Тя скачаше, крещейки до прегракване.

— По дяволите, Синджън — извика Дъглас — Стой мирно!

— Плъх, Дъглас, огромен, ужасен, космат плъх! Погледни там! Точно до Александра! О, Господи, не мога да повярвам, той иска да се покатери по полата й.

Александра грабна полите си и изтича в съседната стая, която беше Златният салон. Затръшна вратата, спря в средата на стаята и прецени, че не е имало никакъв гризач, че Синджън отново я е измамила. Беше й попречила да се нахвърли на Дъглас, вероятно беше попречила на Дъглас да я унизи отново…, но напълно възможно беше Дъглас просто да я остави да си отиде. Когато вратата се отвори, тя не се обърна. Тя пак не се обърна, когато вратата се затвори, и чу как ключът се обърна в ключалката.

— Сестра ти е опасна — каза тя.

— Ако внимаваш, може да си спестиш един хубав бой. Ако е така, можеш да благодариш на Синджън, че те спаси.

Александра се приближи бавно до един диван и седна. Постави ръцете си в скута и остана напълно неподвижна.

— Би ли искала чаша вино? Бренди? Ликьор?

Тя поклати глава.

Той стоеше точно пред нея, с кръстосани на гърдите ръце.

— Как се чувстваш?

Това я изненада и тя вдигна поглед.

— Чудесно, благодаря. Достатъчно добре, за да се върна в Клейбърн Хол. Сама, без вашето благородно присъствие.

— Съмнявам се.

— Добре, даже и да падна мъртва в канавката резултатът щеше да бъде същият, нали?

— Не съвсем. Аз не бих развалил договора с баща ти.

Александра се изправи. Протегна ръка.

— Дай ми ключа от вратата. Глупава бях, че останах тук толкова дълго да понасям твоите обиди и насмешка. Сгреших, като вярвах, че ще ме приемеш, ще разбереш, че бих могла да ти бъда доста добра жена. Сгреших в чувствата си… няма значение. Бързо започнах да те презирам почти толкова, колкото ти мен. Няма да стоя тук и минута повече. Дай ми проклетия ключ.

Дъглас прокара пръсти през косата си и изруга:

— Нямах това предвид. Исках да говоря с теб, не да се боря, не исках да те обиждам, нито ти мен. Ти не ме презираш, сигурно не искаш да кажеш това. Нито пък аз те презирам. Нито съм имал намерение да те замъкна при баща ти опозорена.

— Не ти вярвам.

— Моля те, седни.

— Дай ми ключа и ще си отида.

Дъглас обгърна кръста й и я вдигна. Занесе я до един стол и я постави в него. Стоеше точно пред нея, като преграждаше всяко бягство.

— Сега ме изслушай. Не знам как стигнахме до подобно положение. Мислех те за по-разумна, по…

— Покорна? Хрисима? Глупава?

— По дяволите, млъкни! Нищо подобно. Ти се държиш абсурдно, опитваш се да ме разсърдиш.

Той започна да се разхожда напред-назад пред стола й. Тя го наблюдаваше, без да разбира и без да е сигурна какво иска.

Той спря, наведе се, ръцете му сграбчиха дръжките на стола й, лицето му беше на по-малко от три инча от нейното.

— Добре, ще ти кажа просто какво съм решил да правя, какво реших, когато бяхме все още в къщата на Том О’Мали.

Гледаше наоколо, безразлична колкото едно дъбово дърво.

Той се изправи, наблюдаваше я отгоре:

— Решил съм да те запазя като моя съпруга. Няма да анулирам брака. Баща ти може да запази проклетия договор. Подходяща си за мен като всяка друга жена. Беше права. Ще бъдеш за мен много добра съпруга. Имаш добро родословие. Имаш отлично възпитание, най-малкото би трябвало да имаш. След като те запазя, няма да пътувам до Лондон, за да търся подходяща кандидатка и да я ухажвам, докато полудея от отегчение. Тони беше прав в това отношение, неговата кожа. Разбира се, ти не си точно това, което бих искал да бъдеш. Трябва да се научиш да сдържаш проклетия си език. Мисля, че мога да ти помогна да подобриш маниерите и държанието си спрямо мен. И така, Александра, няма причина да напускаш. Няма причина да действаш неразумно. Ти си сега моя съпруга — признавам те за такава, — ти си сега графиня на Нортклиф.

Той сияеше пред нея.

Александра се изправи много бавно. Той отстъпи назад все още сияещ, очевидно с нетърпение очакваше от нея да се хвърли на мъжките му гърди и да се разплаче от облекчение, да му благодари за чудното благородство, да му целува ръцете и да се закълне във вечна преданост и подчинение.

А тя се обърна бавно, вдигна инкрустираната масичка с вретеновидни крака, вдигна я над главата си и бавно я свали надолу. Той я гледаше с невярващи очи, но се отдръпна и масата се стовари на рамото, не на главата му. Ключът падна от ръката му на пода.

Тя го вдигна и се затича към вратата. Дъглас клатеше глава, вбесен, озадачен, леко дезориентиран. Ти изскочи мигновено от вратата, затръшна я в лицето му и когато ръката му вече хвана дръжката, чу ключът да стърже в ключалката.

Гледаше втренчено вратата.

Проклетата жена го беше заключила в Златния салон. Вратата беше стара и красива, солидна, плътна. Петима мъже най-малко щяха да бъдат необходими, за да я разбият.

Дъглас беше служил в армията. Беше силен, хитър, рядко губеше двубои. По дяволите, даже говореше френски и испански свободно. И въпреки това тази жена го хвана неподготвен. Това беше твърде много.

Той се предаде и извика:

— Отвори тази проклета врата! Александра, отвори вратата!

Чуха се удари и бърборене от другата страна на вратата, но не и звукът на ключ в ключалката.

— Отворете вратата!

Накрая чу гласа на Холис в гюрултията, който каза твърдо:

— Момент, господарю. Нейна светлост е хвърлила ключа може би някъде под стълбите и в момента го търсим.

— Спри я, Холис! Не я пускай да избяга!

— Няма защо да се безпокоите, господарю. Лейди Синджън я е спряла, докато говорим.

Дъглас стоеше като глупак, без да каже нещо повече, стоеше безпомощно, без да може да направи каквото и да е. Вратата се отвори. Излезе между тълпа от слуги и роднини. Отнякъде се бяха появили чичо Албърт и леля Милдрид. Всички викаха и бърбореха и от тази какофония ушите му бръмнаха.

Той погледна към сестра си, която беше възседнала Александра с разперени ръце върху италианския мраморен под.

Нортклиф Хол се беше объркал повече, отколкото цяла армия на бойното поле. Отметна глава и се засмя.

— Господи — чу се познат провлечен глас от отворената външна врата, — Дъглас, какво, по дяволите, става тук? Какво прави Синджън върху Алекс? Откъде дойдоха всички тези хора. Тук сякаш са се събрали всички от фамилията Шербрук — от Лондон до Корнуъл.

Тони и Мелисанда влязоха в салона и бързо се присъединиха към бъркотията.

ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

В сравнение с предишната бъркотия това беше учудващо разумен кръг от хора, седнали около официалната маса за хранене в този ранен следобед. Холис беше на поста си и с невъзмутим вид на епископ даваше нареждания на двама лакеи в сервирането. Хари и Барнъби не произнасяха нито дума. Като че ли стъпваха по яйца. Дъглас бе начело на дългата махагонова маса, Александра, неподвижна като статуя — от дясната му страна, поставена там от учтиво настойчивия Холис. Вдовстващата графиня на Нортклиф седеше в дъното на масата.

„О, мислеше Дъглас, каква проклета бъркотия.“ Взе парче тънко нарязана шунка и задъвка замислено. Майка му се беше настанила, преди Александра да влезе в столовата. Колкото до Дъглас, той не беше забелязал, докато не стана твърде късно. Стига вече недоразумения, стига толкова сцени, поне този следобед. Не можеше да си представи какво щеше да каже майка му, когато й се съобщи, че вече не е господарка на Нортклиф и че креслото в дъното на дългата маса не е вече нейно. Тя изглеждаше в този момент доста доволна от себе си и това го разтревожи. Забавляваше ли се тя от огромното неудобство, което жена му причини? Вярваше ли тя, че той ще отстрани Александра от Нортклиф? Вярваше ли, че ще може да остане господарка тук даже ако Александра остане?

Погледна с остра неприязън наведената й глава. Беше й предложил земята и луната, себе си като съпруг, а тя го нападна като проклет прилеп, беше го ударила, а после го заключи в Златния салон. Тя би трябвало да е благодарна, да е щастлива, би трябвало да благодари за великодушието на душата му, за прошката му. Това наистина нямаше смисъл, особено по отношение на собственото й поведение. Не беше ли се съблякла тя и не беше ли му се предложила, за да го накара да забрави за анулиране на брака? От друга страна, и той може би не беше се държал с нея много добре. Беше я отблъснал твърде студено. Но това не беше вече важно. Беше я спасил, полагайки отлични грижи за нея, когато беше болна. Той поклати глава. Всичко беше отминало — както доброто, така и злото. Важното сега е, че той в края на краищата реши да я приеме.

Чувството му за хумор, когато видя сестра си да седи върху Александра, държейки ръцете й над главата, бързо избледня. Александра изглеждаше вбесена, лицето й пламтеше, но Синджън беше по-силна и тя нямаше възможност да мръдне. Той я погледна, когато смехът избухна в него. Сега мислеше, че нищо забавно не е останало в него.

Съществуваше само мрак. Жена му все още се възстановяваше от болестта си и въпреки това тя не ядеше достатъчно, за да се закрепи. Искаше да й каже да яде повече, защото има нужда от сила, когато си я представи как насочва проклетата маса към главата му. Достатъчно силна беше, за да го унизи. Погледна Мелисанда, толкова бе красива.

Накрая Синджън наруши тишината, казвайки весело:

— Добре, не е ли чудесно! Всички сме заедно и сме толкова много. Приятно ми е да се запозная с теб, Мелисанда, Тъй като сме роднини, надявам се, че нямаш нищо против да се държа с теб неофициално?

Мелисанда повдигна хубавото си лице, погледна незаинтересовано енергичното младо момиче срещу нея и кимна леко, казвайки:

— Не, разбира се.

Тони каза:

— Наричай я Мели, Синджън. Скъпа, Синджън е любимата ми братовчедка.

— Аз съм единствената ти братовчедка, Тони!