— Доктор Мортимър. Добре ли е жена ми?

— О, господарю! Жена ви? Видите ли, тя ми предложи чай. Жена ви е добре. Тя съвсем не е такава, каквато очаквах. Не е това, което съм свикнал да виждам при жени. Млада е, може би това е причината за всичко. Много странно. Сега трябва да тръгвам, господарю. А, жена ви, да, господарю, жена ви. Желая ви всичко най-хубаво, господарю. Успех. Смея да кажа, че ще имате нужда от него.

Мортимър продължи да говори в същия дух, докато слезе надолу по стълбите и се качи в каретата, която го чакаше.

Дъглас стоеше с ръка върху топката на предната врата и се взираше в лекаря. Думите му звучаха неопределено; сякаш говореше несвързано; съвсем не изглеждаше, както беше изглеждал рано същата сутрин, когато Дъглас се отби при него. Въпреки това щеше да каже нещо, ако Александра не е добре. Нали?

Намери я в гостната, стоеше до еркерните прозорци, държеше тежките драперии и се взираше навън към улицата и към парка отвъд нея.

Когато той влезе в стаята, тя го погледна през рамо, но не каза нищо. Отново насочи вниманието си към парка отвъд улицата.

— Видях доктор Мортимър на стълбите.

Тя не отговори.

— Изглеждаше малко особен. Каза, че си добре, поне мисля, че така каза. Сигурно е дошъл много рано.

Тя продължаваше да мълчи. Стоеше като истукан, сякаш беше глътнала дръжка на метла.

— Виж, Александра, исках да се уверя, че ще си добре, Ти, разбира се, не се сърдиш, защото аз се тревожех за теб. Съжалявам, но само мъже са лекари, затова наистина нямах никакъв избор. Опитах се да побързам, да бъда тук, когато дойде той, но не успях. Ако можех, щях да бъда с теб. Хайде, не беше толкова ужасно, нали?

— О, не, изобщо не беше ужасно.

— Тогава защо стоиш там, без да ми обръщаш внимание? Държиш се, сякаш не съществувам. Не съм свикнал на такова отношение от страна на жена ми. Не си ли спомняш? Ти ме обичаш.

— О, не, разбира се, Дъглас. Това е само похот, нищо повече. Ти ме убеди в това. Що се касае до скъпоценния ти лекар, надявам се надутият глупак да падне в някоя канавка и да се удави.

Дъглас прокара пръсти през косата си.

— Съжалявам, че не се е държал добре. Не, не, взимам си думите назад. Това наистина е ужасяваща мисъл. Не го ли хареса? Не беше ли достатъчно внимателен с теб? Повече ли те притесни, отколкото трябва?

При тези думи тя се обърна към него, на лицето и беше изписано отчуждение.

— Снощи ти казах, че няма да допусна да ме прегледа никой друг мъж…

— Освен мен.

Опитът му да се пошегува не успя.

— Правилно. Паметта ти е много услужлива, когато искаш да служи на собствените ти цели. Бях учтива с него, Дъглас, но ние не излязохме от тази гостна.

— Позволила си да те прегледа тук? Къде, на дивана? Не? Тогава на онзи голям фотьойл, ей там? Боже мой, не си постъпила добре, Александра. Проявила си липса на деликатност и мъдрост. Защо, можела е да влезе мисис Гудгейм. Можел е да влезе Бърджис с подноса с чай. За Бога, можела е да влезе прислужница да бърше прах. Очаквах, че ще искаш да запазиш благоприличие и ще присъстват най-малко три прислужнички, за да бдят внимателно. Не, това не е…

— Той не ме докосна. Снощи ти казах, че няма да позволя. Не ми ли повярва?

— Ти си моя проклета съпруга! В началото не беше, но когато след това реших да се оженя за теб, стана твое задължение да правиш това, което те помоля — не, това звучи смешно. Стана твой проклет дълг! Твой проклет дълг е! Искам да се прегледаш. Не искам да те докосва друг мъж, но той не може да се нарече истински мъж; той е лекар, нещо като евнух, и му се плаща, за да докосва и да познава това, което докосва. По дяволите, Александра, какво направи с него?

— О, да, твоят първокласен доктор Мортимър е мъж, Дъглас! Той издекламира всички ваши скъпоценни мъжки глупости. Държа се с мен, сякаш съм дете, при това глупаво дете. Освен това как може да знае какво прави? Той не е жена; не е устроен като жена. Как може да знае как функционира една жена и кога нещо не функционира както трябва?

— Няма да сторя с теб, Александра. Ще го помоля да дойде пак. Ако желаеш, мога да остана с теб и да не го изпускам от поглед, ако това те тревожи. Ето това исках да направя днес. А сега достатъчно… Искаш ли да отидем да яздим в Ричмънд? Можем да направим пикник. Аз няма да мога да се нахвърля върху теб — т.е. да те възнаградя, — наоколо ще има прекалено много хора. Какво ще кажеш?

Тя беше втренчила поглед в него.

— Дъглас, разбираш ли какво направи?

— Дразниш ме, Александра.

— Направи нещо против желанието ми. Дори не ме попита. Няма да търпя подобно нещо, Дъглас.

Той почервеня и всъщност изрева:

— Дявол да те вземе, ти си моя съпруга. Не можеш ли да разбереш, че ако ти направя дете, може да умреш. Не искам да те убивам!

— Защо? — Гласът й вече беше мек като памук.

Дъглас чу промяната и му се прииска да си удари един ритник.

— Не се опитвай да минаваш с твоите проклети хитрости, мадам. Върви да си облечеш костюма за езда. Разполагаш с петнадесет минути. Ако закъснееш, ще те изгубя в Ричмънд.

„Това е начало“, помисли Александра, докато се качваше по стълбите. Много обещаващо начало.

След по-малко от половин час обаче изпита желание да го ритне. Нейното обещаващо начало се бе превърнало на пух и прах.

— Дъглас, кой те извика толкова рано тази сутрин? — Зададе въпроса от чисто любопитство, без никаква цел.

Дъглас обаче застрашително настръхна на седлото. Жребецът, който той държеше в Лондон, на име Принц, огромен, пъстър кон, не хареса тава настръхване и кривна настрани. Кобилата на Александра, доресто животно с ужасен нрав, реши, че нейната ездачка е виновна жребецът да се разтревожи и затова изви глава и я ухапа по ботуша. Тя извика от изненада.

Дъглас остро каза:

— Казах ти, че не е като кобилата ти вкъщи. Внимавай, Александра.

Тя се намръщи с поглед, насочен в тила му. Яздеха в лек галоп по Ротънроу. Дъглас бе решил, че няма да имат време да отидат до Ричмънд. Все още беше твърде рано, за да присъства цялото висше общество, и това радваше Александра. Беше приятен ранен следобед, лек бриз разрошваше свободно падащите къдрици около лицето и. Тя отново каза, по този път в гласа и имаше нещо повече от чисто любопитство:

— Кой имаше такава голяма нужда от теб тази сутрин? Никой от семейството ти не е болен? Всички са добре?

— Сега моето семейство е и твое семейство. Моля те, опитай се да запомниш това. Освен това не е твоя работа къде ходя или какво правя. Една съпруга не трябва да се бърка в работите на мъжа си. Внимавай с коня си…

— Дъглас — каза тя, убедена, че говори с възможно най-благоразумен глас, — цупиш се, защото не заведох онзи жалък лекар в стаята си. Ще продължавам да не го приемам и няма да ме принудиш да го направя, освен, ако не искаш да устроиш някоя ужасна сцена. И така, какво беше толкова спешно? Аз съм твоя съпруга. Моля те, кажи ми какво става.

Той упорито мълчеше и въображението и започна да чертае драматични сцени.

— Не е свързано с нападение, нали? О Боже, правителството не иска да се върнеш в армията, нали? Ти няма да отидеш, нали? Моля те, помисли добре, Дъглас. Толкова много неща в Нортклиф Хол се нуждаят непрекъснато от твоето внимание. Затова мисля, че не…

— Мълчи! Не е свързано с нищо подобно, по дяволите! Свързано е с един изключително луд човек на име Жорж Кадудал.

— Кой е той?

Загледан между ушите на коня си, той се зачуди как тя успя да го накара да произнесе името.

— Не е твоя работа. Мълчи. Остави ме на мира. Няма да ти кажа нищо повече.

— Добре — каза тя. Жорж Кадудал. Беше французин, а Дъглас говореше френски, сякаш е откърмен с него. Припомни си колко напрегната беше онази французойка — онази уличница, която бе спасил, Жанин — предишната вечер на бала в Ранлей, и каза: — Свързан ли е по някакъв начин с онази сводница, която снощи се опитваше да те прелъсти?

Дъглас я загледа втренчено. Не е възможно тя да знае. Това бе само догадка, а той беше глупак. Съвсем не искаше да я тревожи, да я плаши. А и за нищо на света не искаше тя да си пъха носа в тази нелепа история. Заби пети в хълбоците на Принц и жребецът се стрелна напред.

На Александра и се искаше да има камък, и без съмнение щеше да го хвърли по тила му. Но тя също се разтревожи. Как да разбере кой е този Жорж Кадудал и какво общо има Дъглас? Припомни си бележката, която му донесе неговият камериер Финкъл, който дойде в Лондон с тях. Може би бележката все още е някъде тук. Реши да я намери. Той бе казал, че сега неговото семейство е и нейно. Много добре. Тя беше негова съпруга; време е да разбере, че да си женен, означава да сложиш край на тайните си. Би могла да му помогне; той трябваше да разбере това.

Тя намери бележката. Финкъл я беше сложиш внимателно при другите писма на негова светлост върху масивното му бюро в библиотеката. Докато я четеше, Александра се намръщи. Беше от лорд Ейвъри. Едрите, изписани с черно мастило драскулки уведомяваха Дъглас, че този Жорж Кадудал, както изглежда, не е в Париж, където трябваше да е, а по-скоро се е върнал в Англия. Лорд Ейвъри бе разтревожен; трябваше веднага да говори с Дъглас.

Александра грижливо сгъна бележката и я сложи обратно в купчината, без да оставя следа, че някой я е пипал. Точно когато свърши, Дъглас неочаквано влезе в стаята. Тя цялата се изчерви и се дръпна от бюрото.

— Добър ден, господарю — каза тя и небрежно махна с ръка.

Той се намръщи, не и позволи да излезе.

— Какво правиш тук, Александра?

Тя вирна брадичка.

— Тази къща не е ли и моя? Нима има стаи, в които не ми е позволено да влизам? Ако е така, редно е да ми кажеш къде не трябва да ходя и аз, естествено, ще ти се подчиня.

Все още намръщен, Дъглас погледна към бюрото си.

— Опитите ти да отклониш вниманието ми никога не са били успешни. Освен това никога не си се подчинявала. И така, какво има върху бюрото ми, което толкова много те интересува?