И Дъглас каза, без да мисли:

— Мисля, че като гледа Мелисанда, майка ми не вижда предизвикателство за своята власт. Ти обаче си направена от по-твърд материал и не може да се очаква от теб да прекарваш времето си за дрехи и организиране на партита и балове. Не, ти вероятно би искала сама да наблюдаваш ръководството на домакинството.

Той спря, едновременно изненадан и ужасен от това, което каза.

Тя видя, че той беше огорчен, и каза:

— Внимавайте, господине, бих могла да приема това като комплимент, независимо от вашите намерения.

— Не исках да кажа това — каза той. — На Мелисанда сигурно също може да се разчита да изпълнява задълженията си.

Александра би могла да му каже, че Мелисанда би се учудила, ако види скъсан чаршаф. Вместо това тя каза:

— Мелисанда също така обича акварелите. Тя наистина е много талантлива. Докато аз мога да наблюдавам кърпенето на чаршафи, тя оставя такива прозаични задачи на тези, които нямат нейния талант.

Дъглас не знаеше какво да отговори на това.

— Аз мога да пея обаче. Не съм мадам Бел Орзински, но са ми казвали, че имам доста приятен глас. Обичам също различни цветя и растения. Градините на Нортклиф са в ужасно състояние.

Той каза много спокойно, с искрящи очи:

— Опитваш се да ме убедиш, че ще ми бъдеш добра съпруга ли, Александра? Парадираш с другите си високи качества?

Беше доволен, че пребледня, очевидно несъзнаваща какво беше казала, преди той да го изтъкне.

— Не — каза тя. — Не искам повече да бъда твоя съпруга. Искам да си отида у дома. Не можеш насила да ме задържиш тук, господине.

— Съвсем сигурно мога да те накарам да направиш това, което искам. От полза ще ти е да не го забравяш.

Вместо да се нахвърли с проклятия върху него, Александра пое дълбоко, успокояващо дъх. Поведението и мислите й бяха сдържани, контролираше се, имаше кротък характер и сега щеше да го докаже както на себе си, така и на него.

— Каза, че искаш да говориш с мен. За какво?

Това беше добре, помисли тон доволен.

— Дрехата ти под дясното рамо е скъсана. Скъсала се е или от хвърлянето на инкрустираната маса по мен, или от това, че Синджън те възседна и изви ръцете ти над главата.

— Ако те придумам, ще ми купиш ли нова рокля?

— Може би.

— Не искам нищо от теб! Безкрайно ще ми го повтаряш, ако случайно те ядосам, което ще се случва всяка минута.

— Жалко, защото ти ме притежаваш с всичките ми лоши навици. Също имаш всичките ми проклети роднини, които са чувствителни като кози, и две дузини нахални слуги, които ме съпровождат. Не, не хвърляй по мен обвинения. Спокойствието ти е ободряващо, въпреки че не е обичайно. Казах ти, че няма да анулирам брака. Казах ти, че те приемам за своя съпруга. Не съм си променил решението. Имаш ли нещо да кажеш?

— Ти си перверзен.

— Не повече от теб.

Тук спечели точка. Тя седна, протегна се и постави ръце на облегалката на дивана. Кръстоса нозе и започна да поклаща единия си крак. Изглежда, се забавляваше.

— Сега те разбирам. Правиш го, за да избегнеш скандала.

— Не, но това е добра мисъл. Ще има скандал, вероятно твърде досаден. Но това не е причината. Мисля, че след като възстановиш настроението си, ще можем разумно да се отнасяме един към друг.

Той й даваше това, което беше искала през последните три години, това, което беше искала толкова отчаяно, че даже се опита да го съблазни. Беше свалила всичките си дрехи и му се предложи. А той я отблъсна и обиди. Сега беше облечена в рокля, скъсана под дясното рамо, и той предлагаше да не анулира брака. Не можеше да го възприеме. От друга страна, какъв избор имаше? Не беше ли точно това, което искаше най-много от всичко?

Погледна към него и каза:

— Добре.

Дъглас се усмихна. Нещо в него се развърза. Не беше предполагал, че е толкова напрегнат, че е толкова загрижен за това какво ще каже тя.

— Изглеждаш много различен, когато се усмихваш.

— Предполагам, че не си видяла много добро настроение от мен.

— Предполагам, че и ти не си наблюдавал твърде кротко поведение от моя страна.

— Не.

Тя избърбори:

— Какво ще правиш сега?

Той отметни глави настрана.

— Какво имаш предвид? Искаш ли да отидеш на езда? Тъй като Синджън е тук, трябва да я попиташ дали можеш да яздиш Фани. Ще ти купя друг кон. Можеш да дойдеш с мен. В Брандърлей Фарм продават чистокръвни кобили.

— Не, става дума за тази Жулиета.

— А, втория по ред диамант.

— Да. Който в момента се внася, за да го видиш. Не мога да го понеса, Дъглас.

Александра скочи и започна да се разхожда.

— Тази Жулиета — Господи, с име от Шекспирова пиеса! — ще пристигне и всичките ти роднини ще гледат нея и Мелисанда и ще покажат неудоволствието си от това, което се е случило. Няма да пестят думи, за да изкажат неудоволствието си. Не мога да го понеса, Дъглас.

— Не, това няма да бъде приятно за всички нас. Нека да помисля. Ако знам, че няма да се опиташ да изчезнеш, тогава мога да се заема с решаването на този особен проблем. Добре?

Тя кимна сковано.

— Няма пак да се опиташ да заминеш, нали?

— Не. Съмнявам се, че бих могла да измамя сестра ти.

— Ще ми докажеш ли това, като ми дадеш трийсетте си лири?

— Не, никога.

— И така, не ми вярваш. Добре, изглежда, аз първо ще трябва да започна да ти вярвам. Гладна ли си? Би ли искала да си легнеш? Ще се погрижа никой да не те безпокои.

— Да — каза тя с отчаян глас — Да, бих искала.

Погледна я продължително, но не каза нищо.

ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Беше единайсет часът вечерта. Александра седеше в леглото, облегната на три дебели възглавници, и гледаше гаснещата жарава на камината. Стаята бе в полумрак и единствената светлина идваше от петте свещи, запалени от дясната и страна.

Дали ще дойде при нея тази нощ?

Пиесата на Молиер „Мизантропът“ лежеше захлупена в скута й. Току-що бе прочела следното: „Жените като мен не са за такива като теб“, и тази фраза не й излизаше от ума. Повтаряше си я до безкрай. Бедничкият Дъглас, не само че беше изгубил първия диамант, ами и втория. Ти се чудеше на какъв ли скъпоценен камък най-много прилича. Може би на топаз, нищо че е полускъпоценен и не особено ценен, но пък е приятен за окото. Бе солиден, сигурен и здрав камък и на него можеше да се разчита. Тя взе отново пиесата, обърна страницата и се насили да чете.

Дали ще дойде при нея тази нощ?

Върху осветената страница на книгата падна сянка и Александра се сепна. Дъглас стоеше до леглото, облечен в халат от брокат, наситено син с втъкани златни нишки. Беше бос. Тя го изгледа от горе до долу, спря поглед на тъмните му сънени очи и попита:

— Какво правиш тук?

Той само й се усмихна и взе книгата от ръцете й:

— А, „Мизантропът“. И то на английски за съжаление. Не можеш ли да четеш на френски? Много по-забавно е.

— Може би — отвърна тя, — но знам пиесата добре и много я харесвам дори и на английски.

Той прелисти няколко страници и зачете:

— „Днес единствено измамниците преуспяват…“ Какво мислиш за това, Александра?

Аха, нейната измама… измамата на Тони. Дъглас някога нямаше да се примири. Гласът й прозвуча глухо:

— Не е много мило от твоя страна да подбереш точно тези мисъл от цялата книга.

— Всъщност си спомних за сестра си и за всичките й номера. Чувах я как пищи с цяло гърло за огромния, космат плъх, който пропълзя по полата ти. Представях си и смеха й, докато те държеше. Липсваше ми на вечерята.

— Нима?

— Честно казано, беше доста отегчително. Откакто ти — прицелът на нападките им — си отиде, всичките ми роднини ядоха повече, отколкото са в състояние да поемат, и говореха за времето. В крайна сметка трябваше да играя вист с леля Милдрид. Ти можеш ли да играеш вист?

— Да.

— Тогава следващия път ще играя с теб. Не можеш да продължаваш да се криеш тук. Като сестра си ли играеш добре?

— Да.

Дъглас я погледна замислено:

— Сега, като си помисля, играта й не е кой знае колко съвършена. Но тя е толкова красива, че човек забравя какви карти има и кой какво е обявил.

— С мен няма опасност да забравиш.

— Възможно е. Действително настоявам, Александра. Като домакиня на Нортклиф Хол ти си длъжна да се грижиш за моето семейство и за гостите ми.

Тя го погледна безизразно и каза:

— Аз съм умна, хубава, елегантна и учтива. Талията ми е малка, а зъбите — здрави и бели.

Дъглас се засмя:

— Това е реплика от пиесата, която добре знам. Но не е нужно да парадираш с тези си качества, скъпа, защото всички ги забелязват. Да сложим ли Молиер на лавицата? Добре. — Той се обърна и се загледа към камината. — Не ме ли очакваше тази вечер?

— Не бях сигурна.

— Не искаше ли да дойда?

В този момент тя го изгледа така, сякаш в къщата и е влязла чума.

— Не знам. Много се тревожа от всичко това.

— От кое? За това, което ще те уча?

— Да.

— Много странно. Не очаквам и капчица тревога от жената, която дойде неотдавна в спалнята ми, свали нощницата си и легна в краката ми. Естествено, побързах да дойда тук, защото си мислех, че ще повториш представлението. Предполага се съпругът да отиде при булката първата брачна нощ, а не обратното. А това е нашата първа брачна нощ. Дане би да дойде в спалнята ми, за да ми причиниш най-голямото зло? Честно казано, Александра, не вярвах, че в това прекрасно тяло се крие такава скромност. Защо се притесняваш? Да не би да се страхуваш, че ще те набия?

— На. Страхувам се, че повече няма да ме пожелаеш.

Дъглас стисна устни. Боже мой, искаше му се да е по-хитра. Честността й бе ужасяваща, би трябвало да се научи да бъде по-сдържана.

— Аз съм ти съпруг. И за последен път ти казвам, че се съгласих на този брак. А за да бъде той истински, трябва да се консумира.