Тя поклати глава и той усети това движение. Леко сложи ръка върху корема й.

— Много си плоска — разпери пръсти до тазобедрените и кости. — Малка си, но се надявам не толкова малка, че да не можеш да износиш детето ми. Вярно е, че аз съм едър мъж, Александра. Майка ми все още горчиво се оплаква, че едва не съм я убил, когато ме е раждала, толкова голям съм бил. Не, мисля, че не си достатъчно широка. Ще извикам лекар, за да те прегледа.

— Не — Няма да направиш подобно нещо!

— Я виж ти, тя може да говори — каза Дъглас.

— Чуй ме, Дъглас — Тя се облегна на лакът, косата и падна върху гърдите. — Аз съм жена, а жените имат бебета. Няма да позволя на никой друг мъж освен теб да ме докосне. Разбираш ди?

— Кой ще акушира нашето бебе?

— Акушерка. Майка ми е била акуширана от акушерка. Тя също не обича мъже.

При тези думи той се засмя, след като плъзна длан по корема й и я задържа така. Притисна я отново да легне по гръб. Ръката му беше голяма и много топла. Пръстите му я милваха и галеха. Тя се задъха.

— Ти не ме обичаш, Александра? Аз съм мъж.

— Знам, че си мъж, Дъглас Само не разбирам защо те считат за студен. Защо, виж само какво правиш и колко топъл е гласът ти. Студен! Ха!

— Кой ти каза това?

— Онзи млад мъж, за когото каза, че е лош. Хидърингтън.

— А-а. Може би е искал да разбере дали си нещастна с мен, затова е казал тези думи.

— Какво го интересува дали съм щастлива или не? Ах, Дъглас, много е приятно.

Пръстите му спряха, но тя все още усещаше топлината на плътта му, която бе непосредствено до нейната плът, и леко мръдна.

— Ако продължаваш да правиш това, ще ме накараш да забравя за какво говорех, Дъглас.

— Трябва да свикнеш, защото ще те докосвам, когато пожелая и както пожелая. Сега чуй ме добре, Александра. В известен смисъл би могло да се каже, че аз съм студен човек. Имам предвид, че съм човек, който се стреми да не се поддава прекалено много на хитрост и лукавство. Аз съм човек, който се ръководя в живота от логика и разум, а не от… — Той спря, пръстите му отново започваха да я милват и даже изруга, докато я целуваше, завърти се, качи се върху нея и проникна в нея. Стана, както ставаше винаги — бързо, грубо и дълбоко, тя цялата се потопи в удоволствието, викаше и го притискаше, отдаваше му се напълно, желаеше го повече, отколкото би могла да си представи, чувствата й бяха по-дълбоки, отколкото дълбочината, на която той проникваше в нея, толкова дълбоки, че не можеше да си припомни как се е чувствала без него. Но тя не му прошепна тези думи. Изстена, когато стигна до оргазъм, силата на изживяването я накара да ухапе рамото му. Дъглас просто прие нейното удоволствие в себе си и й отдаде своето, а когато свърши, плътно я притисна в обятията си и заспа.



Александра влезе в гостната и видя дребен, започнал да оплешивява джентълмен на средна възраст, който беше застанал пред еркерните прозорци, поклащаше се напред-назад и гледаше часовника си, а не красивия парк от другата страна на улицата. Когато я видя, той бързо сложи часовника в джоба на жилетката си и леко й се поклони. Извила глава на една страна в очакване на отговор, тя каза:

— Нашият иконом ми каза, че е дошъл един джентълмен да ме види. Странно, тъй като все още не познавам много джентълмени в Лондон. За миг помислих, че сигурно е Бичъм, но не, кълна се, той не би проявил такава нетактичност. Не е в неговия стил. Кой сте вие, сър?

— Аз? — Тоя я погледна втренчено, без да мига. — Аз? Негова светлост сигурно е съобщил за идването ми. Вие сигурно знаете кой съм аз.

Той искрено се удиви от факта, че тя не знае кой е, и Александра се усмихна.

— Не. Бърджис само каза, че е дошъл някакъв джентълмен. Може би пишете пиеси или сте актьор, който търси покровителство? Може би викарий, който има нужда от прехрана? Ако е така, съжалявам, че трябва да ви кажа, но младият брат на негова светлост без съмнение ще…

— Не! Аз съм доктор Джон Мортимър! Аз съм лекар! Аз съм един от най-видните лекари в цял Лондон! Негова светлост ме помоли да дойда при вас. Както знаете, той е загрижен, че вие ще носите наследника му и че може би сте твърде малка, за да осъществите успешно тази, задача. Помоли ме да установя дали това е истина.

Тя го гледаше с втренчен поглед, без да може да повярва. Същата сутрин бяха повикали Дъглас, проклети да са черните му очи и коси, и още не беше се върнал. Значи той е уредил да дойде този мъж. Е, поне все още не се е върнал, което значи, че няма да й се налага да спори с него пред доктор Мортимър.

— Доктор Мортимър — каза тя, но вече й струваше усилия да продължава да се усмихва, — страхувам се, че сте дошли напразно. Съпругът ми прекалено много се тревожи. Освен това, ако вече съм бременна и съм твърде малка, не би могло да се направи нищо, не е ли така?

Доктор Мортимър — човек, който знаеше собствената си цена, и то висока, непривикнал да чува толкова дръзки думи от една жена, при това жена, която се държеше с него така самонадеяно — запази самообладание и любезно се усмихна. Тя се чувства неудобно, там е цялата работа. Това бе единственото обяснение за странното й поведение, макар че съвсем не изглеждаше притеснена. Въпреки това той набра благия глас, който винаги успокоява нервните жени, леко се засмя на опита и да бъде остроумна и каза:

— Мила лейди Нортклиф, жените, независимо в какво са убедени или мислят, че са убедени — несъмнено подпомогнати от добрите намерения на по-възрастните си роднини от женски пол, — нямат способността да различават кое е подходящо или не е подходящо за тях. Нали разбирате, затова имат съпрузи. Аз съм тук, за да ви прегледам, мила госпожо, както ме помоли вашият съпруг. След това ще кажа на съпруга ви кое е най-добро за вас, когато заченете наследника му. Неговата загриженост за вашите размери е похвална. Като лекар аз взимам под внимание всички фактори и след това насочвам какво е редно да се прави, докато се роди детето. А сега, мила госпожо…

Александра не можеше напълно да повярва, че този претенциозен, абсолютно досаден човек, лекар или не, бе влязъл в гостната й и се отнасяше с нея, сякаш е полумалоумно заблудено създание. Но в момента й се искаше да удари Дъглас, а не този екземпляр.

Сладко се усмихна.

— Искате ли чаша чай, сър?

Той щедро се усмихна.

— Не, благодаря, госпожо — разпери ръце в израз на фалшива скромност. — Знаете ли, аз не винаги разполагам с времето си. Ето, след един час трябва да отида да видя лейди Абъркромби. Тя е братовчедка на кралицата, а аз съм неин личен лекар. Беше ми трудно да дойда да ви прегледам толкова бързо, но познавам съпруга ви добре и реших да му направя тази услуга. А сега, госпожо, време е да се качим горе в спалнята ви. Ако искате да присъства прислужницата ви, разбира се, нямам нито против.

— Сър, няма никъде да ходим. Съжалявам, че сте дошли напразно. Както казах, съпругът ми прекалено много се тревожи. — При тези думи Александра отиде и силно дръпна шнура на звънеца. Сърцето й силно биеше, знаеше, че се е изчервила. Странно, въпреки всичко не беше ядосана точно на това снизходително дребно човече, което е такова, каквото е. Ах, но Дъглас бе съвсем друг въпрос.

— Госпожо, наистина…

Тя вдигна ръка, за да го накара да замълчи.

— Не, сър, моля ви, не се извинявайте. Вървете при лейди Абъркромби, братовчедка на кралицата, която несъмнено очаква с най-голямо нетърпение вашето пристигане, в резултат, на което сърцето й, изпълнено с очакване, бие прекалено силно за доброто.

— Нямах намерение да се извинявам! Вашият съпруг ме помоли да дойда тук и…

— Моля да ме извините, сър, но моят съпруг не би молил и самия крал. Очевидно вие съвсем не го познавате добре. Бърджис, моля те, изпрати добрия лекар до вратата. Той много бърза. Нали разбираш, трябва да се види с кралицата.

— Не, не, с лейди Абъркромби, братовчедка на кралицата. Вие, разбира се, не може да искате да си отида!

— Сигурна съм, че кралицата също ще припадне от радост да ви види, доктор Мортимър. А сега, добри ми господине, моля да ме извините…

Бърджис беше в незавидно трудно положение. Графът му беше казал за предстоящото посещение на лекаря. Знаеше, че графинята не е предупредена и това го притесняваше. Бегло я познаваше, но въпреки това бе сигурен, че няма да е доволна от постъпката на негова светлост. И ето, нейна светлост сега очевидно гонеше добрия лекар. Бърджис знаеше какво повелява дългът му. Също знаеше кое за него е добро. Той застана мирно, висок пет фута и четири инча, и спокойно каза:

— Доктор Мортимър, моля ви да минете оттук, ако обичате.

— Довиждане, сър. Много мило от ваша страна, че се отбихте.

Мортимър искаше да се почувства оскърбен, но беше повече объркан от това, което стана. Не можеше да разбере как младата дама, графиня или не, бе успяла напълно да го разгроми и затова, без да каже нито дума, се остави да го води икономът, който повече приличаше на коняр, плешив, със закръглен корем, липсваше му само препасана голяма престилка. Беше също много нисък, напълно неподходящ според представите на Мортимър за домакинството на един граф. Спря за миг на стълбите, като се взираше назад към предната врата на къщата.



Дъглас направи всичко възможно да побърза, за да бъде тук, когато лекарят пристигне. Предполагаше, че на Александра няма да й бъде много приятно да види този човек, но се тревожеше и искаше лекарят да я прегледа веднага. Искаше да чуе от него, че тя ще е добре. Фактът, че нямаше представа дали наистина е бременна или не, не беше от значение. Ако сега не е бременна, рано или късно ще е. Не, той се тревожеше и искаше да успокои тревогата си от човек, който знае как стоят нещата, а неговият личен лекар, който го лекува преди три години, когато бе ранен, препоръча Мортимър.

Затова, когато видя лекаря, който бе застанал пред къщата и глупаво се взираше назад в затворената врата, поздравът застина на устата му и той се намръщи. О, Боже, нещо не е наред. Знаеше си, че тя е прекалено малка; сега е бременна и ще умре и за това ще е виновен само той. Гласът му беше дрезгав и настойчив, но той не зададе този въпрос, а каза: