Графинята на Нортклиф не беше клон, за да се прекърши от силен вятър. Въпреки че виждаше неумолимостта на момичето, седнало в стола й — нейния стол, — така че трябваше да положи усилие, за да преоцени положението си. Синът и не каза нито дума. Той не я защити, собствената си мила майка. Вдовицата пое дълбоко дъх, но бе изпреварена от Холис, който тихо каза:

— Милейди, готвачката е приготвила тази сутрин специална кифличка с орехи и стафиди, покрита със замразени бадеми и канела. Прекрасна е наистина и готвачката очаква със затаен дъх мнението ви. Заповядайте, милейди, ето, седнете тук, на този чудесен стол, от който се открива такава хубава гледка към източната ливада. Можете да гледате как наперено се разхождат пауните. Винаги съм смятал, че това е най-хубавото място на цялата маса.

Вдовицата се колебаеше какво да направи. „Фалшивата“ й снаха я накара да вземе решението. Александра плесна въодушевено с ръце.

— Ох, много искам да гледам пауните, Холис. Опашките им напълно ли са разтворени? Чудесно! Мадам, имате ли нещо против аз да седна там тази сутрин, за да ги гледам. И преди съм забелязвала, че този стол е на великолепно място.

Когато вдовицата заговори, и трите й брадички се повдигнаха.

— Не, бих искала аз да ги гледам тази сутрин. Забавни са. Е, Холис, очаквам да бъда настанена. Донеси кифлата ми.

Дъглас бе поразен, напълно поразен. Погледна към Александра, но тя бе навела надолу глава. Това също му направи впечатление. Нито ликуване, нито злорадство за тази малка, но доста забележителна победа. Тя бе успяла да не превърне трапезарията в бойно поле с помощта на Холис. Тогава й каза:

— След закуска с Александра ще ходим до фермата Брандърлей, за да й купим кобила. Ще дойдеш ли с нас Синджън?

Устата на Синджън бе пълна с пушена риба и тя само кимна. Тогава се появи Мелисанда, която каза весело от вратата:

— О, какво удоволствие! Тони, не искаш ли и на мен да купиш кобила? Бих искала да е бяла, чисто бяла — с дълга, гъста грива.

Тя изглеждаше така изключително красива, че ръката на Дъглас замръзна във въздуха с вилицата. Сутрешната и рокля бе бледосиня, честно казано, съвсем обикновена, но това бе достатъчно. През гъстите й черни къдрици беше завързана синя панделка. Изглеждаше крехка, фина и извънредно привлекателна.

— А не искаш ли и нов костюм за езда, Мелисанда? — попита Синджън. — Чисто бял, с яркозелено перо на шапката? Колко прекрасно ще изглеждаш? На чудесно седло, върху бяла кобила. Ще бъдеш като вълшебна принцеса.

— Бялото я прави много бледа — каза Тони сухо, докато разбъркваше яйцата в чинията. — За мен бе голямо облекчение, щом разбрах, че не трябва да носи повече бяло освен на сватбата ни.

— Бледа. Никога не съм бледа! Това не означава ли, че ще изглеждам отвратително жълта? Това е абсурд. Никога, никога не съм била бледа.

— Така ли мислиш, Мели? Огледалото ти те лъже. Трябва да се доверяваш на съпруга си. Както знаеш, имам изискан вкус. Сега смятам да изхвърля всичките ти момински нощници. Никакво бяло повече. Само яркосиньо и зелено — всички от коприна и сатен. Разбира се — и чехли в тон. Какво мислиш, любов моя?

Мелисанда изпадна в леко затруднение:

— Никога не съм била жълта, но много ще се радвам да получа нови дрехи.

— Надявам се. След като постоим в Строубери Хол колкото аз реша, ще отидем в Лондон и ще разбиеш младите мъжки сърца с несравнимата си красота, с коприна и сатен.

— Но аз искам сега да отида в Лондон, Тони!

— Искаш ли кифличка, скъпа? — попита графинята на Нортклиф.

Дъглас гледаше Мелисанда. Синджън забеляза как се мръщи. Тя се засмя над чашата с чай.

— Трябва да покажеш на всички прекрасните си акварели, Мели. — Тони гледаше как жена му фино разчупва една кифличка с красивите си нежни пръсти. — Дъглас, тя нарисува няколко картини на Нортклиф. Мисля, че ще ти направят голямо впечатление.

Мелисанда изпусна кифлата си, усмихна се бляскаво на съпруга си, наведе се към него, а очите й искряха:

— Наистина ли ги харесваш, Тони? Сериозно? Трудно е, светлината непрекъснато се сменя, особено близо до клена. Да се опитам ли да нарисувам пауните, които всички така обичат?

— Не знам — отвърна той и я погледна замислено. — Може би е по-добре да нарисуваш кобилата, която ще ти купя. Но не бяла, моля те, Мели. По-скоро червеникавокафява с бели крака. Не искам да си банална.

— Банална! Никога не съм била… какво точно искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че ще ти липсва оригиналност. Ще си най-обикновена.

Мелисанда се намръщи, а после дари мъжа си с красива усмивка:

— Е, добре, милорд. Тогава ти ще ми избереш оригинална кобила.

— Да. Ще се научиш да ми се доверяваш за в бъдеще. Винаги правя това, което е най-добре за теб.

Мелисанда бавно кимна.

Синджън намигна на Александра.

Овдовялата графиня на Нортклиф се обърна със загрижен глас към леля Милдрид:

— След закуска искам да си поговорим за пристигането на лейди Джулиет. Трябва да подготвим едно малко соаре за нея, не мислиш ли? Тя е важна личност и има нужда от признание, а след като Дъглас няма да се омъжи за нея, защо…

„Миличкият“ — помнели си Александра, като гледаше Дъглас, който сякаш беше готов да заплюе любимата си майка. Тя го изпревари:

— Бих желала да се запозная с всички съседи. Мисля, че един прием в чест на Джулиет ще е много подходящ за това.

— Приемът ще бъде за да представя жена си — каза Дъглас с непреклонен и студен като на съдия глас — Лейди Джулиет ще бъде наша гостенка за толкова дни, за колкото любезно я поканим. Но в никакъв случай, майко, няма да обявяваш, че това е в нейна чест. Разбираш ли ме?

— Пауните свиха опашките си — каза графинята на Нортклиф, надигна се от масата и величествено се оттегли.

Тони почти се задави с кафето.



Лейди Джулиет пристигна след около час, точно десет минути преди да успеят да избягат към Брандърлей.

Синджън пъшкаше зад Александра. На Александра също й се охкаше, но бе по-голяма и освен това беше съпруга, така че изпъна гърба си и пое дълбоко въздух.

— Доколкото виждам, дръжката на метлата е отзад — каза Дъглас, като застана до Александра на върха на широката стълба, която стигаше до посипаната с чакъл алея за колите пред Нортклиф Хол.

— За какво говориш?

Той само махна с ръка и се загледа в младата жена. Кочияш в жълто-бяла ливрея учтиво й помагаше да слезе от каретата. Друг кочияш постави стълбичка под изящните й крака. Последва я камериерка с кисела физиономия, която притискаше към гърдите си голяма кутия за бижута.

— Лейди Джулиет, дъщеря на маркиза на Дакър — съобщи кочияшът.

— Ще направим ли реверанс — попита Синджън през зъби, — или пък да помолим за милостиня.

— Тихо — каза Дъглас.

Графинята бе повече от любезна. Скоро стана ясно, че лейди Джулиет беше не само невероятно красива, но и с изключително високо мнение за важността си. Тя, изглежда, много се радваше, че идва в Нортклиф Хол, докато не видя Мелисанда. Оглеждаше неочакваната и нежелана личност, докато вдовицата казваше:

— Моя скъпа Джулиет. Дъглас се ожени. Такава изненада, но ще разбереш, че…

Лейди Джулиет погледна вдовицата безизразно.

— Оженил се е? Без да ме види?

— Да — отвърна вдовицата.

Лейди Джулиет искаше веднага да си тръгне. Почувства се унижена. Отвратителният граф се бе оженил дори без да се види с нея, Джулиет, най-красивата млада лейди в три графства. Тя приближи до Мелисанда и погледът й стана още по-остър. Вървеше абсолютно спокойна. В изблик на честност Джулиет трябваше да признае, че тази Мелисанда, новата съпруга на графа, е вероятно най-хубавата млада дама почти в цяла Англия. Вътрешната честност моментално се превърна във враждебност и омраза до мозъка на костите й. Той бе един мерзавец! Заслужаваше баща й да го намушка на върха на шпагата си.

— Къде се запознахте с Дъглас? — попита тя, като гледаше Мелисанда право в очите.

— Срещнахме се преди около три години, когато се бе върнал в Англия, ранен в някаква битка. Не си спомням точно каква.

— Така ли? А после сте се оженили по семейно споразумение. Имало е предварителна уговорка?

Мелисанда наклони прекрасната си глава въпросително настрани:

— Не, оженихме се, защото ужасно си подхождаме.

— Но това е невъзможно!

Дъглас и Тони пристъпиха едновременно напрегнато. Тони каза непринудено:

— Страхувам се, скъпа лейди Джулиет, че правите прибързано заключение. Мелисанда е моя съпруга. Сестра й, Александра, е графинята на Дъглас.

Настъпи гробна тишина, последвана от шумен разговор.

Най-накрая Дъглас каза силно:

— Тишина! А сега, лейди Джулиет, позволете ми да ви представя на съпругата си, Александра.

Джулиет погледна към Александра и се почувства малко по-добре. Радостно се засмя и каза:

— О, Боже! Но това е чудесно, милорд. Намерили сте си съпруга за твърде кратко време. Сигурно е резултат на старо семейно споразумение. Понякога е умно човек да изчака. Все пак е приятно, че посетих Нортклиф.

— Да — каза Синджън, достатъчно силно, за да може Джулиет да я чуе: — Вярно е това, което каза Тони. Джулиет е хубава, но не колкото Мелисанда.

На Дъглас му се прииска да издърпа ушите на сестра си.

Александра знаеше с абсолютна увереност, че тази гостенка няма да допринесе за разведряване на атмосферата.

Тя се усмихна, когато чу Мелисанда да говори на Тони, докато вървяха към къщата:

— Не е ли странно! Защо не ме хареса, след като дори не ме познава? Тони, добре разбирам, че съм красива, но може би красотата не е най-важното нещо…, а дори и да е, има и други неща, като характер например, не е ли така?

Тони целуна жена си пред погледа на всички, които случайно можеха да видят.

— Ти си възхитителна, а характерът ти в близко бъдеще ще се равнява на красотата ти.

Синджън се обърна към Александра: