Той погледна увитата жена с дълга, разчорлена, тъмночервена коса, която стоеше там като малоумна; жената, която бе обладал предишната нощ, бившата девственица, негова съпруга, и каза глухо и объркано:

— Нараних ли те?

Тя го изгледа и несъзнателно се обгърна още по-плътно със завивката:

— Да.

— Все още ли те боли?

Тя се сконфузи ужасно да стои при него, а той, напълно гол, да й задава въпроси, от който корените на косата й почервеняваха още повече.

— Малко. Не, не съвсем. Някак си странно е.

Той мина покрай нея, влезе в спалнята си, грабна халата и го навлече. После я погледна и каза:

— Ела тук.

Александра наведе глава настрани въпросително и бавно се приближи към него. Без предупреждение Дъглас я вдигна и я сложи по гръб на леглото. След това взе да развива завивката.

— Спри! О, скъпи, какво правиш? Дъглас! — Тя го замачка, но без успех. Скоро лежеше гола и той я гледаше.

— Разтвори си краката. — Тя се извъртя настрани, но той я сграбчи за глезените и я върна обратно. — По дяволите, не мърдай, жено!

— Не, това е ужасно! Престани, Дъглас! Може вече да не съм девствена, но все още се смущавам.

Той се надвеси над нея.

— Тихо. Имам кръв по члена си, твоята кръв, моминската ти кръв и трябва да видя дали си добре. Много ли кървиш? Забравих да те предупредя. Уплаши ли се? Дявол да го вземе, съжалявам.

Тя го изгледа:

— Не знам.

— Какво значи това не знам?

— Усещам как лепна, но не съм се гледала. Беше тъмно, а ти ме остави.

— Сега вече не е тъмно. Не мърдай, Александра! Той разтвори краката й. — По дяволите. Ти ще имаш нужда от вода. Цялата си изцапана.

Тя бе унизена и абсолютно покрусена. Само лежеше с плътно стиснати очи. Усещаше големите му топли ръце върху слабините си, знаеше, че я гледа, че е светло утро и слънцето нахлува през прозорците. Искаше й се просто да отвори очи и да открие, че е с десет години по-млада, да чака дойката да я заведе за закуска и нищо от това да не се бе случвало.

Усетя, че той вдига завивката и застава отстрани до нея.

— Не мърдай. Ще донеса вода и ще те изкъпя.

Тя чу, че вратата се отваря. Сгуши се бързо в чаршафите, с такава скорост, на каквато не бе очаквала, че е способна.

— Милорд?

Беше Финкъл, камериерът на Дъглас.

— Излизай!

— Милейди? Това вие ли сте, така завита, О, Боже! Извинете ме.

— Финкъл, ти ли си?

— О, милорд, простете, мислех, че сте вие, но това била нейна…

— Няма значение. Разбирам те, повярвай. А сега отиди да донесеш вода. Следващия път чукай. Нейна светлост все още не е сигурна кое е нейното легло. Има проблеми с посоките и аз я уверих, че напълно я разбирам.

Когато вратата се затвори, Дъглас погледна към увитото тяло на леглото. Сега беше негов ред да се засмее. Тя се зарови още повече. Най-накрая той каза развеселено:

— Вече можеш да излезеш, Финкъл си отиде. Сега представяш ли си как съм се чувствал аз?

— При мен е по-лошо. Мъжете, изглежда, не ги е грижа кой какво ще види. Липсва им благоприличие.

— Доколкото схващам, това заключение се дължи на огромния ти опит? Няма значение. Трябва да свикнеш да ме виждаш, когато и където ми харесва. Що се отнася до бедния Финкъл, с неговите „О, Боже“ можете да си направите дует. Хайде ела, в стаята ти има топла вода.

Александра тръгна, а завивката се влачеше след нея като много дълъг булчински воал. Спря се на вратата:

— Аз сама ще се измия, Дъглас.

— Глупости! Трябва да видя дали си добре! Аз съм отговорен за това, че те нараних, макар че това не е най-точната дума за отнемането на девствеността, но няма значение. Направих го и ще се грижа за теб.

— Ще си отидеш. Не мога да позволя това. Прекалено неудобно е.

Дъглас се намръщи.

— Забрави ли вече какво правих снощи, мадам? Толкова скоро ли забрави как пискаше от удоволствие? Повярвай ми, тогава те гледах. Сега е съвсем малко по-различно. Стой спокойно.

— Не. — Тя се размърда неспокойно. — Снощи беше тъмно. Казваш, че е нормално да има кръв?

Той усети страха в гласа й и омекна.

— Да, трябваше да те предупредя.

Той се намръщи, когато си спомни как бе изоставил спокойствието, всичко онова, което знаеше, и се бе поддал на силата на освобождаването, нещо напълно непознато за него, чувство, което мразеше и което го накара да избяга от нея и от сцената на провала си.

— Излез, Дъглас.

Дъглас вдигна купата с топла вода и я сложи на масата до леглото. Разстла кърпите за миене до купата. После се обърна към нея. Александра се опита да се затича, но се спъна в завивката и падна в прегръдките му. Той я вдигна и я стовари върху леглото. Отви я и каза:

— Уморих се да си играем на Цезар и Клеопатра. Отегчих се да ти казвам да мълчиш и да не мърдаш. Нямам желание да го повтарям.

Тя легна с обърната глава настрани, плътно затворени очи, разтвори краката си и той изми кръвта и спермата.

Дъглас се чувстваше спокоен и хладнокръвен, дори когато я докосваше и тя потрепваше. Спомни си, че по същия начин се усещаше, когато се грижеше за нея по време на боледуването й. Тогава нямаше животинска похот, сега също. Приключи се с това, слава Богу. Отново бе нормален. Когато решеше да я има отново, щеше да го направи с разум, с мисъл, с минимално участие. Без страст, без безумие. Тя нямаше да го докара отново до такава лудост. Той я избърса още веднъж и хвърли кърпата. Обърна се, за да й каже да става, и разбра, че не може да откъсне погледа си от нея. Спокойствието му се замени от кратка въздишка, после от още една. Задачата му приключи, а с това и самообладанието му. Прехваленото му самообладание се превърна в спомен без никаква стойност. Не преставаше да я гледа. Пръстите му помръдваха от близостта на тялото й. Кожата й бе мека, розова и топла и той разбра, че трепери. Не, нямаше да се остави да се разтърсва при вида на гола жена. Никога преди не се беше случвало. Пръстите му леко влязоха в нея. Искаше да я погали, да я помилва с пръсти и устни. А гърдите — искаше да ги обхване с длани, да изпълнят ръцете му, да ги смуче, да търка бузата си по меката и плът и да усеща с лицето си ударите на сърцето й.

Затаи дъх. Беше по-лошо от предишната нощ. Пълзящата лъст, чуждата за него настойчивост го подлудяваха, не можеше да се познае, логиката му изневеряваше. Кръвта пулсираше в главата му, чувстваше мускулите си, членът му щръкна и запулсира. Беше изпълнен с такова желание, че чак трепереше. Опита се да открие късче разум в ума си, но не успя. „По дяволите“ — каза си той, намери се върху нея и разтвори широко краката й.

— Повдигни се — и той й подхвана ханша с големите си ръце. Задъхваше се, почти се разтърсваше, бе толкова близо до освобождаването, не разбираше, не можеше да си го обясни и тогава изведнъж й го вкара.

Александра изпищя от изненада.

Дъглас застина над нея, но само за момент. Беше гореща и много малка и той усещаше как плътта й се нагоди към него, приемаше го плавно, което значеше, че има желание и у нея. Нямаше принуда, а само топъл прием, чувстваше всяко нейно движение, беше прелестно, извиваше се под него, а той проникваше все по-навътре. Тя плачеше и тези малки сълзи предизвикаха известен проблясък на разум у него. Притискаше утробата й дълбоко и все пак не му беше достатъчно, искаше да пъхне език в устата й и да притиска тежките й гърди до себе си.

— Александра.

Тя отвори очи.

— Моля те, не се движи. Наранявам ли те?

— Не съвсем, само не знам какво ще стане и е страшно.

— Обещавам, че следващия път ще е бавно. Заклевам се но не сега. Моля те не мърдай. Ако се движиш, ще откача. Разбираш ли?

Тя го гледаше объркана.

— Просто кажи, че разбираш.

— Разбирам.

— Добре. Стой спокойно. Не знам какво ми става. Никога не ми се е случвало. Не мога да го приема — тогава почувства как мускулите й се притискат към него, той изстена, напрегна се и се повдигна. Изруга и затвори очи. Вкара го дълбоко, леко се отдръпна назад, за да влезе още по-навътре и ръцете му се забиваха в бедрата и, докато я повдигаше нагоре. Изкрещя, когато достигна кулминацията, беше като луд, крещеше така, както никога в живота си. После се отпусна, целуваше я, искаше да я има, да поглъща сълзите й, да усеща топлината на устата й, продължаваше да се движи вътре в нея, не вярваше, не разбираше нищо и не можеше да спре.

Накрая се успокои и застина върху нея. Случи се отново същото. Самозабрави се, не знаеше кой е и какъв е. Тази жена го бе докарала до такъв нелеп край и той нямаше да го приеме. Намръщи се. Тя плачеше, лицето — бледо, косата — разрошена.

— Съжалявам — каза той и се отдръпна. — Следващия път ще е бавно, кълна се, и няма да се страхуваш. Съжалявам.

Той стоеше сковано гърдите все още се надигаха. Погледна към разтворените й крака.

— Съжалявам, но не мога…

Дъглас бързо се обърна, халатът му се развя и в този момент ядосан глас рязко го спря:

— Ако избягаш, Дъглас Шербрук, заклевам се, че ще напусна Нортклиф Хол, ще замина за Лондон и ще разкажа на всички, че си свиня и не си отличен любовник. Ще кажа на всички дами, че изобщо не можеш да се контролираш, че си побъркан и не мислиш за нищо друго освен за себе си. А, да… и че си много космат и ужасно се потиш!

— Дявол да те вземе, вината е твоя! Ако не си така.

— Така — какво? Така изключително красива? Така съвършена?

— Не, ти не си, не съвсем, просто… вината трябва да е у теб. Нито една жена преди не ме е правила на такъв глупак, такъв неконтролируем идиот и Господ е свидетел, че ти не си сестра ти…

— Не, съвсем съм сестра ми! Аз съм си аз и ти едва намираш сили да ме погледнеш.

— Това е абсолютно невярно. Гледам те и полудявам. Е, може би не от лицето ти, но от останалото. Трябва да си някоя вещица. Унижаваш ме. Трябва да е от тези твои гърди. Но и слабините, и коремът… Какво направи с мен?