— Добре е, че Дъглас не чу. Тони внимава с хвалбите и импулсите. Държи се просто отлично.

— Нищо ли не ти убягва?

Синджън се сепна.

— Разбира се, но това е важно, Алекс, много важно… На Дъглас му трябва помощ, за да разбере всеки един човек напълно. — Тя се изкикоти като малко момиченце: — Тази Джулиет е абсолютна глупачка. Чудя се дали е също толкова глупава, колкото е надута. На Дъглас му се искаше да издърпа ушите повече на нея, отколкото на мен.

— Не му обръщай внимание — каза Александра. — Хубавите жени винаги му правят впечатление.

Синджън я погледна строго.

— Сега пък ти се държиш като глупачка.

— Не говори глупости. Мислиш ли, че ще можем да оставим Джулиет на майка ми и на леля Милдрид и да отидем до фермата Брандърлей?

— Искрено се надявам.

Но не успяха да се измъкнат. Два нескончаеми часа Александра слуша разказите на Джулиет за всичките й завоевания по време на сезона в Лондон. Най-накрая Джулиет се обърна към Мелисанда, която разглеждаше един от пръстите на Тони:

— Разбирам, че сте далеч от мисълта да имате сезон, лейди Ратмор. Трябва да сте щастливи, че сте си намерили съпруг след толкова много опити.

— Да, вярно е — каза Тони тъжно. — Само я погледнете. Като вещица е, толкова стара, с дълги зъби. Трудно ми беше да я взема от „рафта“, бе толкова навътре и нависоко. Трябваше да използвам цялата си решителност, за да стигна до нея. Дори и сега се опитвам да я убедя да си слага чаршаф на главата, за да щади чувствителността си. Ожених се за нея от съжаление. Предполагам, че и другите мъже я съжаляват, защото и от трийсет фута разстояние се побъркват и полудяват.

Александра се изненада, когато видя Мелисанда да хапе палеца му, а после леко да търка бузата си в дланите му. След това обърна очи към Дъглас, който представляваше олицетворение на учтив благородник, със скръстени ръце, облегнат на камината. Тай местеше погледа си от Джулиет към Мелисанда и Александра. Лицето му бе безизразно или поне Александра не можеше да забележи нищо. Сравненията й този момент предизвикаха само голямо униние. Беше време да се направи нещо, а не само да седи като пън.

Александра се надигна и протегна ръка на Джулиет.

— Моля да ме извините, но трябва да погледна какво става с вечерята. Ако нещо ви е нужно, не се колебайте да го поискате. Добре дошли в Нортклиф.

Тя излезе от стаята и почувства, че лицето на свекърва й е станало тъмночервено от яд. Алекс бе излъгала: не искаше да отиде при мисис Пийчъм. Знаеше добре, че готвачът ще приготви вечерята колкото и да е аскетична, въпреки че ще мърмори.

Тя отиде в градината, където бяха поставени всички гръцки статуи. Паркът бе в безобразно състояние. Трябваше да говори с Дъглас — нужно й беше разрешението му, за да заповядва на градинарите, тези мързеливи глупаци. Имаше един особено красив розов храст, който се задушаваше от бурени. Александра не се поколеба, тъй като роклята и бе стара и не съвсем предизвикателна според Дъглас. Тя коленичи и започна да плеви. Скоро взе да си тананика. Почувства се спокойна. Забрави за Джулиет, успя дори да забрави свекърва си.

Започна леко да ръми. Почвата омекна още повече и тя копаеше и скубеше, спокойна и изящно наведена. Не се интересуваше от водата, която се стичаше по носа й.

Най-накрая розовият храст бе освободен. Сякаш пламна пред очите й. Цветовете станаха по-червени и по-големи, а листата по-зелени и пищни.

Тя приседна на колене и се усмихна.

— Господи!

Все още засмяна, тя се обърна и видя Дъглас, надвесен над нея с притворени очи и с ръце на хълбоците.

— Здравей! Не е ли чудесно. Колко по-весел стана и по-здрав на вид.

Дъглас погледна към проклетия розов храст и видя, че е вярно. После се обърна към мръсната си жена, косата й бе клюмнала и слепнала по челото от дъжда.

— Хайде, време е да се преоблечем за вечеря.

— Как ме откри? — попита тя, като се изправи и избърса почернелите си от мръсотия ръце в роклята.

— Разбрах от Мелисанда. Каза ми, че докато рисува, ти като че ли караш нещата да растат. Имам сума ти градинари. Няма нужда да се цапаш така.

Тя го погледна строго и той се засмя.

— Градинарите те мамят. Тези красиви градини не са пипани от твърде дълго време. Ужасно е.

— Ще говоря с Данверс.

— Той ли е главният градинар?

— Не, той е моят иконом. Не е тук в момента. Баща му е болен и той отиде при него в Коутмаут.

— Главният градинар носи отговорност, милорд.

— Чудесно, можеш да говориш със Старт, когато поискаш. Кажи му, че съм ти разрешил. Сега ела, трябва да се оправиш.

— Надали може да се направи нещо кой знае какво.

Дъглас се намръщи:

— Всеки път, когато видя сестра ти, се чудя как е така изискано облечена, а ти не си.

— Щях да имам нови рокли, ако имах сезон. Вместо това Тони ме омъжи за теб и нямах нито сезон, нито нови рокли. Не смятай Мелисанда за по-разглезена и обградена с повече внимание. Голяма част от роклите й са от последния сезон.

— Разбирам — каза той и Александра се зачуди какво точно разбира.

Вечерята с два „диаманта“ в една стая на една маса беше истинско изпитание. Джулиет разказа как лорд Мелбърн се влюбил в нея и се усмихна на Мелисанда с чувство на превъзходство. Мелисанда само сви рамене и каза, че той я отегчавал с непрекъснатите си приказки за наследствените имения. След десетина минути се изчерпи и разговорът за натежалото грозде.

Джулиет каза как е отхвърлила предложението на лорд Даунли и колко бил огорчен. Мелисанда се засмя и каза, че лорд Даунли предлагал на всяка жена, която имала повече от хиляда лири зестра. Разговорът продължи в този дух.

Най-накрая Александра успя да се надигне и поведе дамите извън столовата. Не забеляза ядосания поглед на свекърва си. Приближи се до пианото и седна. Изсвири няколко френски балади, като се опитваше да не обръща внимание на разговорите около себе си.

— Родителите ми се гордеят с мен — каза Джулиет. — Избрали са ми чудесно име. Лорд Блейсток ми каза, че сигурно са знаели колко ще съм красива. — Тя се обърна към Александра, която засвири още по енергично. Джулиет повиши глас: — Родителите ти може би не са те очаквали. Името ти е мъжко, не е ли така, лейди?

— За коя лейди става дума? — попита Синджън. — Тук има много.

— Много сте млада, за да стоите при възрастните. Имам предвид Алекс, разбира се. Това е мъжко галено име.

— Имам един добър приятел, чийто кон се казва Джулиет.

— Джоун! Млъкни и се извини на лейди Джулиет.

— Да, майко. Извинете ме, лейди Джулиет. Но конят е много хубав, всъщност е кобила и има най-мекия нос и най-закръгления корем, а опашката й — буйна и гъста, и я размахва, когато наоколо има мухи или жребци.

Дъглас дочу последните думи и се засмя, тъй като не можа да се сдържи. Сестра му бе най-доброто му оръжие и досега не беше осъзнавал чудесните й способности. Радваше се, че й бе позволил да слезе при тях тази вечер.

— Джоун! Дъглас, поговори със сестра си…

— Здравей. Синджън. Налей чаша чай, ако обичаш. Александра, продължавай да свириш. Имаш талант. Харесва ми.

Тони отиде да седне до жена си.

Когато вдовицата видя, че вечерта отива към провал, предложи да поиграят вист. Дъглас се усмихна и предложи на Александра да играе с него. Тони и Джулиет им бяха опоненти. Чудеше се дали жена му играе така добре, както намекна. Съмненията му не траяха дълго. Тя не успяваше много точно да пресметне картите си, но играеше със замах и въображение и начинът и на игра забележително приличаше на неговия. Това едновременно го дразнеше и му харесваше в той се зачуди за момент колко ли добре ще играе Мелисанда, ако само си закрие лицето с кърпа. Двамата с Александра спечелиха повечето ръце. Тони пъшкаше добродушно, когато Джулиет започваше добре, и стенеше при лоши карти.

Дъглас държеше картите пред устата си, за да не забележи никой сатанинската му усмивка, когато Алекс вкара вътре Джулиет и глупачката не можа да сдържи нервите си. Тя взе шумно да протестира, хвърли останалите си карти и стана.

— Откъде знаете, че попът пика е в мен? Не е възможно. Защо започвате с асото, та това е погрешен ход. Чист късмет. Или пък сте видели в огледалото.

Поведението й бе крайно неуместно. Дъглас се изправи и каза студено:

— Предполагам, че сте уморена, лейди Джулиет. Такива необмислени приказки не могат да се изрекат от добре отпочинал човек.

Джулиет пое дълбоко дъх и замълча. Трудно положение във всички случаи, ето защо позволи на чичо Албърт да я отведе от салона.

— Красива е — каза безпристрастно Синджън, — но е толкова глупава. Жалко!

— Защо пък жалко, дете мое? — ухили й се Тони. — Някой нещастник ще се ожени за нея, очарован от красотата й, и един ден ще осъзнае, че съпругата му е глупачка, на която й липсва всякаква любезност.

Мелисанда застана до съпруга си. Сложи леко ръка на рамото му и той несъзнателно я погали.

— Съжалявах те, че игра срещу Алекс. Тя е страхотна! Татко я научи, Реджиналд се опита да я научи да лъже, но тя никога не успя да го направи. Винаги, когато се опитваше, се изчервяваше.

— Трябва да се научи да пресмята по-добре — каза Дъглас.

— Осмелявам се да кажа, че отговорността да я научиш на много неща е твоя, братовчеде — каза Тони, стана, поклони се на Александра и пожела лека нощ на останалите.

Александра въздъхна, когато с Дъглас се заизкачваха по стълбите.

— Признавам, че изкарахме дълга вечер.

— Да — каза тя. Заваляше буквите. Дали щеше да дойде пак при нея? Забави крачка.

Дъглас спря по средата на коридора, хвана я за раменете и ясно каза:

— Нека да си изясним нещата, за да не въздишаш отново. Имаш само едни избор: в моята стая или в твоята?

В крайна сметка пак той реши нещата. Леко я избута в спалнята си и заключи вратата. Погледна я, после замислено отправи очи към слабия огън в камината.