаех, че двете с Шарлът няма да идвате. Моля те, не ми се сърди.

От дневната се разнесе нов кикот. Навън виеше вятър и блъскаше по прозорците. Може би истинската Сътън щеше да се ядоса на извода, който щеше да си направи от думите на Ниша — очевидно Лоръл не си беше признала, че е отишла на тенис купона, защото приятелките на Сътън трябваше да са обединени в омразата към Ниша. Сътън щеше да приеме това като предателство.

Но Ема беше доволна — изпълнена с облекчение. Гостуването на Лоръл означаваше, че тя има солидно алиби за трийсет и първи. Нито тя — нито пък Ниша — бяха убили Сътън.

— Всичко е наред — каза Ема на Лоръл и я прегърна през врата толкова силно, че едва не я събори.

— Сътън? — рече изненадано Лоръл с приглушен глас, скрила лице в ръкава на Ема.

Аз танцувах край тях невидимия си танц. Усещането беше още по-страхотно от оневиняването на Шарлът и Мадлин. Собствената ми сестра беше невинна.

14.

Здраво затъване

— Защо сте помъкнали всичко това? — попита Мадлин, щом отвори входната врата и се озова пред Лоръл, Ема и Шарлът. Беше събота след обяд и трите се бяха натоварили с омазани с боя дънки, мърляви тениски и стари маратонки.

— Това са ни костюмите за прибирането у дома. — Лоръл стовари мръсните дрехи върху люлката на верандата. — Казах на мама, че двете с Шар сме се писали доброволки в екипа за боядисването на къщите на фондация „Подслон за човечеството“. Освен това й казах, че Сътън също трябва да дойде — заявих, че това ще бъде ценен опит за нея.

— Виж какви неща правим, за да те изкараме на свобода, Сътън — рече Мадлин с драматичен тон и отметна дългата си черна коса през рамо. Шарлът намигна на Ема и тя се изкиска. Вече не се чувстваше притеснена, когато беше с тях; те бяха приятелки на Сътън, а не нейните убийци. Чувстваше се толкова спокойна, че дори сутринта позволи на Лоръл да изяде последния обезмаслен мъфин на закуска и когато се качиха в колата на Шарлът, я прегърна силно.

— Някой е много весел тази сутрин — беше отбелязала Шарлът. — Да не си влюбена?

Ема се огледа. Тя идваше за пръв път в къщата на Мадлин, едноетажна къща с автентични кирпичени стени, камина в типичен пуебло стил и кухня с мексикански плочки и веселяшки гирлянди от червени крушки. През прозореца се разкриваше зашеметяващ изглед към планината Каталина; Ема дори успя да забележи няколко души, които вървяха по туристическите пътеки.

— Да вървим. — Мадлин грабна една голяма купа с пуканки от кухненската маса и тръгна към дневната. Пред грамадния плосък телевизор в ъгъла бяха разположени два кадифени дивана. По дървените стени бяха налепени плакати с лозунги „Да бъде благословен щастливият ни дом“ и „Ние сме едно семейство“, а между тях висяха поставени в рамка фотографии на Мадлин и брат й Теър.

Ема пристъпи към фотографиите и се опита да ги разгледа, без да привлича вниманието на Мадлин. Имаше снимки на Теър във футболен екип. Теър, застанал пред местния италиански ресторант, се преструва, че отхапва парче от гигантската рекламна картонена пица. Теър, стъпил върху пустинна скала, облечен с червена тениска и камуфлажни панталони. Черната му коса е скрила топлите му лешникови очи и в ясното му, скулесто лице се усеща намек за усмивка. Във всички снимки той гледаше във фотоапарата и се усмихваше, с изключение на една: на нея беше снимана групичката им, отиваща на бала. Сътън и Гарет бяха заедно, облечени с официални дрехи. Мадлин беше с Райън Джефрис, когото Ема разпозна от училище, а Шарлът беше с някакво тъмнокосо момче, което не й беше познато. Теър стоеше малко встрани, облечен в смокинг, скръстил ръце на гърдите си, с присвити очи и каменно лице, сякаш се опитваше да си докара хладнокръвен вид. Ема веднага измисли заглавие на снимката: Загадъчно момче изчезва безследно.