Александра знаеше, че Мелисанда ще се съгласи да се омъжи за графа. Знаеше също, че на този ден би поискала да се намира на друг континент, така че да не участва и да си спести преживяването. Знаеше също, че няма никаква надежда, щеше да остане тук и отчуждението и мълчанието щяха да бъдат единствената й защита. Ще бъде принудена да се усмихва и да поздрави графа, така както една бъдеща балдъза би трябвало да го направи. Ще наблюдава как той гледа Мелинсанда, докато изговаря думите, който ще я превърнат в негова съпруга.

На осемнайсет години Александра трябваше да разбере, че животът често щедро сервира горчиви залези.



Нортклиф Хол


В началото Дъглас не можеше да повярва. Той ту се взираше в писмото на дук Беърсфорд, ту поглеждаше драсканицата, изпратена му от самия лорд Авърн тази сутрин. Донесе му я специален пратеник, който бе настанен в кухнята и докато очакваше отговора, пресуши доста бира.

Дъглас отново вдигна писмото на дука. То беше весела, празнично, изпълнено с поздравления. Дъглас щеше да се ожени за Мелисанда следващата седмица в Клейбърн Хол в старата нормандска църква край селцето Уетърби. Дукът се гордееше, че след седем дена ще стане негов тъст. Още повече, че след сватбената церемония щеше да прибере някоя и друга гвинея в изпразнения си джоб.

Той взе и писмото от лорд Авърн. Налагаше му се да отиде до Етапъл, Франция, възможно най-бързо, и то дегизиран като проклет френски войник. Там щеше да получи инструкциите на Жорж Кадудал и да ги изпълни. Трябваше да спаси една френска девойка, попаднала срещу волята си в ръцете на едни от Наполеоновите генерали. Не се споменаваше нищо друго, никакви подробности, имена, особености. Ако Дъглас не стореше това, Англия губеше най-добрия си шанс да отстрани Наполеон, тъй като Жорж Кадудал беше мозъкът на цялата операция. Лорд Авърн разчиташе на Дъглас. Англия разчиташе на Дъглас. И този последен аргумент лорд Авъри бе поднесъл особено убедителио: „Ако не спасиш нещастното момиче, Кадудал заявява, че няма да продължи повече с плана. Той настоява ти да свършиш цялата работа, Дъглас, но отказва да обясни защо. Може би знаеш отговора. Научих, че в миналото сте се срещали! Трябва да изпълниш задачата, и то успешно, Нортклиф, трябва на всяка цена. Съдбата на Англия е в ръцете ти.“

Дъглас се отпусна в стола и се разсмя.

— Трябва да се оженя и същевременно трябва да бъда във Франция. — Смехът му стана несдържан.

Какво да прави? Да замине за Франция и да спаси любовницата на Кадудал, каквато несъмнено бе тази жена, или да отпътува за Клейбъри Хол като младоженец?

Дъглас спря да се смее. Челото му отново се смръщи. Защо поне веднъж животът му не беше лесен? Нима той беше отговорен за съдбата на Англия! Е, добре, по дяволите.

Замисли се за Жорж Кадудал, радикалиста, водач на роялистите групи. Последният му опит да свали Наполеон беше през декември 1800 година. Последователите му използваха експлозиви, които в Париж убиха двайсет и двама души и раниха повече от петдесет, но не засегнаха никой от обкръжението на Наполеон. Жорж Кадудал беше опасен човек, човек на страстите. Той мразеше Наполеон до дъното на душата си и се бореше за връщането на Бурбоните на френския трон. Не подбираше средства, независимо дали ставаше въпрос за човешки живот или пари. Но очевидно това момиче имаше висока стойност за него, толкова висока, че той би посегнал на плановете си с Англия, ако тя не бъде спасена.

Кадудал познаваше Дъглас. Преди няколко години го бе видял в ролята на френски войник, когато мисията му завърши успешно. Но защо настоява именно Дъглас, а не някой друг да спаси момичето, щеше да остане забулено в тайна, докато Дъглас не отиде в Етапъл, Франция. И сега английското правителство поддържаше Кадудал в друг предстоящ заговор. А този заговор бе подложен на риск, защото любовницата на Жорж бе задържана като затворничка.

Холис, който от трийсет години насам бе икономът на Шербрук и самият изглеждаше като достопочтен пер, влезе в библиотеката, но Дъглас не му обърна внимание. Веднъж преди много години, когато Дъглас бе съвсем млад и наперен като петел и не по-малко ревнив към цената на собствената си личност, един негов приятел се пошегува, че Дъглас прилича много повече на иконома на Шербрук, отколкото на собствения си баща. Дъглас бе реагирал смразяващо.

Холис деликатно се покашля.

Дъглас вдигна поглед и черните му вежди се вдигнаха в мълчалив въпрос.

— Вашият братовчед, лорд Ратмор, пристигна току-що, милорд. Той каза да не ви безпокоя, но не бих могъл да не ви уведомя за присъствието на негова светлост.

— Тони не е от тези, които биха стояли мирно в някой ъгъл и да чакат някой да се сети за тях. Идвам веднага. Чудя се какво иска негова светлост! Надявай се, че не е дошъл и той да ме притиска за женитбата.

— Вероятно не, милорд. Ако мога да се изразя ясно, негова светлост изглежда малко нещо с увиснал нос. Може би е болен, но не физически, нали разбирате, а душата му… Ако мога да си позволя да предположа, познавайки слабостите на негова светлост, бих се осмелил да кажа, че е намесена жена. — Той спря за миг и добави: — Обикновено е така.

— Проклятие! — надигна се Дъглас от писалището. — Идвам да го видя.

Той отново погледна двете писма. Пратеникът можеше да почака още малко. Беше му необходимо да помисли, да премери всички възможности, имаше нужда от още време. Освен това Антъни Колин Сейнт Джон Париш, виконт Ратмор, беше син на първа братовчедка на майката на Дъглас и негов любимец измежду всички роднини. От шест месеца не бяха споделяли компанията си.

Видът на братовчед му никак не го зарадва. Изглеждаше отчаян, точно както Холис го бе описал. Дъглас влезе в малката стая, затвори зад себе си вратата и я заключи.

— Добре, Тони — започна той без предисловие. — Казвай. Какво не върви?

Тони Париш, виконт, Ратмор, обърна празен и вторачен поглед към братовчед си. Автоматично изправи рамене и се опита да се усмихне. Не приличаше много на усмивка, но Дъглас оцени усилието и повтори мило:

— Кажи ми, Тони. Какво се е случило?

— Холис, предполагам.

— Да. Разказвай.

— Този човек би трябвало да бъде проклет свещеник.

— О, чак пък толкоз, просто не е сляп. Освен това е много привързан към теб. Хайде, говори, Тони.

— Добре, да те вземат мътните, трябва да знаеш, че вече не съм сгоден. Сега съм без годеница. Измамиха ме. Самотен съм и объркан. При теб съм.

Холис никога ли не грешеше? Но Дъглас все още не можеше да повярва.

— Искаш да кажеш, че Тереса Карлтън скъса с теб?

— Разбира се, че нещата не стоят така. Не бъди глупав. Аз скъсах. Открих, че тя спи с един от най-добрите ми приятели. Приятел, ха! Гадният мръсник! Можеш ли да повярваш, Дъглас? Жената щеше да се омъжва за мене — за мене! — и щеше да стане проклетата ми съпруга — Бях я подбрал с голямо внимание, отглеждах я като най-ценно цвете, отнасях се с нея с най-голяма почит, не си позволявах никога нещо повече от това да я целуна, и то, без да отварям устни, а тя през цялото време е била любовница на един приятел. Не е за вярване, Дъглас, непоносимо е.

— Ако трябват да ти припомня, Тони, че тя съвсем не беше девица, — обади се кротко Дъглас. — Все пак тя е вдовица. Освен това осмелявам се да кажа, че ти продължаваше да спиш с твоите любовници и никак не се съмнявам, че някои от тях са приятелки на Тереса.

— Ама не става въпрос за това, проклетнико, и ти го знаеш!

— Може би от твоя гледна точка, но… — Дъглас сам се прекъсна: — Е, нали свърши? Сега си свободен човек, нали? Наистина ли разтрогна годежа, или си тук, за да си лижеш раните и да обмисляш неустановеното си положение?

— Да, разтрогнах го и ми идва да убия тази жена за нейното лицемерие! Да ми слага рога! На мене, Дъглас!

— Ти не беше женен за дамата, Тони.

— Принципът остава същият. Не мога да го преглътна, Дъглас. Умът ми не може да го побере, че наистина се е случило. Как може една жена да се отнесе така с мене?

Братовчедът, помисли Дъглас, има много високо мнение за себе си и ако трябва да се говори истината, много хора имат подобно мнение за себе си. Доколкото му беше известно, никоя жена досега не бе мамила Тони. Обратно, винаги Тони беше този, който се измъкваше, безгрижен като Райдър, когато ставаше дума за нежния пол, докато не срещна Тереса Карлхън. Тази млада вдовица по някаква неведома и неясна причина очарова виконт Ратмор и мисълта му за женитба се настани в ума му и се изплъзна от устата му само след седмица. След това тя продължи да води играта по същите правила, по които обикновено Тони я водеше. Сега ударът върху самочувствието му сигурно беше разтърсващ. Нищо чудно, че се измъчваше.

— Не мога да се върна в Лондон, защото ще я видя, а не знам дали няма и да си изпусна нервите. Дъглас, познаваш ме. Трябва да бъда по-близо до природата, докато си възвърна равновесието, а веднъж да си го възвърна и да стана студен и неумолим, няма да съм изложен повече на опасността да се нахвърля с ругатни върху тази мръсница и хубаво да я напердаша. Имаш ли нещо против да остана за известно време тук?

В главата на Дъглас за миг просветна възможност за разрешаването на собствения му проблем. Тя бе толкова осезаема, че той се усмихна:

— Тони, можеш ла останеш тук до края на века. Можеш да изпиеш всичкото ми френско бренди, можеш дори да спиш в графското ми легло. Прави всичко, което ти хрумне. — Дъглас пристъпи към братовчед си, сграбчи ръката му и я стисна, като през цялото време се усмихваше като глупак. — В допълнение, Тони, ти би могъл да ми спасиш живота. За това, което ще направиш за мене, без съмнение мястото ти в рая ще бъде осигурено.

Тони Париш изгледа братовчед си, после се усмихна. Този път усмивката му беше истинска и изпълнена с любопитство и насмешливост.

— Очаквам, че ще ми кажеш с какво бих могъл да ти бъда полезен и какво те кара да разчиташ на бъдещите ми прояви на смелост.