12.

Една по-различна тайна

— Ich war in Arizona geboren — прошепна Ема. Учебникът по немски лежеше в скута й, а в ръцете си тя държеше листчета със записки. Намръщи се на гърленото звучене на думите. Звученето на немския й напомняше на някой възрастен мъж, който непрекъснато храчи.

Беше вторник и Ема седеше до кръглата маса за обяд в училищния двор, която беше запазена за учениците от по-горните класове; всички останали трябваше да седят в претъпкания бюфет, който миришеше неприятно на рибени такос. Шарлът, Мадлин и Лоръл трябваше да се появят всеки момент и Ема използваше времето да прегледа записките си по немски за контролното в края на срока.

Макар че Сътън най-вероятно никога в живота си не беше сядала да учи, Ема не можеше да си позволи да се издъни на нито един тест. Тя беше отлична ученичка още от първи клас и нямаше намерение точно сега да се отказва.

Аз се ядосах на възгледите на близначката ми. Може да бях твърде заета, за да уча, може би ме интересуваха други неща. А може би бях адски умна, но не виждах смисъл да го показвам.

Контролното по немски в края на срока щеше да отразява етапите от живота: раждане, живот, смърт.

— Ich war in Arizona geboren — повтори отново Ема. Родена съм в Аризона. Това щеше да е отговорът на Сътън — но така ли беше в действителност? Беки винаги бе твърдяла, че Ема е родена в Ню Мексико — което означаваше, че Сътън също е родена там.

— Sutton starb in Arizona — прошепна Ема, прочитайки думата от речника. Сътън е умряла в Аризона. Достатъчно бе да го изрече, дори и на чужд език, за да усети как стомахът й се свива на топка. Тя прелисти речника в края на учебника, но не откри нито една по-точна дума, като убивам или удушавам например.

— Купи ли вече билети за годишния бал?

Ема подскочи стреснато при звука на чуруликащия глас. Едно момиче с боядисано в зелено лице, фалшив нос, перука като на баба Яга и дълга черна рокля, която изглеждаше като нападната от дървеници, тикна в скута й един флаер, на който пишеше „Годишен бал за Хелоуин! Елате, ако не искате да умрете от страх!“. Щом я разпозна обаче, усмивката й увехна и тя отстъпи назад.

— О! Искам да кажа, че ти сигурно вече си взела, Сътън. Приятно прекарване!

Преди Ема да успее да обели и дума, баба Яга изчезна в двора. Това не беше първият път, когато момичета бягаха настрани, отстъпваха от пътя й по коридорите или опразваха момичешката тоалетна в мига, когато Ема влезеше вътре. Поредната страна от живота на Сътън Мърсър, осъзна Ема, чудейки се дали начинът, по който реагираха хората, караше близначката й да се чувства самотна. Дали Сътън изобщо допускаше някой до себе си?

Не знаех как да отговоря на въпроса на Ема. Но като се има предвид това, че някой друг живееше живота ми, може би съм била права да не се доверявам на никого.

Ема затвори учебника по немски. Докато гледаше престорено щастливите германци на корицата, облечени с къси кожени панталонки ледерхозен, тя усети как кожата й настръхва под нечий втренчен поглед. Извърна се бавно. Около масата във вътрешния двор бяха насядали група футболисти, които се смееха истерично на пантомимичните шеги на някакъв тип. На съседната маса седяха момче и момиче. Устните им бяха свити гневно и те не сваляха погледи от Ема.

Гарет и Ниша.

Ниша носеше прилепнал тревистозелен пуловер и маратонки „Лакосте“ и гледаше Ема така, че кръвта й се смръзна във вените. Макар Ема да не знаеше, че са толкова близки приятели, Гарет седеше плътно до Ниша, без да сваля поглед от Ема. Отвратеното изражение на лицето му сякаш й казваше: Знам всичко за теб. Знам за Итън.

Възможно ли беше Гарет да знае? Той ли се криеше предишната нощ край басейна на Полсънови? Може би двамата с Ниша бяха заедно. Ема му махна леко с ръка, но Гарет просто поклати глава и прошепна нещо в ухото на Ниша. Тя се изкиска и се ухили гадно на Ема.

Изведнъж Ема усети, че повече не може да търпи техните малки тайнички. Тя стисна юмруци и погледна към дребното тъмнокосо момиче.

— Мога ли да ти помогна с нещо, Ниша? — попита тя, без да си прави труда да прикрие сарказма си.

Ниша я стрелна със захаросаната си усмивка и се притисна към Гарет, поставяйки ръката си върху неговата.

— Тъкмо се канех да ти напомня, че в петък трябва да присъстваш на задължителната отборна вечеря у дома. Бих те включила в организирането й, но един Бог знае дали въобще ще се появиш.

Ема настръхна.

— Ами може и да се появя, ако някога организираш нещо, което си заслужава.

Браво, Ем, помислих си аз. Ема ставаше все по-добра в отстояването на позицията си и в призоваването но онази Сътън, която се криеше в нея. Може би има някаква истина в спора „природа срещу среда“.

Тогава Ниша забеляза нещо зад гърба на Ема и погледът й се проясни.

— Ти ще дойдеш, нали, Лоръл? Или Сътън няма да ти позволи?

Ема се обърна и видя Лоръл да поставя таблата с обяда си върху масата. Тя стрелна Ниша с леден поглед и замълча.

— Откога отборните вечери са задължителни? — промърмори тя под носа си. — Някой трябва да й разясни, че капитанската титла в отбора не я прави кралица.

— Просто е ядосана, защото Сътън не се появи предишният път. — Шарлът също седна до тях и тръсна пакетчето с обяда си на масата. После погледна към Ема. — Ако не искаш, няма да ходим, Сътън.

Лоръл погледна Ема и кимна. Ема беше забелязала, че като фактически лидер на „Играта на лъжи“, приятелките на Сътън винаги приемаха решенията й.

Но според мен те въобще не бяха във възторг от това. Шарлът гледаше отегчено, сякаш се беше изморила непрекъснато да се съобразява с правилата на Сътън Мърсър.

— А ти къде беше днес? — намеси се Мадлин, плъзвайки се на пейката до Ема. — Защо не дойде в Центъра?

Ема потрепна.

— В Центъра ли трябваше да се срещнем? — Така наричаха училищното кафене, комбинирано с магазин, което се намираше до закусвалнята. Там се продаваха предимно тениски с логото на гимназията „Холиър“, билети за бала и моливи номер две.

— Да, за да планираме партито! Ехо, традиция? — Мадлин подаде на Ема картонена чаша с кафе. — Както и да е. Взех ти едно лате. Някой май е доста разсеян днес, а? Може би заради вчерашното ти посещение в полицията?

Лоръл отвори кутийка диетична кола.

— Сутринта им разказах какво се случи. — Тя издържа погледа на Ема, примигвайки невинно с очи, сякаш й казваше: „Че какво друго очакваше да направя?“

— Явно ти нямаше намерение да ни кажеш. — Шарлът отпусна ръце върху кутията със спаначена салата. — Какво се случи?

Мадлин въртеше в ръцете си едно пластмасово ножче и прокарваше показалец по назъбения му ръб.

— Откога крадеш по магазините без нас? — Тя изглеждаше раздразнена, все едно Ема я беше пренебрегнала.

— И на всичкото отгоре да те хванат в „Клика“? — Шарлът цъкна с език. — Това място го покорихме още в осми клас!

— Лоръл ми каза, че си взела чантичка на „Тори Бърч“. — Мадлин сбърчи нос. — Сътън, Тори не си заслужава кражбата.

Ема махна капака на чашата с кафе и парата блъвна в лицето й.

— Нали знаете как понякога просто трябва да направите нещо? — рече двусмислено тя. — Дори щеше да ми се размине, ако кучката на касата си вършеше работата, вместо да се вманиачава по мен. Мисля, че е влюбена.

— Някой май си губи уменията — пропя Шарлът и захапа здраво един морков. Изглеждаше почти щастлива, че приятелката й е била заловена.

Ема отпи от кафето си и примижа — то беше адски горещо.

— Няма начин да отида на бала. Наказана съм до края на века да не излизам от дома.

— О, стига, моля ти се. Разбира се, че ще отидеш. — Мадлин хвърли една покрита с карамел резина в устата си. — Ще намерим начин. И след това ще отидем заедно на къмпинг.

Изведнъж Мадлин се ухили на нещо зад гърба й.

— Годзили на дванайсет часа.

Макар близначките по принцип да се обличаха различно — Габи си падаше по стила на степфордските съпруги, с префърцунени ленти за глава и рипсена коприна, а Лили се обличаше повече като Тейлър Момсен, с карирани фланелки, свръхкъси поли и грим, който я правеше да изглежда като енот — днес и двете носеха прилепнали розови рокли с бухнали тюлени поли и обувки на адски високи платформи, който подчертаваха тънките им глезени. Както обикновено не изпускаха от ръце айфоните си. Зяпаха ги всички — от момчетата от групата в ъгъла до намусените, артистични типове, облегнати по стените.

— Здрасти, мацки! — пропя Габи, когато стигна до масата.

— Чао! — каза Лили. — Някой да не би да спомена нещо за къмпинг? Къде ще ходим тази година?

— Ние ще ходим на планината Лемън — отвърна остро Шарлът. — Нямам представа вие къде ще ходите.

— Лоша работа — отвърна също така остро Лили. — Защото само ние знаем къде са най-яките горещи извори.

— Освен това се сдобихме с един прелестен грил хибачи. Можем да си направим протеинови вафли — добави Габи.

— Не съм убедена, че паленето на огън в пустинята е добра идея — ухили се Лоръл.

Загледана в близначките, Ема прокара език по зъбите си, сещайки се за бавно преминаващия покрай къщата на Сътън джип. Дали нямаше да се окаже, че те са наблюдавали нея и Итън в басейна?