Катрин Каултър - Невестата от Шербрук

— Все още нищо, но смятам да прережа жалкия ти врат с някой остър нож.

— Да не си посмяла да ме заплашваш. По дяволите! Господ знае колко по-добре бях, преди да се появиш в живота ми! Поне знаех кой съм, какво правя и защо го правя.

„Добре, че този път — помисли си тя след затръшването на вратата — той си отиде в своята стая, а не в моята.“

Събра краката си. Бе наранена дълбоко вътре, мускулите в слабините я боляха и бяха обтегнати. Вече не беше девствена. Ако не си спомняше невероятното удоволствие от предишната нощ, вероятно щеше да го сметне за животно. Александра въздъхна и се измъкна от смачканата завивка. Цялата бе изцапана, прав беше. Тя дръпна шнура на звънеца.

Близо час по-късно Александра се надигна и видя Дъглас, който стоеше облегнат на стената, между две картини на Шербрук, със скръстени ръце.

— Доста се забави — каза той и се отлепи от стената. — Вярвам, че си готова за закуската.

— Защо не? Може би майка ти ми е сложила отрова за мишки в бърканите яйца.

— Аз ще изям порцията ти, както спах и в леглото ти. Ще бъда придворният ти дегустатор. Между другото тази рокля ни най-малко не подхожда на графинята на Нортклиф.

— Изчакай само минутка и ще измисля и за теб някой комплимент.

— Не е нужно. След като веднъж съм те взел, трябва и да те облека подходящо. Особено не ми харесва, че всичките рокли сплескват гърдите ти. Не е здравословно. Не че искам да ги излагаш на показ, но ще бъде хубаво да са малко по-разголени. Не ми се иска да разчитам само на въображението си.

— Какво търсиш тук?

Той се усмихна и и предложи ръка.

— Помислих си, че може да се осмелиш да го кажеш. Единствено сипеше заплахи, като лежеше по гръб с разтворени крака. Няма да ти позволя да заминеш за Лондон и да разкажеш на дамите как съм се държал. — Той й се усмихна още по-широко. — Не, че ще ти повярват. Никога. Само ще ти се присмеят. Ще помислят, че си ревнивка и лъжкиня.

Тя не го поглеждаше.

— Ще замина за Лондон в момента, в който се уверя, че сестра ти не е наоколо. Ще убедя дамите, че това, което им казвам, е вярно.

— Няма да заминеш.

— Престани да скърцаш със зъби, няма да ти помогне. Ще правя това, което искам.

Той каза много тихо:

— Може да имаш дете.

Изражението на лицето й рязко се смени и тя го зяпна.

— Не, това не е възможно. Не вярвам от веднъж да има резултат. Не е логично. Казваш ми го само за да ме сплашиш. Нали?

— Напротив, напълно е възможно. — Той опря ръката си на корема й. — Два пъти се изпразних в теб. Само не ми казвай, че и двата пъти са били толкова незначителни, че не си ги усетила.

— Как бих могла да ги забравя? Първия път ме нарани, а втория се държа като дивак.

Дъглас се намръщи и махна ръката.

— Не исках да стане така. Значи си лъгала първия път. Пищеше като…

— По-тихо. Ако това ти е извинението, позволи ми да ти кажа, милорд, че не си познал. Поне не ме обвинявай.

Той я погледна замислено:

— Нямаше да съм същият без теб, какво да правя?

— Ще отида да наточа ножа.

Дъглас се ухили, като видя, че братовчед му се задава по коридора.

— Ако не идваше Тони, предателко такава, щях да те посъветвам да стоиш по-далеч от мен.

— Къде е жена ти, Тони?

Тони му отвърна със сънена, преситена усмивка:

— Още спи и без съмнение ме сънува.

Усмивката на Дъглас се замени с ръмжене и Александра, която му беше бясна, не можа да се сдържи и го удари с юмрук в корема.

Той пое дъх и се засмя въпреки болката.

— Трябваше да удариш Тони, а не мен, съпруга ти, който снощи те накара да пищиш от удоволствие.

— Аха — каза Тони и погледна лицето на Александра, по което бяха изписани ярост и неудобство. — Време беше, Дъглас.

Александра не можеше да се справи с този безочлив мъж. Нямаше ли за него скромност, дискретност?

— Предполагам, че вината е и в мен, за да говорите с такова неуважение. Млъкнете и двамата.

— Съпругата не е лошо нещо — каза Тони, като вървеше в крак с Александра. — Винаги до теб, готова за целувки, за ласка и милувки.

— Жената не е домашно куче.

— О, не, тя е много повече от домашно куче. Какво ще кажеш, Дъглас?

На Александра й се стори, че Дъглас не слуша Тони. Бе се загледал в стълбите. Може би си мислеше за Мелисанда — глупачката. Дъглас се намръщи и каза рязко:

— Чичо Албърт и леля Милдрид още ли са тук?

Тони се прозя и се почеса по лакътя:

— По всяка вероятност. Това е твоята къща. Ти си скапаният домакин. Би трябвало да знаеш кой живее под твоя покрив.

— Вие сте тук и един Господ знае, че не ви искам.

Тони бе доволен от липсата на сърдечност. Той каза непринудено:

— Хайде, хайде, братовчеде. Мислех си, че тази сутрин всичко ще бъде забравено. В крайна сметка ти се ожени за Александра по начин, по който всеки един мъж взима съпругата си, и като ви гледам, бих казал…

— По-добре не казвай нищо, Тони!

— Извинявай, Алекс. Ти си прав, Дъглас. Бих искал да заведа Мелисанда на Строубери Хол в петък. Доволен ли си?

— Още три дни в твоята ужасна компания!

— И на сестра ми — каза Александра. — Трябва да си доволен и на това. Можеш да си седиш, да размишляваш, да въздишаш и да се правиш на меланхоличен.

— Бих бил доволен, ако си държите езика зад зъбите, мадам.

— Не съм виждал Дъглас да мисли за жени, Алекс. Сигурно щеше повече да се гордее.

— Здравейте! Добро утро. Александра! За Бога, изглеждаш толкова бледа. Не си ли спала добре? Дъглас пак ли се заяжда с теб? Добро утро, господа.

Александра погледна ентусиазираната си млада зълва, която изглеждаше здрава, жизнерадостна, отблъскващо яка, и въздъхна:

— Здравей, Синджън.

— Здрасти, малката — каза Тони.

Дъглас изсумтя на сестра си.

— Майка ти в трапезарията ли е? — полита Александра.

— О, не, още е твърде рано за нея. Тя не става почти до обяд. Ела, Александра, няма защо да си губиш времето. Само леля Милдрид е там. Както знаеш, тя бая си похапва, така че няма да каже нищо. Странно, а е толкова слаба?

Александра отново въздъхна.

— Сутрин майка ми е като изцеден лимон. Леля Милдрид е по-скоро като сушена слива.

Синджън се намръщи и се обърна към брат си:

— Не мога да си представя сушена слива да яде много.

— Знаеш ли, че си отвратителна, Синджън?

— Тази сутрин не си в особено хубаво настроение, Дъглас. Да не би Тони пак да се е заяждал с теб. Не му обръщай внимание. Толкова се радвам, че си вкъщи и че си женен за Алекс. Ще пояздим ли след закуска?

— Защо не? — каза Александра. — Бих искала да маркирам най-краткия път до Лондон.

Леля Милдрид се бе заела с две кифли, от който капеше мед и масло. Тя погледна Александра изпод навъсените си вежди, но не каза нищо.

Дъглас хвана Александра за лакътя и я спря. Тя го погледна.

— Време е да седнеш там, където ти е мястото — каза той.

Тя отправи поглед към стола на графинята и потръпна:

— Не е нужно и…

— И нищо. Мълчи и ми се подчинявай. Това ще е нещо ново за теб. Хайде, седни!

— Изглеждаш чудесно на този стол — каза Синджън. — Мама ще скръцне със зъби, но най-правилно е предимство да има съпругата на Дъглас. Ти си господарката сега, а според Дъглас всеки от рода Шербрук трябва да изпълнява задълженията си и да носи отговорност.

— Жалко, че братовчед ми не обръща внимание на нито една от известните максими на Шербрукови, голям грубиян.

Леля Милдрид каза на всеослушание на масата.

— Твърде е дребна за този стол.

Дъглас се усмихна от другия край на масата на жена си:

— Искаш ли да седнеш на възглавница?

— Всъщност, лельо — каза Синджън, — този стол е точно за Алекс. Мама малко прелива извън него. На стола в гостната би трябвало да се сложи възглавница за Алекс.

— Права си, Синджън — каза Тони.

— Никой не те е питал за мнението ти. Антъни — каза леля Милдрид. — Държиш се отвратително. Наистина! Да се ожениш за две момичета и да пробуташ на Дъглас не тази, която трябва.

— Кифличките са много вкусни — каза Синджън и предложи една на леля си.

— Моля те, лельо, не казвай това на жена ми — каза Тони. — Аз съм нейният живот, съсипва се, ако липсвам дори и за миг, тя…

— Мисля, че днес трябва да купим кобила за Алекс, Дъглас — каза Синджън и подаде една кифла на Тони. — Не можеш да натупаш Тони на масата за закуска.

— О, Дъглас, срещнах Том О’Мали и той ми разказа за посещението ви с Алекс, как хубаво си се грижел за нея и как още на следващия ден си му изпратил ново легло. Каза, че било истински рай, и сигурно е така, това е първото легло, на което спи и е по-дълго от него. А, ето го и Холис. Негова светлост се нуждае от кафе, Холис.

— Май наистина се нуждае — съгласи се Холис и наля кафе от фин сребърен кафеник. — Ваша светлост желае ли кафе?

Алекс подскочи. „Ваша светлост!“ Погледна учтивото лице на Холис.

— Малко чай, ако обичаш, Холис. Не съм свикнала с вкуса на кафето.

— Струва ми се, млада лейди, че сте седнали на моя стол?

— О, скъпа — каза Синджън, — още не е станало обяд.

Овдовялата графиня на Нортклиф бе преизпълнена с ярост.

— Млъкни, Джоун, защото иначе ще прекараш останалата част от годината в спалнята си. Виждам как я окуражаваш. А що се отнася до теб, ще се преместиш.