— Значи това е единствената ти нощ, когато все още можеш да се наслаждаваш на свободата?

— Може и така да се каже. Утре най-вероятно на прозореца ми ще има един грамаден райбер.

Итън се усмихна.

— Тогава нека се позабавляваме, вместо да говорим за убийството на Сътън.

Ема бавно повдигна глава и го погледна.

— Как например?

— В двора на съседа ти има басейн. — Итън посочи тухлената стена, която разделяше дворовете на мърсърови и съседите им. — Искаш ли да поплуваме?

— Ще ни видят! — възкликна Ема. Съседите на Мърсърови, семейство Полсън, бяха махвали с ръка на Ема няколко пъти. Те се обличаха в еднакви екипи на „Джей Крю“, караха еднакви лексуси с цвят на шампанско и лепваха името си върху всичко — голяма табела с надпис „СЕМЕЙСТВО ПОЛСЪН“ на пощенската кутия, „ПОЛСЪН, ПОСТРОЕНО ПРЕЗ 1968“ на каменна плоча в предната градина, дори колите им имаха регистрационни номера „ПОЛСЪН 1“ и „ПОЛСЪН 2“. Изглеждаха приятелски настроени, но Ема се съмняваше, че ще посрещнат мило неканени гости в басейна си.

Итън посочи към тяхната автомобилна алея. До пощенската кутия лежаха няколко вестника, обвити в син найлон. Къщата беше тъмна и на алеята нямаше никакви автомобили.

— Мисля, че са извън града.

Ема замълча. Знаеше, че трябва да се върне обратно и да си легне, но дяволското тъничко гласче в главата й не спираше да й говори за тъмните очи и изпълнената с надежда усмивка на Итън, като я припираше да се съгласи.

Може би това дяволче бях аз. Ема заслужаваше да се позабавлява.

— Навита съм — отвърна ухилено тя.

За отрицателно време двамата изкатериха стената на Полсънови и се озоваха до овалния басейн, който се намираше в центъра на вътрешния двор. Край него на платформа бяха подредени тубинг рингове и салове. Под перголата се виждаше черен газов грил, а малко по-нататък се намираше барбекюто с форма на кошер. Върху шезлонгите бяха метнати две кърпи с избродирани монограми „П“. Ема погледна с любопитство към тъмната къща на Полсънови. Нито една лампа не светна.

За по-малко от пет секунди Итън свали тениската и панталоните си, изрита маратонките от краката си и се гмурна в басейна. Когато излезе на повърхността, той се ухили на Ема.

— Водата е страхотна! Скачай вътре!

Ема събу единия крачол на пижамата.

— Ъъъ, не съм облечена подходящо за плуване.

Итън сбърчи вежди.

— Сваляй ги. Нямам нищо против.

Ема го погледна насмешливо, но събу панталоните на пижамата, благодарна за това, че отдолу носеше непрозрачни, черни памучни момчешки боксерки. Приближи се на пръсти до ръба и постепенно се потопи в басейна. Отблъсна се от стената и гмурна във водата. Блузката й се изду около тялото й като парашут. Когато изскочи на повърхността, за да си поеме въздух, видя Итън в средата на басейна. Златистата светлина се отразяваше в лъскавата му черна коса и подчертаваше скулите, сухото му лице и широките рамене. Той улови погледа й и й се усмихна, но тя бързо сведе очи. Не искаше да си помисли, че го зяпа.

— Идеята беше добра — рече Ема и се отпусна по гръб във водата.

— Казах ти. — Итън заплува към трамплина за скачане. — Трябва да ти призная нещо — каза той след минута, докато силните му ръце пореха водата. — Аз съм сериен използвач на чужди басейни. Когато бях по-малък, непрекъснато се промъквах в басейна на съседите.

— Е, аз съм все още девствена по въпроса — каза Ема, надявайки се, че е достатъчно тъмно, за да не види Итън как се изчервява при произнасянето на думата девствена.

— Винаги съм искал да имам собствен басейн. — Итън се протегна и се хвана с две ръце за трамплина. — Нашите така и не се навиха. Мама смяташе, че ще стане като с онези деца от новините, които се удавиха.

Ема си помисли колко малко знае за живота на Итън.

— Що за хора са вашите?

Итън сви рамене.

— Те са… ами майка ми страда от хронично безпокойство. А баща ми… го няма.

— Напуснал ли ви е? — Може би двамата имаха нещо общо.

Итън въздъхна.

— Не точно. Просто пътува много. За него работата е всичко. Има апартамент в Сан Диего, който е близо до офиса на компанията му, и повечето време е там. Сигурно му харесва да е по-далеч от нас.

— Не бива да си правиш шеги с това.

Итън повдигна едното си рамо. За миг изглеждаше, че ще добави още нещо, но той само разтърси яростно глава, сякаш се опитваше да изтрие всички мисли, и се пусна от трамплина.

— А ти имаше ли басейн, Ема?

Тя се засмя, бързо запляска с крака, порейки водата.

— Хранениче с басейн? Смятах се за щастливка, ако имах чиста вана. Но често ходех в градските басейни. Когато бях малка, един социален работник ме водеше на безплатни уроци по плуване.

— Много хубаво.

— Предполагам. — Щеше да е много по-хубаво, ако Беки я беше научила да плува. Или ако някоя от приемните й майки си беше направила труда да дойде и да я гледа как се учи. Докато беше във водата, Ема обичаше да гледа към пейките за зрители с надеждата, че ще види някой, който е дошъл заради нея, но винаги оставаше разочарована. Най-накрая спря въобще да поглежда натам.

— Като малка имаше ли любима игра в басейна? — попита Итън.

Тя се замисли за миг.

— Мисля, че „Марко Поло“. — Обикновено я играеха в края на уроците по плуване.

— Искаш ли да поиграем? — попита Итън.

Ема се изкиска, но лицето му остана сериозно.

— Ами да — отвърта тя. — Само че тихичко. — Тя затвори очи, завъртя се няколко пъти във водата и прошепна: — Марко!

— Поло! — отвърна Итън с нисък глас. Ема се плъзна в посока към гласа му, протегнала ръце пред себе си.

Итън се изкиска.

— Приличаш на някое зомби.

Ема се засмя, но някак си всичко това й се струваше нередно. Ами ако в този момент трупът на Сътън също се носеше някъде по вода?

В съзнанието ми се появи картина на студена, мрачна вода. Вълни подмятаха труп, обвит в мокри дрехи. Не можех да се приближа достатъчно, за да различа фигурата, която лежеше по лице в реката. Възможно ли е това да бях аз, мъртва?

Без особено желание Ема продължи да плува към гласа на Итън, опитвайки се да се отърси от ужасното чувство, което караше стомаха й да се свива. Ръцете й не успяха да хванат нищо.

— Аз съм майстор на „Марко Поло“ — подразни я Итън. Сега звучеше така, сякаш се намира на плиткия край на басейна. — Гадно ли е да си хранениче?

Ема се прокашля.

— Доста — отвърна тя и стисна по-силно очи. — Но тъй като вече съм на осемнайсет, предполагам, че всичко това приключи. Марко!

— Поло — отвърна Итън, този път отляво. — Приключи и защото вече си тук и живееш живота на Сътън. Щом разгадаем какво се е случило, ти пак ще си станеш Ема.

Ема размърда пръсти в студената вода, обмисляйки думите му. Трудно беше да не мисли какво ще се случи с нея, след като убийството на Сътън бъде разрешено — ако бъде разрешено. Повече от всичко искаше да остане тук, да се разкрие пред Мърсърови и да ги опознае в истинската си самоличност, но какво щеше да стане, щом разберат, че се е представяла за мъртвата им дъщеря?

Итън наруши мълчанието.

— Не знам как си живяла през всичките тези години в приемни семейства и си останала толкова… нормална. Аз не бих успял.

— Ами криех се в главата си. — Ема заплува напред, съсредоточена върху гласа на Итън. — Създавах си свой свят.

— Което означава?

— Водех си дневници и пишех разкази. И си създадох вестник.

— Наистина ли?

Ема кимна, без да отваря очи.

— Беше нещо като… всекидневник „Ема“. Рисувах и пишех за неща, които ми се бяха случили така, сякаш са статия от първа страница. Нали се сещаш, „Момиче приготвя поредния самун вегетариански хляб за приемните си родители-хипари“. Или пък „Приемна сестра чупи играчката на Ема Пакстън просто защото й е кеф.“ Това ми помагаше да се справя. Дори сега продължавам да си съставям заглавия на ум.

— Защо?

Ема избърса водата от лицето си.

— Предполагам, че това ми помага да се чувствам… значима. Все едно заслужавам да се появя на първа страница — дори да е в собствения ми измислен вестник.

— Аз също се скривах в моя малък свят — призна Итън. — Когато бях малък, непрекъснато ме тормозеха.

— Тормозили са те? — Ема искаше да отвори очи и да го погледне. — Защо?

— Защо по принцип тормозят по-малките? — Гласът на Итън се пречупи. — Просто така се случва. Само че вместо да пиша вестници, аз рисувах лабиринти. В началото бяха съвсем елементарни, но постепенно започнах да ги правя все по-сложни, докато накрая сам не можех да ги разгадая. Потапях се в тези лабиринти. Представях си, че са лабиринти-градини, в които мога да изчезна завинаги.

Изведнъж тя усети движението на крака под водата. Протегна ръка напред, докосна кожа и отвори очи. Итън се беше притиснал към ъгъла до вградената гореща вана.

Ема несъзнателно докосна малкия белег от порязване на брадичката му.