Генерал Бьолесен стоеше зад разхвърляното си бюро, очите му излъчваха студенина, тялото му бе вдървено, а челото смръщено. Когато Дъглас влезе заедно с Грийон, той се изпъна в цял ръст, но не успя да заблуди Дъглас. Държанието му бе на уморен човек в самозащита. Чудесно, помисли Дъглас, докато непринудено прекосяваше големия кабинет, сякаш се намираше в собствения си. Той кимна едва забележимо на генерала и каза на съвършен френски:

— Какъв хубав ден.

— Да, наистина — отговори генералът, изваден от равновесие. — Информираха ме, че вие сте от Военния комитет на Наполеон, въпреки че не съм наясно. Самият той беше тук неотдавна и изрази задоволството си от напредването на плановете за нападение.

— Един комитет представлява твърде аморфно тяло — прекъсна го Дъглас, като продължаваше да се упражнява с надменните изражения върху лицето си, като този път добави с типично галско повдигане на рамене: — Не съм представител на никакъв комитет. Тук съм като личен, хм, следовател на Наполеон.

Генералът съвсем се скова, единствено челюстта му увисна. Мозъкът му заработи бързо: „Следовател“?

Дали по някакъв начин Наполеон не бе научил за смъртта на двамата войници, които той заповяда да бъдат бити с пръчка предишната седмица? Може би бе чул за побоя върху момичето, чиито роднини изглежда, имаха някакво влияние? По дяволите тази глупачка. Тя се опъваше, но той знаеше, че го желае. Малката обичаше да го дразни и той я насили, може би малко грубо, но щеше скоро да се съвземе, за да му се радва отново. Тя не се бе поддала на покоряващия му чар за разлика от жената, която държеше горе в малка стая до собствената си спалия.

Бьолесен вярваше, че Наполеон е непобедим на бойното поле, но го ненавиждаше за лицемерните му буржоазни маниери. Трябваше да подходи внимателно. Човекът, който стоеше пред него, не беше нищо повече от един бюрократ, нищожество, лакей без никакъв мозък. Но той притежаваше власт, проклетникът, което означаваше, че той, Бьолесен, трябваше да се справи с него. Ако не успееше, щеше да се наложи да го убие. В края на краищата пътищата изобилстваха от всякакви видове крадци и разбойници.

— Да — каза Дъглас. — Както несъмнено знаете, Наполеон винаги е намирал за абсолютно задължително плановете и тези, които ги привеждат в действащ да бъдат надзиравани. Едно безкрайно задължение, нали?

— Разбира се, вие имате нужните документи.

— Естествено.

В три часа следобед Дъглас вървеше до генерал Бьолесен през лагера на крайбрежието до Булон. На генерала това му бе безкрайно неприятно — насилената обиграност на проклетия бюрократ и собственото му поведение на съгласие с този човек, когото презираше, но и от когото се страхуваше. Той се опита да притесни Дъглас, после се правеше, че не го забелязва, като си даваше вид, че знае всичко и може да го държи под контрол. Това накара Дъглас да се усмихне. Вечеряха в трапезарията на кмета с дузина от висшите офицери на Бьолесен. Към края на разточителното меню повечето от тях бяха вече пияни. Към полунощ трима бяха откарани в квартирите си от адютантите. Един час по-късно Дъглас бе по-нащрек, отколкото когато и да било друг път в живота си, и очакваше своя шанс. Молеше се никой да не разбере, че е английски шпионин. Нямаше никакво желание да умира. В края на краищата да се върнеше в Англия означаваше да се завърне при новата си съпруга, Мелисанда (о, колко сладко звучеше името й), да я отведе в леглото си и да я държи там, докато зачене наследника на Шербрук. Когато генералът го предизвика с игра на пикет, Дъглас му се усмихна безизразно, а сърцето му заби по-бързо.

— Облогът? — попита той, докато почистваше една прашинка от черния си мундир.

Генералът предложи сумата да бъде във франкове. Дъглас показа леко раздразнение от подобна баналност. Със сигурност такъв великолепен и изтънчен човек като генерала би могъл да излезе с по-интересен… хм… по-съблазнителен облог?

Генералът премисли, после се усмихна и залитна, беше пиян. Той потърка ръце и очите му светнаха, когато каза:

— О да, разбира се. Победителят от нашата малка игра, господине, ще се наслади на едно малко сочно сладкишче, което понастоящем живее с мен. Името й е Жанин и тя притежава доста дарби, за да достави удоволствие на един мъж.

Дъглас се съгласи. Безразличието му беше забележително.

ПЕТА ГЛАВА

Клейбърн Хол


Александра не можеше да повярва. Тя стоеше вкаменена до италианското писалище на Мелисанда. За първи път върху него имаше нещо, което не беше шишенце парфюм. Все още беше неглиже, а косата й бе оформена в дебела плитка, преметната през рамото. Тя се втренчи в изписания лист. После затвори очи, затвори ги, защото знаеше…

Тя се беше надявала това да стане!

Може би да, може би не. Тя пазеше мълчание и наблюдаваше. И то стана. Мелисанда и Антъни Париш, виконт Ратмор, бяха избягали в Гретна Грийн предишната нощ. Александра бавно вдигна листа, върху който Мелисанда бе надраскала няколко изречения с думи, които променяха живота на всички, с думи, пълни с правописни грешки, защото Мелисанда бе презирала учението. Беше спокойна и напрегната едновременно като че ли очакваше да се случи още нещо. Трябваше да отнесе бележката на баща си. Трябваше да му признае, че е очаквала това да се случи между двамата.

В този момент се ненавиждаше, знаеше, че е дребнаво, ревниво и лошо същество, което не заслужава ничие внимание.

След като дукът прочете писмото, той го остани внимателно на писалището си, приближи се до широките прозорци и се загледа към източната морава. По нея се разхождаха четири пауна, три гъски, а една коза седеше вързана край тисовия храст. Александра имаше чувството, че минават години, докато той се обърна към нея. Усмихна й се, наистина и се усмихна. И за нейна изненада заговори кротко:

— Е, стореното — сторено, какво ще кажеш, скъпа? Не беше кой знае каква изненада, нито потресаващо разкритие. Не, Алекс, съвсем не съм стъписан от това, още повече Тони ми остави доста подробно писмо и далеч по-четливо от това на Мелисанда, да, и далеч по-извинително. Честта му го кара да се самообвинява. Ще видим.

— О, татко, аз знаех, знаех, но го исках…

Баща и се изсмя и я заплаши с пръст.

— Ти също си била наясно, моя скъпа, какво се е канел да прави лорд Ратмор?

— Не точно че ще избягат в Гретна Грийн, но че ще се откажат от историята с тази женитба… О, татко, не мога да те лъжа. Но не предполагах, че ти също…

Александра стоеше и кършеше ръце по начин, който би размекнал всеки родител. Чувстваше, как вината й, вместо да намалява, се увеличава. Дукът я наблюдаваше. После каза:

— Да, знам, че Тони желаеше Мелисанда и че тя също го искаше. Не съм виждал никога двама души така бързо да се омаят един от друг. Тони е приятен млад човек, интелигентен, остроумен и надарен с красива външност, което играе важна роля пред жените. По-нататък: той е почти толкова богат, колкото и графа на Нортклиф. Без съмнение той ще предложи обезщетение, което ще съперничи на това, предложено от неговия братовчед. Всъщност в писмото си той дава уверения в тази насока. Мисля, че чувството му за вина го измъчва болезнено, и можеш да бъдеш сигурна, Алекс, че то е много по-силно от твоето, защото не предаде ли той собствения си братовчед, за да избяга с жената, която графът бе избрал? О, да, той се презира за тази своя постъпка, но вече е късно, тя е извършена и няма връщане назад. Забелязал съм, че съвестта се обажда с пълна сила тогава, когато всичко е приключило необратимо. Но въпреки тази проява на непристойно поведение виконтът е човек на честта. Той ще доведе Мелисанда обратно тук, и то много скоро. Тя хитрушата, няма да гори от желание да ни види, защото знае, че постави майка си в неудобно положение, и се страхува, че я чака голяма караница. Но мъжът й ще я принуди да дойде. — Дукът се усмихна неопределено. — Тони Париш не е мъж, когото жената може да върти на пръста си, дори тази жена да е толкова красива, че когато я гледаш, дъхът ти да секва. О, той ще я доведе обратно, без да обръща внимание на нейните молби, сълзи и цупения.

— Но аз наистина се досещах, татко, наистина се досещах. — Беше признала и сега стоеше вдървена и нещастна в очакване баща й да я накаже.

Дукът пое ръката на дъщеря си и я поднесе към устните си.

— Това, за което съжалявам, е голямото безпокойство, причинено от тази безотговорна постъпка. Никой баща не мечтае да види дъщеря си венчана някъде си в Шотландия. Особено дъщеря на дук. От нея съвсем не се очаква да прояви такова отсъствие на приличие. — Дукът спря да говори, а лицето му непрекъснато сменяше изражението си. Неочаквано той попита Александра:

— Ти толкова ли силно желаеш графа?

— Ти си се досетил? О, Боже! Ужасно е да бъда прозрачна като езерцето с рибки.

— Ти си ми дъщеря. Познавам те и съм много привързан към тебе.

— Вярно е. Обичам го, татко, от три години, но сега… сега няма да ми бъде даже зет.

Тя погледна баща си, а в хубавите и очи се четеше отчаяние и болка. Дукът каза рязко:

— Току-що получих писмо от брат ти. Ще ти кажа как стоят нещата, Алекс. Дори обезпечаването, което Тони без съмнение ще ни осигури, няма да спаси семейството ни от разорение. Брат ти е напуснал Англия, прокълнат от съдбата, и е на път за Америка, както пише. След себе си оставя огромни дългове, които окончателно ще ме доведат до банкрут. Дори обезпечаването на Тони, което съм сигурен, че ще бъде щедро, няма да помогне да се изплатят тези дългове. Чудех се какво да правя, мислех, тревожех се, борех се, но сега…, а сега може би има лъч светлина.

Той се обърна и напусна библиотеката, като остави Александра да гледа безмълвно след него.



След около час Тони Париш и Мелисанда щяха да пристигнат в Клейбърн Хол. Тя се мусеше, като се наслаждаваше, че може да покаже истинско кралско раздразнение, и това го караше да се усмихва. Той я бе уведомил с повелителен тон, че трябва да се завърнат в бащиния й дом, с което да се опитат да поправят нещата. Тя молеше и настояваше да не го правят, защото мразеше вината си и не искаше да й я трият на носа. Тя дори плака на рамото му с огромни и красиви крокодилски сълзи, както той ги нарече гласно. Това я доведе до истерия. Той се разсмя. Извън себе си от ярост, Мелисанда го замери с четката си за коси, но той просто я запрати обратно към нея. Тя остана няма и вцепенена от маниерите му. Той напусна стаята, като й каза да бъде долу след десет минути. Отново четката полетя към него, но се удари в затворената врата. Тя слезе след единайсет минути и той се намръщи, като погледна часовника си, но не каза нищо. Тя му се бе подчинила. С времето щеше да привикне да му се подчинява без сцени и гневни избухвания, както и без бавене.