— Дъглас — каза тя и със сподавен вик стигна до оргазъм.

Той я обърна по гръб, за да проникне до дъно в нея, и когато тя приповдигна хълбоците си, за да го поеме по-дълбоко, той извика, изопна се върху нея, накрая тежко се заби и изхвърли семето си в нея.

— О, Дъглас — прошепна тя на шията му. — Тя сякаш се носеше във въздуха.

— По дяволите. Тя не е била тук, било е глупав сън. Поддала си се, защото не съм бил с теб, като тоник, преди да заспиш. Тази вечер повече няма да видиш този проклет призрак. Сега мълчи — той и придърпа върху себе си и оправи одеялата. — Ще мислиш само за мен. Разбра ли?

— Да — отвърна тя и целуна шията, ухото и рамото му. — Само за теб и чудесната похот, която ме караш да изпитвам. Нали е хубаво, че сутринта заминаваме за Лондон? Може би тя се опитваше да ми каже именно това. Има още толкова много мъже, към които ще изпитвам похот.

— Забавна си като цирей на задник.

Тя се засмя и го целуна зад ухото.

Дъглас се взираше с мрачно лице в тъмнината, докато ръцете му я милваха надолу по гърба и обхванаха хълбоците й… Накрая заспа, като усещаше дъха й на шията си, гърдите й се притискаха в неговите, сърцето й туптеше спокойно и ритмично до неговото.



Градската къща на Шербрук беше голяма триетажна сграда на ъгъла на Патнъм плейс. Бе построена преди шестдесет години с повече пари, отколкото с добър вкус, за да оправдае големите очаквания на граф Нортклиф. Въпреки това някои смятаха гръцките колони за внушителни, хора, сръбнали по някоя и друга чашка, изсумтяваше Дъглас; сега къщата заедно с всички ниши беше пълна главно с цветя и книги, а гръцките статуи в изобилие на брой бяха заточени на тавана. Това бе дело на същия граф, който беше препълнил градините на Нортклиф с гръцки статуи.

— Сега съм доволен — каза Дъглас, като посочи към прекрасните тъмночервени драперии от брокат, опънати в просторната централна гостна стая. — Подозирам, че наследниците ми може да помислят, че аз не съм достатъчно възвишен, и да направят нещо друго.

После се намръщи и рече:

— Може би ще поискаш да направиш промени. Не съм пипал нищо в стаите на графинята.

— Добре — каза Александра, все още толкова замаяна поразена от факта, че наистина са в Лондон — град на изящество, богатство, бедност и вълнения, също и на миризми, — че би се съгласила с всичко, което каже той. Показа й много неща през прозореца на каретата, а тя разглеждаше с широко отворени очи. Дъглас се усмихна.

— Изумително, нали?

Тя кимна и леко докосна с върха на пръстите си една чудесна испанска маса.

— Много скоро ще свикнеш. Мисис Гудгейм ще ти покаже всичко в къщата. Бърджис, нашият закръглен иконом в Лондон, се справя толкова умело с работата си, колкото Холис. На него може да се разчита. Ще останем в Лондон две седмици, достатъчно време, за да си набавиш нови рокли, бонета и тем подобни и да се запознаеш с обществото. Искаш ли да си починеш сега, или може да отидем при мадам Жордан?

Мадам Жордан беше истинска французойка, родена и израснала в Рен. Имаше шест продавачки, внушителна сграда в сърцето на Пикадили и любещо сърце за граф Нортклиф. Александра, незначителен член от антуража на Дъглас, стоеше и слушаше как мадам и съпругът и обсъждат какво да се направи с нея. Взеха й мерки и се суетяха около нея. Когато вече й идеше да изкрещи на Дъглас, че не е невидима и има добър вкус, мадам неочаквано разпери пръсти върху гърдите й и бързо продължи да говори в изблик на прочувствен френски. „А — помисли Александра, като се усмихваше на Дъглас, застанал с безизразно, сурово лице, — тя иска да направи деколтето ми модерно.“

— Съгласна съм с мадам — високо каза тя и Дъглас се обърна към нея, чудесен прицел за гнева му.

— Мълчи, Александра, или в противен случай ще отидеш да чакаш в каретата! Това няма нищо общо с теб.

— Ха. Искаш да приличам на монахиня и мадам не е съгласна като мен. Предай се, Дъглас, и престани да се правиш на чудак. Аз съм жена като всяка друга жена на земята и всички жени имат същото тяло като моето. Никой няма да обърне внимание, никой. Ако настояваш да съм покрита до брадичката, тогава всеки ще се чуди дали нямам някакъв ужасен недостатък!

— Съгласна съм с графинята — каза мадам Жордан на съвършен английски. — Хайде, господарю, държите се с невястата си, сякаш тя е ваша собственост. Хич не е модерно да се излагат чувствата на показ.

— Не е така — изрева Дъглас и ударя с юмрук една лъскава рисунка на жена, висока най-малко седем фута, облечена с тънки дрехи, слаба и ефирна като призрака. — Просто тя е много наивна и не знае какво искат мъжете и… — Спря с дрезгав глас. Беше бесен, а се чувстваше безсилен. Превъзхождаха го по численост и аргументи и той знаеше това. И двете жени го гледаха с търпеливо презрение. Разумът беше на негова страна, в това нямаше никакво съмнение, само че думите му бяха смешни. — По дяволите! Правете каквото искате! — И той излезе с тежки стъпки, като каза през рамо: — Ще те чакам в каретата. Смъкни всичките проклети деколтета до проклетата си талия, все ми е едно!

— А, обичам страстните мъже, а вие? — нежно каза мадам Жордан и се усмихваше при мисълта за графа.

— О, да — съгласи се Александра. — Великолепно говорите английски, мадам.

Мадам кимна, без да обърне никакво внимание на този непредвиден инцидент.

— Говоря също немски, италиански и малко руски. Нали разбирате, любовникът ми е руски граф. И той е толкова необуздан и ревнив любовник, колкото е и съпругът ви, необуздан мъж е и не мога да си поема дъх от него.

Тези думи прозвучаха чудесно на Александра. Привечер тя беше страшно уморена и едва се държеше на крака. Гордееше се, че е собственик на шест нови рокли, два костюма за езда, нощници, ризи. Боже, списъкът нямаше край. Дъглас си възвърна настроението, след като си тръгнаха от мадам Жордан. Купи й бонета, обувки, носни кърпички, чорапи и чанти, даже и чадър.

От него все още бликаше енергия, когато накрая й подаде ръка да се качи в каретата. Сложи купчина кутии на седалката. Александра беше толкова уморена, че й беше все едно дали е в Лондон или в Хебрайдс. Главата и клюмна на рамото му, а той я притисна към себе ся и я целуна.

— Беше дълъг ден. Ти се справи добре. Гордея се с теб. За повечето неща все пак. Още съм недоволен от деколтетата ти.

Александра не искаше да подхваща отново тази тема. Прехапа долната си устна и избухна:

— Ти знаеш всичко за дрехите. Очевидно добре се познавате с мадам Жордан. На много жени ли си купувал дрехи?

ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Дъглас замислено я погледна, после сви рамене.

— Наистина съвсем не влиза в работата на една жена да знае какво прави съпругът й, но не виждам нищо лошо да те просветя. Да, всички жени ценят това. Още когато бях много очарователен младеж, само на деветнадесет години, разбрах, че трябва да придобия познания в областта на модата, и го направих. Ако един мъж иска да има непрекъснато жени около себе си, какво пък, той трябва да свикне с техните дребни прищевки.

— Звучи ми доста коравосърдечно.

— Не си ли поне малко благодарна за щедростта ми днес? Шест нови рокли, два нови костюма за езда. Освен това даже позволих на теб и на мадам да правите, каквото искате. Няма ли да ме възнаградиш по подобаващ начин?

Много странно е, помисли тя, но не и неочаквано, че мъжете сякаш винаги си спомнят по различен начин. Александра въздъхна.

— Горя от желание, разбира се, но ти никога не ми даваш възможност да те възнаградя, Дъглас. Още преди да ми се отдаде възможност да направя нещо, ти вече си върху мен и така аз получавам всички награди, а никога не ти купувам нищо.

— Това е интересно виждане по въпроса. Повечето жени и мъже ще си помислят, че си способна или пък изключително хитра жена. — Той се намръщи, сякаш се чувстваше неуверен в нещо, после каза: — Все още ли имаш онези тридесет лири?

— Да. Искаш да кажеш, че за да имам непрекъснато мъже около себе си, аз трябва да свикна с дребните им прищевки.

— Не става така. Винаги има мъже. Мъжете много лесно се привързват. Мъжете никога не се усмихват предвзето, не дразнят, нито пък се извиняват.

— Хайде, Дъглас, аз може и да нямам много опит, но от този, който имам, съм убедена, че в случая важи правилото, „Каквото повикало, такова се обадило“. Тридесетте лири няма много да помогнат. Не са достатъчни, за да накарат легендарните мъже да се чувстват пренебрегнати, независимо колко силно е желанието им за това. Може би е добре да купя няколко дузини един и същ предмет и да ги раздавам, когато излизам или ходя някъде. Как мислиш?

— Мисля, че ме предизвикваш, а това никак не е умно. Мисля, че имаш нужда от бой. Мисля, че трябва да престанеш с този хумор и да го преосмисляш. Проявяваш наглост и аз няма да търпя това. Замълчи, Александра.

— Може би ланци за часовници — небрежно каза тя, обърната към рамото му. — И мога да накарам на всеки ланец да гравират инициалите ми до своите инициали. Нали разбираш, да има по-личен характер.

Той успя да се овладее и каза спокойно, но студено:

— Ако бързо ми родиш наследник, всички пари, която съм похарчил за теб, няма да са отишли напразно.

О, Боже, помисли тя. Беше го предизвикала и той бързо и доста брутално й го върна.

— Ако ми кажеш, че не си искал да кажеш това, ще замълча и ще забравя за ланците и хумора.

— Нищо няма да ти кажа. По това време на годината в Лондон няма много хора за компания. Въпреки това обаче има достатъчно развлечения. Довечера Ранлей дават бал и той е съвсем достатъчен да дебютираш. Ще си облечеш балната рокля, с която беше в Нортклиф Хол. Помолих мисис Гудгейн да ти помогне.

Същата вечер, в единадесет часа и няколко минути, във великолепната къща на семейство Ранлей на улица „Карлисън“ Александра се изправи лице в лице с една жена, която очевидно познаваше Дъглас добре и все още го желаеше.