— О, не. Имам три братовчедки, моми, всички с изпъкнали зъби, които живеят с двайсет котки и ми плетат пантофи за всяка Коледа.

— Добре, благодаря — каза Синджън. — Мели. Харесвам това име.

За изненада на Александра сестра й действително се усмихна и каза:

— Доколкото ми е известно, никой преди не е хвърлял Александра на пода и не я е възсядал. Очите ми щяха да изскочат. Ти си много енергична.

За още по-голяма изненада на Александра, Синджън за първи път, откакто я беше срещнала, остана безмълвна и наведе глава, след като я погледна виновно.

Когато леля Милдрид, възрастна дама със стоманеносиви коси, тънки като клечки, с пронизващи очи, произнесе със своя неискрен глас: „Не съм свикнала на всичко това, Дъглас“, той знаеше, че спокойствието на масата приключи. Вътрешно се настрои за нападението на леля Милдрид и не беше разочарован.

— Чичо ти и аз пристигаме с послание от маркиза на Дакър, за да те уведомим за предстоящото посещение на скъпата му дъщеря Жулиета, която, както знаете, е красива и с благ характер и с доста голяма зестра, и виждаме тази личност на пода и всички крещят и бръщолевят. Жулиета по някаква случайност пристига утре. Тя, сигурна съм, не е прекарвала и минута от живота си, лежейки на пода, особено с някой, седящ върху нея. Ти си направил бъркотия от всичко, Дъглас. Откриваме, че вече си се оженил чрез представителство. Чухме, че Тони се е оженил за момичето, за което ти първоначално си искал да се ожениш. Странно е, Дъглас. И всичко това, без да ни кажеш и дума. Това е вероятно неприятно знамение, ти си в опасност да станеш като дядо си.

Чичо Албърт прочисти гърлото си:

— Милдрид има предвид бащата на твоя баща, Дъглас, не скъпия баща на майка ти. Другият баща почина на ловното поле, ако си спомняш — в седемдесет и девета.

— Всички сме чували за елегантния Чарлс — каза Тони. — Но не се ли обърна лисицата срещу своя ловец и не го ли изплаши толкова много, че старият граф падна и си счупи врата?

— Разбира се, че не, Тони — каза чичо Албърт. — Конят въобще не беше изплашен. Това беше лош късмет, това е всичко. Без съмнение Чарлс беше невнимателен. И не бъди непочтителен, момче, не ти отива.

Тогава леля Милдрид се обърна към съпруга си:

— Може би ловна злополука го уби в края на краищата, Албърт, но той не беше добре с главата доста преди това. Представите му за поведение съвсем не бяха приемливи — имам предвид това, че непрекъснато носеше със себе си три говорещи папагала! — и експериментите му в източното крило причиняваха много вредни миризми, който се носеха в салона и караха очите на всички да сълзят.

Дъглас гледаше втренчено като хипнотизиран. Те всички започнаха да разказват истории за ексцентричния си дядо. Изведнъж си спомни за ужасните новини, които леля му беше изтърсила. Изстена мълчаливо и после каза със заплашително спокойствие:

— Лельо Милдрид, ти каза, че дъщерята на маркиз Дакър ще пристигне?

— Разбира се. Чичо ти и аз я поканихме. Време беше някой да се заеме с това ужасно положение. Ти не се държа както подобава, Дъглас. Сега обаче това, което си направил, даже аз не мога да поправя. Женен си не за това прелестно момиче тук, което е омъжено за Тони. Твърде безсмислено объркване. Сигурна съм, че не знам какво да правя. Това не е моя вина. Ти трябва да поставиш нещата на място.

И как точно, чудеше се Дъглас, трябваше да го направи?

Леля Милдрид се облегна назад и започна да гледа мрачно телешкото си задушено.

Вдовстващата графиня на Нортклиф каза с висок, ясен глас:

— Съгласна съм, Милдрид. Това е ужасно, всичко. Обаче Дъглас не е виновен. Това са Тони и това момиче тук. Тони взе Мелисанда и остави на Дъглас тази, тази…

— Майко — каза Дъглас, навеждайки се напред с мъртвешко спокойствие. — Трябва да мериш думите си. Аз съм господарят тук и аз ще решавам какво да бъде или да не бъде.

— О — каза Синджън, ухилвайки се на брат си, — това е въпросът, нали?

Дъглас се предаде. Не можеше да контролира никой, даже петнайсетгодишната си сестра.

Вдовстващата дама продължи след минута с малко по-умерен тон:

— Лейди Мелисанда, бихте ли искали още малко ябълков сладкиш? Много е вкусен, едни от специалитетите на готвача.

Мелисанда поклати глава и попита ниско мъжа си:

— Коя е тази Жулиета?

— О, моя любов, Жулиета е втора по красота след теб. Но втора, кълна се.

— Бих желала да се запозная с нея — каза Мелисанда. — Изглежда, е очарователна.

О, Господи, мислеше си Дъглас, точно това му липсваше, два изящни диаманта да блестят в къщата му, които могат да вцепенят всеки мъж в околността от страст, да сковат мозъка му и да объркат речта му.

— Добре — каза леля Милдрид. — Няма начин да се предотврати пристигането и, освен, ако разбойници не я откраднат.

— Това е възможно — каза Тони, ухилвайки се на Дъглас, който гледаше Александра. — Какво ще кажеш, Тайсън? Много си тих. Би ли желал да ухажваш тази Жулиета?

— О, не — каза Синджън. — Тайсън е влюбен в Мелинда-Беатрис, но скоро ще му мине. — След това Синджън започна да имитира движенията на молещ се.

Тайсън изглеждаше готов да издърпа ушите на сестра си. Въздържа се и каза сериозно като съдия, произнасящ смъртно наказание:

— Скоро се връщам в Оксфорд, за да завърша богословското си учение. Тази Жулиета наистина изглежда очарователна, но не мога да остана. Съжалявам, Тони.

Това прекрати всякакви разговори. Дъглас погледна Александра.

Той видя, че тя се беше отдръпнала ефикасно. Беше се затворила в себе си. О, все още седеше на стола си, но искрата в нея беше угаснала. Изглеждаше бледа, студена и потисната.

Дъглас не можеше да понесе това. Хвърли салфетката си в чинията и блъсна назад стола си.

— Александра, ще ме придружиш ли до библиотеката?

Дъглас си беше научил урока. Вместо просто да излезе от столовата, предполагайки, че тя веднага ще го последва, той застана зад стола й чакайки. Тя погледна нагоре към него и въздъхна. Без повече сцени, помисли. Холис и двамата лакеи затаиха дъх, очаквайки да видят какъв скандал ще последва.

— Разбира се, господарю — каза тя и позволи на Хари да дръпне стола й. Даже постави ръката си върху протегнатата ръка на Дъглас…

— Извинете ни — каза Дъглас. — Моля, Тони, продължавай да поддържаш разговора. И недей повече да ме разкъсваш на парчета.

— Ще разкажа анекдот от нашата бурна младост — каза Тони, поглеждайки Александра.

— О, да — каза Синджън. — Спомням си, че Дъглас и Райдър бяха много разпилени.

Точно когато Дъглас и Александра излизаха от столовата, вдовстващата графиня каза с пронизваш глас:

— Горкият Дъглас. Ти си лошо момче, Тони, да го натовариш с подобна като нея и да запазиш това красиво бижу за себе си.

Мелисанда каза, за учудване на Дъглас:

— Александра е моя сестра, мадам. Моля ви да не говорите лошо за нея.

— Хм — каза вдовстващата графиня.

— Добре направи, скъпа — каза Тони на съвършено красивото малко ухо на жена си.

— Да — каза Мелисанда. — Предполагах, че ще одобриш.

— Ти напредваш — каза той бавно. — Може би един ден ще ти стане навик.

Александра вървеше до Дъглас през салона, поглеждайки небрежно с периферното си зрение мястото, където безславно беше спъната и възседната от Синджън на мраморния под.

Тя се чувстваше разсъблечена, беззащитна и напълно сама. Чувстваше се победена. За нея беше облекчение да бъде далеч от всички тези ужасни хора, но сега беше с Дъглас, единствения човек на света, който можеше наистина да я унищожи.

Дъглас я заведе в библиотеката, затвори и заключи вратата. Този път той й предложи ключа.

— За да се спася от възможно ново нападение. Но ти не би могла да вдигнеш креслото. Колкото до онази туфа, не се лъжи от това, че не е обемиста. Тежи повече от теб.

Тя поклати глава, отдръпна се бързо от него и застана зад един диван, една тъмнокафява кожена вещ, която много му харесваше.

Той би искал тя да каже нещо. Хвърли ключа на бюрото.

Той пое дълбоко въздух и насочи към нея погледа си на майор.

— Добре, Александра, дошло е време да си изясним някои неща.

Тя го погледна, а лицето и не издаваше нищо от това, което мислеше или чувстваше. Той се намръщи.

— Ти ме направи за смях. Не съм особено очарован от това. Въпреки това всичко е приключено. Даже имам желание да кажа, че имах някаква роля в това, което стана, че и аз имам вина. Имаш ли да кажеш нещо?

— Семейството ти ме направи за смях. Аз не съм особено очарована от това. Това, което стана, не трябваше да се случи, но то стана, и бих искала да кажа още, че ти игра най-голямата роля. Това е, което искам да кажа.

— Ти си права донякъде. Не беше добре от тяхна страна. Няма да позволя да се случи в бъдеще. Сега да се върнем на теб и твоето поведение.

Тя го погледна втренчено и безмълвно.

— Ако бях на твое място, нямаше да кажа нищо. Едно извинение би изглеждало подозрително, защото се държиш като луда, като безразсъдна, безотговорна мъжкарана, която не заслужава титлата на графиня.

Дъглас спря изтощено. Репликата беше заслужена наистина, но нямаше да му донесе нищо, не и след горещите диалози в столовата. Като се има предвид възможното предразположение на сегашното й настроение, тя би могла да се опита да хвърли по него дивана. Той смекчи гласа си:

— Но както казах, каквото е направено, е направено. — Той й се усмихна ласкателно. — Сега трябва да гледаме към бъдещето.

— Какво бъдеще?

— Това е, което искам да обсъдим.

— Не виждам много надежда в бъдещето. Майка ти е разстроена от това, че си женен за мен. Очевидно е, че би треперила над Мелисанда, ако й е снаха. Но тъй като Мелисанда е вън от играта, съществува тази Жулиета, която, въпреки че е втора по красота след Мелисанда, се класира твърде високо по хубост. Колкото до мен, изглежда, съм от другата страна на великите. Майка ти никога няма да ме приеме. Нямам намерение да търпя унижение от теб и злоба от майка ти.