Усмихнах се. Ей на това му викам аз кариера. Но бях впечатлена колко е находчива. Точно както беше казал Итън предишната вечер: като че ли нищо не може да й се опре.

— Теър имаше хонда, нали? — попита господин Мърсър. — Нали не си се возила на нея?

Ема сви рамене; кожата й настръхна при споменаването на името му. Предишната седмица тя беше открила, че Лоръл и Теър са били много добри приятели и че Лоръл си е падала по него. Но освен това разбра, че Теър може би бе харесвал Сътън.

Отчаяно се опитвах да си спомня какво беше означавал Теър за мен. Непрекъснато получавах проблясъци за нас двамата как стоим в училищния двор, Теър ме е хванал за ръцете и ми говори нещо с извинителен тон; после аз измъквам ръцете си и му се сопвам нещо, думите ми са сурови и оскърбителни. Но споменът бързо се разпадаше.

Господин Мърсър се отпусна върху една преобърната щайга.

— Сътън… защо открадна тази чантичка днес?

Ема погали с пръсти скоростния лост. Защото се опитвам да разгадая убийството на дъщеря ти. Но единственото, което можа да каже беше:

— Ужасно съжалявам.

— Да не би да е заради… всичко, което се случва вкъщи? — попита рязко господин Мърсър.

Ема примигна, обърна се и го погледна.

— В смисъл? — Изведнъж в главата й започна да се оформя нов списък: Странните неща в новото семейство, които не знам, а трябва. Сърдечните разговори с бащата, когото беше срещнала за пръв път две седмици по-рано, бяха на първо място в списъка.

Лицето на господин Мърсър се изкриви мъчително, сякаш искаше да й каже „моля те, не ме карай да ти обяснявам“.

— Знам, че ти идва нанагорно. Знам, че премина през много… промени.

Повече, отколкото можеш да си представиш, помисли си иронично Ема.

Господин Мърсър я погледна многозначително.

— Искам да знам как се чувстваш. Искам да знаеш, че можеш да разговаряш за всичко с мен. За всичко.

Климатикът се изключи и в помещението настана пронизваща тишина. Ема се опита да запази хладнокръвие. Нямаше представа как да реагира на думите му и за миг се зачуди дали да не му признае истината. Но след това си спомни заплахата на убиеца на Сътън: Продължавай да играеш ролята… или ти си следващата.

— Добре… благодаря — отвърна неловко тя.

Господин Мърсър се заигра с гаечния ключ.

— Сигурна ли си, че не си откраднала, защото, да речем, си искала да бъдеш хваната?

Аз се вгледах в ясните сини очи на баща ми и изведнъж в съзнанието ми проблесна спомен за викове и разменяни обвинения. Видях се да тичам по пътя в пустинята, чух гневния глас на баща ми, който ме викаше и почувствах сълзите, които се стичаха по лицето ми.

Когато Ема не отвърна нищо, господин Мърсър отмести поглед, поклати глава и хвърли смачкания на топка жълт парцал на омазания с грес под.

— Няма значение — промърмори той; сега изглеждаше раздразнен. — Просто като свършиш, изхвърли торбата с боклука в контейнера, става ли?

Баща й затвори вратата с приглушено туп. На стената до нея имаше коркова дъска, върху която бяха забодени остарял календар, визитна картичка на местния сервиз за климатици и снимка на Лоръл и Сътън, застанали насред двора, усмихвайки се към фотоапарата. Ема се загледа продължително в снимката. Искаше й се тя да може да говори, искаше й се Сътън да може да й каже нещо, каквото и да е, за това каква е била, какви тайни е крила и какво всъщност й се беше случило.

Зад гърба й се разнесе кискане. След това усети топло гъделичкане, сякаш някой й дишаше във врата. Ема се обърна стреснато, но се озова пред празния гараж. Тогава през малкия квадратен прозорец зърна един джип, който бавно се отдалечаваше от къщата на Мърсърови. Тя изтича до прозореца и погледна навън, забелязвайки веднага белия линкълн. Този път безпогрешно разпозна и двете лица зад предното стъкло.

Това бяха близначките Туитър.

10.

Като риба на сухо

Чук. Чук.

Ема се надигна рязко в леглото на Сътън. Луната хвърляше сребрист лъч върху килима. Скрийнсейвърът на компютъра на Сътън проиграваше слайдшоу от снимки на щастливите членове на клуба „Игра на лъжи“. По телевизията даваха епизод от „Дневното шоу на Джон Стюарт“. „Стъкленият похлупак“, която Ема препрочиташе, след като предишната седмица двамата с Итън бяха обсъждали Силвия Плат, лежеше разтворена върху нощното й шкафче. Вратата към коридора беше затворена. Всичко беше на мястото си, където Ема го беше оставила, преди да заспи.

Чук.

Звукът идваше откъм прозореца. Ема отметна завивките. Предишната седмица беше имала сън, който започваше точно така. И когато беше погледнала през прозореца, беше видяла Беки на алеята пред къщата. Тя я предупреди да внимава и изчезна.

Ема се приближи колебливо на пръсти до прозореца и надникна навън. Уличната лампа хвърляше златиста светлина върху настръхналия кактус до тротоара. Джетата на Лоръл беше паркирана точно отдолу. И разбира се, на алеята, която минаваше покрай баскетболното игрище, стоеше някой. Тя някак си очакваше, че ще види Беки, но човекът пристъпи на светло и замахна, за да хвърли нов камък по прозореца.

Беше Итън.

Тя рязко си пое дъх и се отдръпна от прозореца. Бързо навлече един спортен сутиен под прозрачната блузка на Сътън и нахлузи долнището на раираната си пижама. После се върна обратно, махна му с ръка и повдигна прозореца. Госпожа Мърсър още не го беше заключила и той се отвори с лекота. Нощният въздух беше горещ и задушен, не се усещаше и най-слаб полъх на ветрец.

— Да си чувал, че вместо камъчета може да се използва телефон? — подвикна му тихо тя.

Итън я изгледа накриво.

— Можеш ли да слезеш?

Ема се ослуша за звуците откъм коридора — за пускането на вода в тоалетната, тупкането на лапите на Дрейк по пода, нещо друго. Ако Мърсърови я усетеха, че излиза същия ден, когато са я хванали да краде, направо щяха да я убият. Но навред цареше пълна тишина. Тя повдигна още повече прозореца и се измъкна навън.

Един дебел клон се протягаше към покрива на къщата; Ема се хвана за него и увисна над земята. Нищо чудно, че Сътън го е използвала като маршрут за бягство. Приземи се върху чакъла и тръгна към Итън, ухилена до уши. Но той не отвърна на усмивката й.

— Какво ти стана, за Бога? Да не си си изгубила ума? Защо трябваше да…

— Ш-ш-т! — Ема се огледа. Кварталът беше потопен в зловеща тишина, навсякъде беше тъмно, колите стояха смълчани по алеите. — Само така можех да стигна безпроблемно до полицейското управление.

— И за какво ти е да ходиш там’?

Ема седна върху големия объл камък пред къщата на семейство Мърсър.

— Трябваше да видя полицейското досие на Сътън.

Докато Ема му разказваше за полицейските доклади и инцидента върху линията, очите му се ококорваха все повече.

— Сътън е застрашила живота на всички — завърши Ема. — Освен това онази нощ нещо се е случило с Габи. Била е откарана в болницата.

— Леле. — Итън приседна до нея на камъка. — И никой не я е издал?

— Според доклада, не. — Краката им се докосваха лекичко; през тънкия крачол на пижамата Ема усещаше грубата тъкан на дънките му.

Итън въртеше неспокойно телефона си в ръце.

— Защо според теб са замълчали?

— Не знам. Този номер е нещо сериозно. Всички са можели да загинат — каза тя, наблюдавайки сянката, която премина край прозореца на съседната къща. — Може би са искали да й го върнат по някакъв начин?

— Чрез нов номер… или нещо друго?

Полазиха я ледени тръпки.

— Ти сам каза, че онази нощ, когато е бил заснет филмът с душенето, приятелките на Сътън са изглеждали така, сякаш искат да я убият, нали?

Итън погледна надолу по улицата и прехапа долната си устна.

— Така ми се стори — отвърна най-накрая той. — Нищо, че според тях е било номер. Сътън изглеждаше истински изплашена.

— На мен ми прилича на отмъщение — рече Ема.

Итън си спомняше по-добре онази нощ от мен. Когато го видях надвесен над мен, аз се почувствах замаяна и уязвима. Само да можех да си спомня часовете и дните след този инцидент… наистина ли се държах с приятелките си така, сякаш нищо не се е случило? Нима толкова лесно се бях отърсила от страховете си?

— Но според мен не трябва да отписваме и близначките Туитър — каза Ема. — Все пък Габи е била приета в болница — може наистина да е пострадала. Освен това те бяха и на гости у Шарлът онази нощ. Виждала съм ги да обикалят с джипа си по улицата и да ме следят. А и в училище ми хвърлят много странни погледи. — Тя затвори очи, сещайки се за Гарет. — Но пък всъщност много хора ми хвърлят странни погледи.

Итън кимна.

— Не можем да отхвърлим никого, докато не се окаже, че има алиби.

Ема вдигна лице към небето и изпъшка. Всичко й се струваше толкова… трудно.

— Родителите на Сътън ще ме убият, ако разберат, че съм навън — каза тя, поглеждайки към тъмните прозорци на къщата. — Наказана съм да не излизам от къщи.

Итън порови с крак в чакъла.