Той пристъпи напред и тя се опита да се промъкне край него. Той хвана китката на ръката й, Александра усети как палецът му нежно гали меката й плът и разбра, че ако продължи така, скоро ще се озове по гръб на пода или на дивана може би и ще изпита най-голямо удоволствие.

Дъглас, изглежда, също разбра какво ще стане. Пусна китката й.

— Не мърдай — каза той — или ще се погрижа да си платиш за интереса, който проявяваш към делата ми.

Тя се зачуди дали той знае какво точно ще направи, ако тя успее да изскочи от стаята. Реши, че нищо конкретно не я заплашва, и в следващия миг излезе от стаята.

Дъглас не се опита да я спре. Щеше да я намери после много бързо; отиде до бюрото си и прелисти книжата. Изруга, когато намери бележката от лорд Ейвъри. Проклетият Финкъл, защо трябва да е такъв педант? Нищо, сега тя знаеше съвсем малко повече от преди. Въпреки това се разтревожи. От Жорж Кадудал можеше да се очаква всичко. Дъглас от опит знаеше, че щом на Жорж му хрумне някаква идея, нищо не може да я избие от главата му. Това беше ценно качество и ужасен недостатък. Точно както сега.

Дъглас изруга. Какво да прави?

Действията, които трябваше да предприеме, се решиха още същата вечер. Той заведе Александра на малък прием в дома на лорд и лейди Марчпейн, една възхитителна двойка възрастни хора, който много обичаха Дъглас, защото той се грижи за внука им в армията. Сърдечно поздравиха него и Александра.

Александра бе нащрек, макар че Дъглас не каза нищо за отмъщение или наказание. Вниманието му сякаш бе погълнато от друго дори когато тя му се представи в нова рокля, чието деколте съвсем не беше толкова високо. Той само кимна, без да каже нищо. Тя го наблюдаваше с крайчеца на окото си. Предпочиташе да бе останала вкъщи заедно с него. Може би трябва да се извини за любопитството си. Докосна с върха на пръстите си ръкава му. Без да каже нищо, той я погледна с безизразно лице.

— Съжалявам Дъглас.

— За какво по-точно?

— За това, че проявих любопитство, но ти много ме ядоса, като не ми каза какво става. Аз съм твоя съпруга. Мога да ти бъда полезна, само ми разреши.

Той сякаш още повече се затвори в себе си.

— Приемам извинението ти, макар че е напълно недостатъчно. А по другия въпрос — не мога да не осъзнавам, че си моя съпруга. Ти непрекъснато си до мен. Съмнявам се дали бих могъл да отида по нужда, без да ме попиташ къде съм бил и какво съм правил, А, ето Теди Самъртън. Той танцува хубаво. Ще те оставя на него. Не, недей да спориш с мен. Ще направиш това, което казвам. Разбираш ли ме?

— Разбирам — каза тя.

И тя покорно танцува следващия селски танц с Теди Самъртън, много приятен млад джентълмен с бледо лице и големи очи, който, изглежда, обожаваше съпруга и. Когато танцът свърши, Дъглас не се виждаше никъде.

Александра се зачуди дали пак е с онази френска уличница. Започна бавно да се разхожда из залата; някои хора я познаха и кимнаха. Тя отговори с усмивка на уста. Къде е Дъглас?

Беше топла вечер, задушният въздух вещаеше дъжд. Александра отиде на балкона и се надвеси над каменната балюстрада, за да огледа градината. Висяха фенери на романтично разстояние един от друг, но въпреки това имаше много сенки, много тъмни места и сърцето й се сви от страх.

Тихо извика:

— Дъглас?

Не последва никакъв отговор. Стори и се, че чу шумолене в храстите отляво, но не беше сигурна. Отново извика името му, след това бързо слезе по дълбоко издълбаните каменни стълби в градината. Отново извика. После замълча. Цялата нащрек, бързо прекоси една от тесните каменни пътеки. Нищо. Тогава изведнъж чу дълбок мъжки глас, които приличаше на тихо съскане, но тя не разбра какво казва той. По дяволите, гласът говореше на френски. Искаше и се да извика от раздразнение и тогава чу как Дъглас отговори на френски, гласът му бе студен и много ядосан.

Изведнъж долетяха звуци, които недвусмислено подсказваха, че някъде там започва бой. Без да чака, тя изтича с всички сили към мястото на свадата. Дотича в храстите. Двама мъже нападнаха Дъглас. С удивление видя как той се завъртя на пети и силно удари с юмрук единия от тях в корема, после светкавично се обърна и ударя с лакът другия в гърлото. Всичко стана толкова бързо, а тя стоеше, замръзнала на мястото си като заек. Единият мъж разтри гърлото си и изрева нещо на Дъглас на френски, в следващия миг той и помощникът му изчезнаха в сенките.

Дъглас стоеше, без да мръдне, разтриваше ставите на лявата си ръка и се взираше в тъмнината, Тогава тя изтича до него, хвана го над лакътя, после за раменете и накрая покри бузите му с ръце.

— Добре ли си? Справи се отлично, Дъглас. Беше толкова бърз. Не можах да повярвам. Изобщо не се нуждаеше от помощта ми. Добре ли си? Не можеш ли да говориш? Моля те, Дъглас, кажи ми нещо. — Докато говореше, ръцете и продължиха да го милват, да го чувстват, но въпреки това той остана неподвижен, само дишаше дълбоко и равномерно.

Накрая вдигна ръце, взе нейните в своите и сниши лицето си на инч от нейното.

— Какво, по дяволите, правиш тук?

Ръцете й замръзнаха, но тя не се отдръпна от него.

— Тревожех се за теб. Не можах да те намеря. Помислих, че може би имаш нужда от мен.

— Имам нужда от теб? Мили Боже, спестете ми помощта си, госпожо! А сега да тръгваме.

— Но кои бяха тези мъже? Защо те нападнаха? Чух как спорите, но нищо не разбрах. Беше на френски, дявол да го вземе. Защо…

Той я разтърси, без да каже нищо, и я заведе по пътеката до къщата. Ужасно се страхуваше за нея, защото последното нещо, което му извика Жорж Кадудал, бе заплаха, насочена към нея. Точно както унищожи Жанин, той, Жорж, щеше да унищожи и съпругата му.

В каретата той не каза нищо и накрая тя попита:

— Никога не съм виждала човек да удря друг човек по този начин. Ти не се би така с Тони.

— Аз исках да натупам Тони, не да го убия.

— Къде се научи да се биеш така?

Той се обърна и я погледна на слабата светлина в каретата. При спомена по лицето му пробягна лека усмивка.

— Бях в Португалия и се запознах с хора, които бяха от една шайка бандити в Опорто, най-гадните, най-долните, най-подлите биячи, които съм виждал през живота си. Те ме научиха и аз успях да се справя.

— О! Кои бяха тези мъже, които се опитваха да ти причинят болка?

Той хвана лявата й ръка и здраво я задържа.

— Чуй ме, Александра. Никъде няма да ходиш без мен, разбираш ли? Не ме гледай така, просто ми се довери. Кажи ми, че ме разбираш.

— Да, разбирам.

— Естествено, че не разбираш, но това няма значение. Вдругиден се връщаме в Нортклиф.

— Защо?

— Ще направиш, каквото казвам и няма да задаваш повече въпроси.

Тя реши да остави нещата така. Познаваше го достатъчно добре, затова разбираше, че щом той веднъж спре да дава оскъдната си информация, нямаше да започне пак. Бе най-упоритият човек, когото познаваше. Облегна назад глава в меките кожени възглавнички, затвори очи и захърка.

Помисли си, че той се подсмихва, но не беше сигурна. Е, вече имаше план; не беше кой знае какъв план, но поне бе начало; все пак беше нещо.

На следващия ден Дъглас се върна вкъщи малко след единадесет часа сутринта. Срещата му с лорд Ейвъри бе кратка, без отклонения от темата. Да, Жорж Кадудал беше в Лондон, не в Париж, където трябваше да е с всички пари на английското правителство, и очевидно искаше кръв, кръвта на Дъглас.

Дъглас въздъхна, подаде бастуна си на Бърджис и попита:

— Къде е нейна светлост?

Бърджис изглеждаше огорчен, но храбър.

— Тя е с един човек, господарю.

— Човек, казваш. Този човек от мъжки пол ли с?

— Да, господарю. Той е човек от Франция, от мъжки пол.

Веднага си помисли за Жорж Кадудал и побледня. Но не, Жорж не би дошъл тук. Нима се опитваше да го шпионира, като е избрала някой французин от улицата и го е подкупила?

— Разбирам. И къде точно е с този човек от Франция от мъжки пол?

— В дневната, господарю.

— Защо не попита защо е дошъл този човек от Франция от мъжки пол Бърджис?

— Нейна светлост каза, че това не е моя работа. Говореше с тон и думи, чийто маниер много приличаше на вашия, господарю.

— Той никога досега не те е карал да си затваряш устата!

— Нейна светлост също ме попита за моя братовчед, който има много възпалено гърло, господарю. Вие никога не сте проявявали такава загриженост, затова почетох нея с мълчание.

— Върви по дяволите. Не знаех, че имаш братовчед!

— Да, господарю.

Все повече заинтригуван, Дъглас бързо прекоси коридора към задната част из къщата. От дневната се излизаше към закрита веранда. Беше светла, просторна, чудесна стая. Не идваше често тук. Синджън му беше казала, че тази стая е за дамите и трябва да стои настрана от нея. Не почука на вратата, тихо я отвори. Видя млад джентълмен с продълговато лице, в изтъркан черен костюм, седнал срещу Александра. Той мълчеше. Тя бавно произнасяше:

— Je vais? Paris demain. Je vais prendre mon mari avec moi.

Очевидно много доволен, младият мъж имиулсивно каза:

— Excellent, madame! Et maintenant…

Дъглас рязко се обади от вратата:

— Аз няма да дойда утре с теб в Париж, Александра. Нито пък намирам за отлично подобно предложение.

Гледаше я очарован, а тя цялата се изчерви, изцъка няколко пъти и каза на французина срещу нея:

— Je crois que e’est ici men mari.

— Ти само мислиш, че аз съм твой съпруг? — Дъглас кимна на французина, който вече беше станал, взираше се в него и нервно пипаше ланеца на часовника си. „Ланец на часовник!“

— Какво прави той тук, Александра?

Тя също стана с широка усмивка леко изтича към него.

— А, той е един много приятен млад джентълмен, с когото се запознах… хм, да, с когото се запознах, когато бях при Гантърс, и го помолих да ме посети тук, ние бихме могли, хм, бихме могли да говорим за разни неща.