— Изслушай ме сега. Брат ти не ме иска. Той иска сестра ми. Обича я. Сърденето няма нищо общо с това. Не го интересува дали тя знае, че е красива. Напълно е готов да и се възхищава през следващите петдесет години. Иска да убие Тони. Много е нещастен. Отивам си, за да не ме върне на баща ми и да ме изтърси на входа на Клейбърн Хол като непотребен пакет. Не би ли направила и ти същото, Синджън? Не би ли искала да избегнеш и ти същото унижение?

Снаха й я беше назовала Синджън и без колебание Синджън се усмихна.

— Аз съм само на петнайсет, така че не разбирам напълно какво се е случило. Но аз съм съгласна с теб. Унижението не е хубаво нещо. Сигурна ли си, че Дъглас ще те унижава по този начин. Не мога да си представя да го прави. Той не е жесток човек.

— Той не би бил жесток към теб.

Синджън поклати глава.

— Дъглас ме наби с брезова пръчка миналата година. Той смяташе, че го заслужавам, но аз в никакъв случай не съм съгласна. Даже не си спомням какво направих. Не е ли странно. Слушай сега, не мога да те оставя сама. Решително възнамерявам да дойда с теб. Мога ли да те наричам Александра? Може би даже Алекс? Това е мъжки прякор, точно като моя. Имаш ли някакви пари? Ще ни трябват пари, както знаеш.

Александра погледна втренчено младото момиче с безсилно страхопочитание. Не разбираше и нямаше опит с фамилията Шербрук. Усети се, че кима с глава. Беше чувала за вълните на прилива, но не беше ги представяла преди, че ще изпита въздействието им, бел да е близо до морето.

— Добре, защото майка ми никога не ми дава каквито и да е пари освен на Коледа и даже тогава трябва да давам сметка за всеки шилинг, всяко пени, даже за това, което съм платила за подаръка й. И винаги критикува моя избор. Например миналата Коледа уших на ръка половин дузина носни кърпички за Дъглас и тя каза, че платното й струвало много скъпо и че бодовете ми са изкривени. Разбира се, Дъглас не ги изхвърли. Каза, че ги харесва. Употребява ги. Като си спомня сега, виждам, че беше унизително. Все пак разбирам малко. Бих искала да се отнасят с мен като с разумна личност, не да бъда потупвана по главата като глупав мопс.

— Да — каза Александра.

Синджън потри ръце.

— Аз съм по-висока от теб и доста по-едра и се съмнявам, че ще мога да нося някои от дрехите в куфара ти, но може да купим нещо за мен по пътя към вас. Колко далече ще трябва да вървим? Няколко дни, надявам се. Мечтая за приключения. Да, ще бъде голямо забавление, ще видиш. Може даже да срещнем разбойници. Колко романтично ще бъде това! Не си ли съгласна?

Тогава Александра започна да разбира, че е здраво хваната в капан и омотана в мрежа, и то от невинно петнайсетгодишно момиче.

— Толкова обичам да се разхождам и да се наслаждавам на природата — продължи Синджън, като подскочи. — Също така знам доста много интересни истории и това ще ни помогне да прекараме времето. Ако ти досаждам, ще трябва да ми кажеш и аз ще стоя мирно.

Александра, съкрушена, зашеметена и разбита, можеше само да кима с глава.

— Дъглас просто ми казва да си затварям устата, както и Райдър. Тайсън — той има намерение да става пастор — иска да каже същите неща, но се страхува от адски огън, каже ли това, което искрено би искал. Предприетият от него праведен път понякога е безкрайно досаден, но Дъглас казва, че трябва да бъдем търпеливи, защото Тайсън е млад и не мисли ясно. Казва, че главата му все още е пълна с глупости. Тайсън също така си въобразява, че е влюбен в една глупачка, която ме кара да настръхвам, толкова е предвзето порядъчна. Райдър просто се смее на Тайсън и казва, че тя има две имена — Мелинда-Беатрис — което е отвратително, и тя се усмихва предвзето и няма гърди.

Александра се предаде. Погледна ентусиазираното миловидно момиче до себе си. Обърна се и махна на Коучман.

— Какво правиш, Александра?

— Отивам си вкъщи — каза тя. — Отиваме си вкъщи.

— О, скъпа, няма да има приключения тогава. Какво разочарование. Може би някой ден в бъдеще ти и аз ще отидем да събираме морски раковини. Това е хубав спорт. Ела тогава, позволи ми да ти помогна да се качиш в каретата.

Но преди да изминат и пет минути, Александра забеляза самодоволната усмивка на лицето на Синджън. Погледна я втренчено, примигна и потрепера. Девойчето напълно съзнателно я беше изиграло. Александра се почувства като съвършена глупачка. Господи, каква зла сила я беше поставила сред това забележително ужасно семейство?

Изиграна от петнайсетгодишно момиче, което изглеждаше невинно като монахиня. Това беше много унизително, по-унизително, отколкото да паднеш от кон на задните си части.

Дъглас стоеше на долното стъпало на Нортклиф Хол с ръце на бедрата. Наблюдаваше каретата, която направи полукръг и спря на по-малко от шест фута от него. Джон Коучман изглеждаше триумфално. Усмивката му излъчваше облекчение. Дъглас се радваше, че беше изпратил майка си в хола със заповед да остане там. Първото й впечатление от Александра не беше обещаващо. Той въздъхна, докато гневът му растеше. Тайсън стоеше до него и му разказваше какво беше направила Синджън, колко дръзка е била и че той би трябвало да постави на място девойчето, но Дъглас само се усмихна, знаейки, че по-скоро трябва да й благодари.

Той познаваше Синджън. И беше прав. Тя бе върнала грешната му жена без излишно губене на време. Трябваше да се роди мъж. От нея щеше да излезе достоен генерал.

Когато вратата на каретата се отвори и Синджън изскочи навън, Дъглас не се помръдна. Гледаше втренчено зад нея. Накрая Александра се появи с наведена глава и сведени рамене.

Изглеждаше победена и това го ядоса още повече.

— Виждам, че се върна — каза той, студен като риба на лед.

— Да — каза Александра, без да го погледне. — Не бих искала да е така, но, изглежда, не мога да се сравня даже и с най-младия Шербрук.

Тя се опитваше да държи куфара си и това го ядоса още повече. Все още се възстановяваше от болестта си и въпреки това се беше опитала да го напусне пак — и носейки сама онзи проклет куфар!

— Семейство Шербрук са способни в по-голямата си част.

— Мога ли да си тръгна сега, господарю? — Говорейки, тя повдигна главата си и го погледна решително в лицето. — Искам да замина. Може ли да получа височайшето разрешение на ваша светлост?

— Не. — Дъглас пристъпи към пея и издърпа куфара от пръстите й. — Ела сега.

Тя не помръдна. Той съзнаваше, че всички слуги на Шербрук бяха внимателни наблюдатели на проклетата мелодрама, на която бяха свидетели, тя предлагаше богат материал за клюки през настъпващите зимни нощи.

Той се приближи до нея и каза много спокойно:

— Уморен съм до смърт от твоето неблагоразумие. Действаш, без да мислиш, дръзка си и няма да търпя това повече. Ще дойдеш веднага с мен и, за Бога, спри да се държиш, като че ли ще те набия!

Тя изправи раменете си и влезе с него в салона.

Свекърва й стоеше там, готова да избълва огън срещу нея. Александра се отдръпна назад. Не искаше това. Погледна другия млад мъж и видя, че е Тайсън, най-малкият брат, който беше влюбен в глупачката с две имена и без гърди. Синджън не се виждаше никъде, но Алекс знаеше, че тя наблюдава. Никой от Шербрук не би отминал такова обещаващо зрелище.

Дъглас се обърна, когато тя спря.

— Какво има сега?

— Кога ще ме отведеш при баща ми?

— Какво, по дяволите, означава това?

— Ти знаеш много добре, че не искаш да остана тук. Заминах просто за да ти спестя ценното време и да спестя на себе си още унижения в твоите ръце. Ако ме оставиш да замина, никога няма да ме видиш отново.

Тя спря за момент и горчивина се промъкна в гласа й:

— Предполагам, че искаш да ме отведеш обратно, нали? Ще ти достави ли удоволствие и по-нататък да ме унижаваш? Да кажеш на баща ми, че съм твърде несъвършена и че искаш всичките си пари обратно.

— По-тихо говори, по дяволите!

— Защо? Майка ти ме иска тук почти толкова, колкото би приветствала чумата! Думите ми трябва да я зарадват.

— Млъкни!

— Няма да млъкна! Не те признавам за мой съпруг. Няма да ти се подчинявам вече.

— Ти си в моята къща! Аз съм господарят тук, никой друг. Ще правиш точно това, което ти казвам, и край! Нима да търпя твоите глупости, госпожо.

И Александра, която имаше кротки маниери и спокоен, вежлив темперамент, полетя към съпруга си и го удари в гърдите с юмруци.

Остави я да го удари, защото замръзна от шок и изненада. Лицето и гореше, очите й бяха разширени.

Той много нежно обхвана китките й и постави ръцете й до тялото.

— Стига толкова, Александра, стига. Сега ти и аз трябва да поговорим.

— Не! — каза тя.

Дъглас вярваше в разума и спокойствието. Беше свикнал да е господар в къщата си. Не беше деспот, нито злобен дивак. Но думата му беше закон и само неговото мнение имаше значение. А тази проклета жена смееше да се изправи срещу него. Това беше вбесяващо и непоносимо. Не знаеше какво да прави. В армията всеки непокорен войник просто щеше да бъде отстранен, нашибан с камшик или затворен в карцера. Но какво можеше да направи едни мъж, на когото жена му показваше непослушание пред всички слуги, майка му, брат му и сестра му?

— Не! — повтори тя.

— Остави я да си замине — каза графинята на Нортклиф. — Тя иска да си замине, Дъглас, остави я.

Той й хвърли поглед, какъвто никога не беше получавала от него.

— Майко, бих предпочел да мълчиш.

Майка му пое дълбоко въздух. Дъглас се обърна към жена си:

— Ако не дойдеш с мен веднага, ще те грабна на рамо и ще те отнеса.

Като заплаха това беше определено и точно. Въпреки това Александра не мислеше, че той ще предложи още сцени за удоволствие на слугите. Не, беше твърде горд, за да направи толкова непристойно нещо. Ти се обърна и пристъпи към входната врата — решително, с вдигната глава.

В този момент Синджън изпищя; неземен звук, който накара всички да се обърнат към нея, включително и Александра.