— Моля те? — Ема погледна госпожа Мърсър със същия предан кучешки поглед като на Лоръл. Седмица по-рано нямаше дори да й мине през ума, че ще поиска да отиде в къщата на Ниша. Но, честно казано, да стои наказана вкъщи си беше гадно. Тя не само нямаше право да излиза; госпожа Мърсър й беше спряла интернета и беше конфискувала айфона на Сътън. След като бързо свикна с лъскавия, модерен уред, сега старото, очукано блекбъри, което си беше купила от Вегас, въобще не радваше окото. Вечерите прекарваше в претърсване на стаята на Сътън, с надеждата да открие нещо, което да е свързано с убийството й, но не намираше нищо. Оставаше й единствено да си пише домашните. Сътън сигурно се обръщаше в гроба.

Ако въобще се намирах в нещо толкова скучно като гроб. В което силно се съмнявах.

Ема нямаше да бъде пусната на вечерята у Ниша, но очевидно днес следобед треньорката Маги се беше обадила на госпожа Мърсър и я беше принудила да пусне дъщеря си. Това ще е добре за спортния дух, беше казала Маги, уверявайки госпожа Мърсър, че ще държи Ема под око. Но сега госпожа Мърсър се колебаеше.

— Нали ще я вардиш като ястреб, Лоръл? — попита госпожа Мърсър.

— О, да! — изпъшка Лоръл, играейки си с вървичките на цветната си камизолка.

— И след вечерята вие двете се прибирате право у дома?

— Точно така — отвърнаха двете момичета в унисон.

Госпожа Мърсър притисна показалец към устните си.

— Все пак става въпрос за Ниша. — Тя произнесе името й по същия почтителен начин, както би говорила и за Далай лама. Госпожа Мърсър беше убедена, че Ниша е примерно момиче, пълна отличничка с безупречно поведение, която не би могла да направи нещо лошо.

— Добре, хубаво. — Госпожа Мърсър въздъхна, отпусна рамене и им махна с ръка да вървят.

Ема се качи в колата на Лоръл, а сестра й седна на шофьорското място и нададе триумфален вик.

— Какъв е вкусът на свободата?

— Невероятен! — извика Ема.

Лоръл шофираше с една ръка, а с другата разресваше дългата си руса коса. Въпреки разхвърляната си стая, сестрата на Сътън винаги изглеждаше перфектно: непрекъснато си слагаше гланц за устни, преглеждаше зъбите си в огледалото, за да види дали не е заседнало нещо между тях и непрекъснато гладеше ризите и полите си. На Ема й харесваше, че Лоръл обича да се грижи за дрехите си, вместо да кара госпожа Мърсър да го прави. Тя беше находчива, също като Ема. Можеше сама да се грижи за себе си.

Но това не означаваше, че Ема може да й се довери.

Тя се намести на седалката и влезе в ролята си на детектив.

— Очевидно Мадлин има някаква тайна — започна тя и, обръщайки се към Лоръл, зърна през прозореца кучешкия хотел „Доги дюд ранч“. До него се намираха магазина за тюркоаз и кристал и големия двор на магазина за керамични изделия.

Лоръл повдигна вежди, но не отмести поглед от пътя.

— Така ли? Каква?

— Не иска да ми каже. Има нещо общо с нощта преди купона у Ниша по случай началото на новата учебна година.

Лицето на Лоръл помръкна.

— Имаш предвид нощта преди да ме изоставиш?

Ема се ухапа по бузата. Опа. Сътън трябваше да отведе Лоръл на купона… но тъй като беше мъртва, това не се случи.

— Да. Както и да е, онази нощ Мадс се обадила на Шарлът и й казала какво се е случило. Явно е нещо важно.

— А ти защо не си била с тях?

Климатикът изведнъж задуха леденостуден въздух. Ти ми кажи, искаше да отвърне Ема.

— Това означава ли, че и ти не си била с тях?

Лоръл стисна устни. Джетата навлезе в насрещното платно на магистралата и шофьорът до тях наду силно клаксона си, карайки и двете да подскочат.

— Ами, не — отвърна сърдито тя, след като върна колата в правилното платно. — Не бях.

— А къде беше? — Ема се опитваше да звучи така, сякаш води обикновен разговор, макар сърцето й да биеше до спукване.

Лоръл стисна силно волана и впери поглед напред. Настъпи продължителна пауза.

— Сътън, наистина ли искаш да водим този разговор точно сега? — попита най-накрая тя с леден глас. Ема я погледна очаквателно, но Лоръл не каза нищо повече.

Тя паркира колата до познатата къща с голям преден двор, пълен с пустинни растения. Той изглеждаше по същия начин като предишния път, когато Ема беше идвала тук — първия й ден в Тусон, когато все още не знаеше, че близначката й е мъртва. Преди да започне цялата тази лудост. На алеята бяха паркирани няколко коли; повечето от тях имаха стикери с надписи „ТЕНИС ОЗНАЧАВА ДОБЪР ЖИВОТ“ или „ЛЮБОВ“, като на мястото на буквата О беше нарисувана жълта топка за тенис. Всички лампи в къщата светеха и от вътрешността й се разнесе гръмък смях.

— Хайде. — Лоръл заключи колата и тръгна по алеята, но Ема се забави за миг. Тя гледаше към къщата на Итън. Предната веранда беше тъмна. Телескопът, през който Итън беше наблюдавал звездите в първата нощ, когато се срещна с Ема, беше изчезнал. Тя се зачуди с какво ли се занимава в момента. Дали си мислеше за тяхната почти целувка в басейна? Те се бяха срещали няколко пъти по коридорите в училище, но не бяха провеждали по-сериозни разговори.

Входната врата на Ниша се отвори и отборът по тенис ги посрещна с прегръдки и писъци.

Ема надникна в стаята и смушка Лоръл.

— Къде е Маги?

Лоръл се разсмя.

— Тя всъщност не е тук.

От тълпата изскочи Шарлът, облечена с раирана блуза с падащи рамене и бели дънки. Тя хвана Ема под ръка.

— Виждам, че малкият ми план е проработил! — Луничките на носа й се сближиха, когато се ухили до уши.

Ема се намръщи. Малък план?

Шарлът вдигна ръка към ухото си, имитирайки обаждане по телефон.

— Ало, госпожа Мърсър? — каза тя с удебелен глас. — Обажда се треньорката Маги. Много ми се иска Сътън да присъства на вечерята за отбора по тенис довечера. Това ще бъде такава проява на солидарност! О, разбирам, че е наказана, но аз ще я наблюдавам, обещавам. Можете да разчитате на мен!

Дори аз се изненадах. Приятелките ми много ги биваше. Заля ме вълна от облекчение и аз се опитах да протегна ръце и да прегърна Шарлът, изпълнена с огромна радост, че тя не ме е убила. Но както обикновено, пръстите ми просто преминаха през кожата й.

Шарлът прегърна Ема през раменете и я притисна към себе си.

— Няма нужда да ми благодариш. Сега трябва да измислим начин да те измъкнем и за бала.

Тя избута Ема в трапезарията. Върху масата, покрита с карирана покривка, бяха наредени табли с печено пиле и минисандвичи, големи купи салата с дресинг, хрупкави, обвити във фолио чеснови хлебчета и купчина шоколадови тарталетки за десерт. До бутилките с „Гаторейд“, „Смарт уотър“ и диетична кола бяха подредени червени пластмасови чашки. Останалите момичета от отбора вече похапваха от отрупаните си с храна чинии, използвайки пластмасови вилици с дълги дръжки.

Щом Ема пристъпи към масата, нечия ледена ръка я хвана за китката.

— Радвам се, че успя да дойдеш, Сътън — рече Ниша със захаросана усмивка.

Ема потрепна, изнервена от появата й. Това момиче й изглеждаше твърде лъскаво, като се започне с вманиачеността по външния й вид: кремавата й копринена риза беше идеално затъкната в тъмните дънки. Златните гривни на китката й изглеждаха излъскани до блясък. Косата й приличаше на гладък, лъскав плат, който се спуска по гърба й, а гримът й като че ли бе положен от професионалистка.

— Радвам се, че ти харесва — продължи Ниша. — Беше си доста трудно да приготвя всичката тази храна. Особено след като трябваше да се справя сама.

Лъжкиня! — исках да извикам аз. В кухнята на плота забелязах купчина торбички от „Ей Джейс маркет“. Очевидно Ниша беше напазарувала всичко наготово и после само го беше подредила на масата.

— И така — гласът на Ниша лепнеше от престорена сладост. — Как се чувства Сътън Мърсър без приятел? Това сигурно ти се случва за пръв път от, знам ли, май детската градина!

Ема се стегна.

— Всъщност ми е много добре — отвърна тя и лапна един кракер. — Страхотно е да си свободен.

Устните на Ниша се извиха нагоре в отвратително розовееща усмивка.

— Чух, че не си искала да правиш секс с него — добави тя на достатъчно висок глас, за да привлече вниманието на две второкурснички, които тъкмо си сипваха салата.

Ръката на Ема замръзна над кракерите.

— Това откъде го чу?

Ниша се изкиска. Отговорът беше очевиден. С изключение на приятелките й, Гарет бе единственият друг човек, който знаеше какво се беше случило в спалнята на Сътън.

Пфу. Изведнъж ме изпълни доволство, че Ема е скъсала с него.

— Нямах представа, че си такава срамежливка — пропя Ниша, разкривайки идеално белите си зъби. И без да изчака Ема да й отговори, тя се врътна и с елегантна стъпка се отдалечи от нея.

Изпълнена с ненавист, Ема заби вилицата си в едно парче пиле на подноса. Дали и Сътън мразеше Ниша толкова силно? Но не беше само омразата. В Ниша имаше нещо, което адски я изнервяше. Странните погледи, които й хвърляше, шушукането. Все едно си играеше с Ема. Все едно знаеше нещо — нещо важно.