Тя ги подслушваше, но почти не се чувстваше виновна за това. Всъщност беше много повече вбесена, отколкото виновна. Те говореха на френски и тя не разбираше нито дума.

Жената беше доста хубава, стройна, много женствена, с големи очи, на около двадесет и пет години, помисли Александра, бялата й ръка бе върху ръкава на Дъглас. Беше застанала много близо до него и се привеждаше още по-близо, топлият и дъх несъмнено докосваше бузата му, както го докосваше дъхът на Александра, когато целуваше лицето му. Говореше с нисък, развълнуван глас. Дъглас леко потупваше ръката й и много тихо, гладко и без да се запъва, говореше на френски.

Защо баща й настояваше тя да учи италиански? Нямаше никаква полза. Ах, жената изглеждаше така сериозна, така съсредоточена, така погълната от Дъглас. Коя е тя? Дъглас беше ли й купувал дрехи? Тя награда ли му предлагаше?

В този момент Дъглас се обърна и Александра се дръпна зад една завеса, която закриваше малка ниша. В нея някаква двойка страстно се целуваше и Александра бързо каза:

— О, моля да ме извините! — а след това избяга. Беше се запознала с около петдесет души, но не си спомняше нито едно име я се чувстваше съвсем сама. Видя лейди Ранлей, но тази добра дама усилено разговаряше с един джентълмен с перука, който изглеждаше много важен и малко пийнал.

Тъй като нямаше друг избор, Александра застана на края на дансинга и наблюдаваше двойките, които танцуваха очарователен менует. Танцуваха безупречно, всички бяха красиви, богати и изтънчени и тя се почувства като чужда, като провинциалистка, облечена в рокли, чието деколте бе с половин инч по-високо от другите. Всеки миг щяха да се обърнат, да започнат да я сочат и да викат; „Мястото й не е тук! Изхвърлете я.“

— Мога ли да си позволя дързостта да мисля, че вие сте изгубено агне, което си търси мил пастир?

„Интересен начин да заговориш някого“, помисли Александра, когато се обърна и видя джентълмена, произнесъл тези думи. Бе висок, добре сложен, с безукорно чиста риза и много руса коса. Може би беше най-много на двадесет и пет години, но в очите му, много тъмносини, прозираше толкова мъдрост, съпроводена с нещастие и цинизъм, че създаваше впечатление на по-възрастен. Според нея беше хубав, наистина изглеждаше ослепителен във вечерния костюм, но блясъкът в очите, издаващ твърде много познания, я смущаваше. И сега той предлагаше да и стане мил пастир?

— Съвсем не съм се изгубила, сър, но все пак много мило от ваша стана, че се интересувате.

— Вие сте малката сестра на Мелисанда, нали? Една от дамите ми каза за вас.

— Да. Вие познавате сестра ми?

— О, да. Тя е много очарователно, възхитително създание. Вярно ли е, че се е омъжила за Тони Париш, лорд Ратмор?

Александра кимна.

— Беше любов от пръв поглед. Скоро ще дойдат в Лондон.

— Предполагам, че Тереза Карлтън няма много да се зарадва, щом чуе кой го е грабнал. А, вие не знаете, така ли? Той беше сгоден за нея, после годежът се развали. Той не каза нито дума, просто напусна Лондон. Тереза пусна слух, че не го иска за съпруг, защото се оказал много старомоден, с ограничено мислене. А, простете ми, мила. Аз съм Хидърингтън.

— Не, не знаех. Приятно ми е да се запозная с вас, сър. Това, което тази дама е казала за Тони — ако го познавате, сигурно знаете, че са празни приказки. Тони ограничен? Това е нелепо. Познавате ли съпруга ми, Дъглас Шербрук?

— Значи това също е истина. Всеки познава Шербрук, или Норт, както го наричат много от приятелите му от армията. Той е човек, който не може лесно да се забрави. Бих искал враговете ми да са такива. Всъщност никой не повярва на Тереза. Не, Тони не е ограничен човек.

— Много е забавен и със сестра ми се разбират добре. Много са влюбени.

Той вдигна рамене, като внимателно се взираше в нея.

— Според мен странната сте вие, мила. Омъжили сте се за Дъглас Шербрук. Изглеждате наистина сърдечна и много весела, но ако трябва да сме искрени, вашият съпруг е студен човек, строг и суров.

— Моят съпруг студен? За един и съши човек ли говорим, сър? Студен? Много странно — Александра се засмя.

— Бичъм, за мен е изненада да те видя — ловко се намеси Дъглас в разговора между мъжа и Александра.

Тя каза, мръщейки се на съпруга си:

— Мислех, че се казва Хидърингтън.

Дъглас беше разгневен на младия човек, който въпреки всичко бе изпечен развратник. И това куче имаше нахалството да флиртува с жена му. Каза:

— Това е лорд Бичъм.

— Хидъригтън е фамилното ми име — каза той и я погледна приятелски. — Моите поздравления, Нортклиф. Тя е очарователна. Много е различна от сестра си. Особена, бих казал. Чувам, че започват да свирят кадрил, а аз съм обещал да танцуваме на мис Данвърс, която се смята за самата прелест и благоразумие. Съмнявам се, че е достойна да си губиш времето с нея, Нортклиф.

— Не, не е — каза Дъглас.

Хидърингтън успя леко да се усмихне.

— Съмнявам се, че е достойна и за мене.

— Стой настрана от този човек — каза той на Александра, докато тя се взираше след барон Бичъм, който бавно отиваше към мис Данвърс. — Говори се, че вдига до главата полата на една жена още преди да е научил второто й име.

— Толкова е млад.

— Само с две години е по-млад от мен. Но ти си права. Има странно минало. Стой настрана от него.

— Сигурно отлично знае как да се държи и има дълбока кесия, за да има такъв успех на тази крехка възраст.

— Не е смешно, Александра. Не ми харесва как те гледаше. Стой настрана от него.

— Много добре, ще стоя настрана от него, ако ти стоиш настрана от онази френска развратница, която беше сложила ръка на ръкава ти и на практика говореше в устата ти.

— Каква френска… — Той се намръщи. — Не ръкомахай толкова свирепо. Виждам всеки инч от бялата ти плът до кръста. Ще накарам да повдигнат това проклето деколте, преди пак да облечеш тази рокля.

— Няма да ме забаламосаш, Дъглас! Коя беше тази нещастна развратница?

Той я погледна, очите му бяха изпълнени с изненада и удовлетворение, бяха потъмнели, ако това бе възможно.

— Боже мили, ти ревнуваш.

Тя ревнуваше и се почувства унизена, че той разбра.

— Ако познавах някой друг, щях да се махна от теб и да отида да проведа един изискан разговор. Но ако се махна, ще съм сама, а това няма да е хубаво.

— Не е твоя работа как се казва тя. Просто е някоя, която познавам, нищо повече.

— Какво ти говореше?

Той излъга, но не на място, не както трябва.

— Че баба й е болна.

— Глупости — каза Александра.

— Много добре. Отидох във Франция да я спася и изпратих Тони в Клейбърн Хол. Резултатът не беше такъв, какъвто очаквахме.

— А, значи това е Жанин, за която ми разправя. Проклетата жена, която ти се е предложила.

— Паметта ти е изумителна. Няма да кажа нищо повече. Моля те да забравиш това, което казах онзи ден. Вече няма смисъл. Грижи се за своите работи, Александра.

— Тогава ела да танцуваш с мен, тъй като не ми се иска да те принуждавам да правиш още изповеди, въпреки че тези, които направи, наистина са много бедни откъм съдържание.

Той танцува с нея, после я заведе на вечеря и я запозна с млади дами, които се надяваше да й харесат. Непрекъснато държеше под око Жорж Кадудал. Дявол да го вземе, последният човек на земята, който искаше за враг, бе този маниак Жорж.

Защо, по дяволите, този човек не е във Франция, където трябваше да е? Може би наистина е там, може би Жанин просто е истерична. Беше разговарял точно с нея, Жанин Доде, жената, които спаси във Франция.

— Искам да се запозная с Тереза Карлтън.

— Значи Бичъм ти е разказал за нея, така ли? Той обича да прави бели. Никак няма да се изненадам, ако той самият е спал с въпросната дама.

— Тя ли развали годежа с Тони?

— Не. Той откри, че тя спи с негов приятел. Това толкова го шокира и оскърби, че едва не се съсипа. Дойде да се съвземе в Нортклиф и аз го смятах за мой спасител. След това отиде в Клейбърн Хол и се ожени за жена ми.

— Може би си на мнение, Дъглас, че би могъл да се изразиш по малко по-различен начин.

— Защо? Това е истината. Това, че те вбесява, не променя фактите.

Тя въздъхна.

— Прав си, разбира се. Ако обаче промениш малко думите си, когато се върнем вкъщи, аз ще те възнаградя, ако ти не ме възнаградиш първи, както винаги правиш, Не ми даваш никаква възможност, Дъглас.

— Може би ще ти дам след петдесет години.

На Александра думите му прозвучаха като приятно задължение и тя му подари една ослепителна усмивка. Дъглас, от друга страна, преосмисли това, което каза, и му идеше да си удари един ритник. Изруга, пи прекалено много бренди и тогава се развесели. Повече алкохол, може би това ще го оправи. В каретата главата му беше замаяна. Когато се изкачваше по стълбите, с празен поглед си подсвирваше с уста. Да, може би брендито щеше да подейства.

Не подейства, но си струваше да опита. Когато накрая се изтегли от нея и се завъртя по гръб, сключи ръце на глава и се съсредоточи да успокои дишането си.

— Ще ме убиеш — накрая каза той. — Не може да продължава така. Не е естествено. Не е здравословно.

— А какво ще кажеш за мен?

Той свали едната си ръка и я положи върху гърдата й. Сърцето му лудо биеше. Усмихна се.

— Ще ни погребат един до друг в семейната гробница на Нортклиф.

— Тези думи не ми харесват.

— Първо трябва да ме дариш с наследник.

— Мисля, че жените трябва да се чувстват зле, когато са бременни.

— Повечето се чувстват зле, така съм чувал.

— Аз се чувствам чудесно.

— Кога за последен път имаше менструация?

Беше тъмно, току-що се бяха любили и сега лежаха един до друг на голямото легло, голи и задоволени, но въпреки това въпросът беше неудобен.

Когато търпението му се изчерпа от мълчанието й, Дъглас каза:

— Не си имала менструация, откакто се оженихме, нали?